Левон Ованезов Минасян се сражава като доброволец в 8-ми пехотен Приморски полк в Първата фаза на войната срещу Германия на територията на Сърбия и Косово. Ранен е в боевете за Ниш. Записът е направен в градинка в центъра на Пловдив на 20 юли 2013 г.[1]
Казвам се Левон Ованезов Минасян. Обаче се водя Ованезов.[2] С презимето съм известен във Варна. Аз съм кореняк варненец. Роден съм на 25-ти октомври 1923 г. Баща ми беше докер с исполинска сила.[3] Колкото и невероятно да звучи, това е истина, има поместени и материали в местния печат. Петстотин килограма бали е носил на гърба си на сто метра. Известен е. Майка ми почина много рано, но ние сме 6 деца. Аз съм втори след сестра ми, която почина – три сестри и двама братя сме. Три сестри, сега са починали, сега имам една сестра и един брат.
По време на геноцида, 1915-та година, родителите ми се преселват в град Варна. Идват във Варна през 1922-ра година от Армения, Турска Армения. Как са избегнали геноцида? Ами тя е дълга история, тъй като аз съм внук на свещеник, знахар. Баба ми е пострадала много сериозно и е починала на място, след като малкия син са го засекали турците пред очите ѝ, 15-та година. Щото е бил много красив и баба ми постоянно, непрекъснато го е обличала в женски дрехи, но ето в този ден той именно е бил с мъжки дрехи.
Баща ми е бил в Армения и е взел участие в национално-освободителното движение, като федаин.[4] Тоест, както казваме ние – хайдутин. Федаин[5] аз му казвам на арменски, нали войвода. Бил федаин с 25 конника. Турците са се страхували от него. И вземал участие в национално-освободителното движение. И баща ми наказвал всички онези, които са злоупотребявали с достойноството на мирните граждани, независимо от това дали са били християни или пък мюсюлмани. Рязал им тука едното ухо. Тоест – да остане като белег. На тези, които злоупотребяват, които злонамерено действат против гражданите. Те се страхували. Сега това е историята. Той е много по-висок от мене, прилича на братчето ми по височина. Много силен, извънредно – исполинска сила. Спомням си много добре, той си правеше пръста така и казваше на баджанака ми, който беше 95 кг: „Отвори бе, този пръст ми отвори!“ Баджанакът ми не може да отвори с една ръка. След това с две ръце не може пак да отвори. С две ръце дърпа, не може да отвори средния пръст! Такъв здравеняк![6]
Геноцида? Ужас! Този случай, който Ви казах за баба ми по майчина линия. Геноцида много страшно. Набивали са в пръстите клечки, подигравали... тоест, унижавали ги, удряли ги, крали всичко и тъй нататък. В това отношение кюрдите им помогнали. Например разказва следния случай майка ми – дошли турците и търсели едно семейство. И там тези турци, където те са живели заедно много години, когато турците питат[7]: „Има ли някой тука?“ Те са посочвали така[8] – мазата. „В мазето са.“ И направо на място, с щикове, с ножове, кой каквото може, и дори и жените ги насилвали, и какво ли не...
В град Ван, където е живял баща ми, те са били много храбри, жени, деца, и до един са излезли против редовната турска армия, която е била 40 000, и са издържали 15 дена, докато е дошла руската армия през 1915-та година[9] и е помогнала. Затуй в град Ван са дали най-малко жертви по време на геноцида. Те са го гонили баща ми след това. Например баща ми разказва следния случай – видели са го. И той влиза в джамията, кляка и почва да прави молитвата на кюрдски език. Ония двамата, които са били отзад и са го гонили, казват: „Абе, не го ли виждаш, бе, той кюрдин бе?! Той, виждаш ли, молитвата прави на кюрдски език.“ Тосет до такава степен той е ползвал кюрдския език.[10]
Майка ми много тежко преживява. Как съумява да оцелее? Затуй защото знаели, че е жена на войвода и ако евентуално я засегнат или й направят нещо, знаят какво им предстои. Поради което не са си позволявали. Доколкото си спомням, са опитали да набиват клечки в ноктите й. Но след като разбрали именно мъж й какъв е, и съответно се съобразявали с това. Да, също във Ван е живяла – те са живели във Ван.
43 години не бяха се срещали двамата братя. Брат му на баща ми отива в Ереван, а той идва в България. И при срещата след 43 години получава стрес. Този стрес, от вълненията, баща ми получава тумор, който се превръща в рак в ларинкса. И след две години, след като направиха кану, почина. 62-ра или 3-та година баща ми заедно със сестра ми отидоха в Ереван. И след като научават, че баща ми е в Ереван, се нареждат на колони да го видят, тъй като той е войвода. Дори е дошъл един със снимката на баща ми, както е облечен с войводски дрехи. Тъй като ние нямаме такава, сестра ми е поискала да дадат тази снимка. Онзи казал: „Не, тази снимка е икона в мойта стая! Там има кандило и под кандилото. Той е нашият спасител! Не давам снимката!“ Брат му не е бил така активен като него. Участвал е, но не е бил ръководител, войвода или пък... Просто участник.
Знам, че 33-та-4-та баща ми го освобождават поради прогресивни разбирания. След това го приемат пак при докерите. И по-късно вече се пенсионира. Здрав си беше. Работеше, когато го викаха чорбаджиите, тогава – в началото – отиваше, копаеше лозята, режеше дърва – физически труд. Когато отидох на фронта още беше здрав, много здрав.
А съм постъпил на работа в корабостроителния завод „Кораловаг“[11] – тези инициали означават „Построяване на кораби, локомотиви и вагони“ – на 18-ти септември 1938-ма година. Следващата година ме приеха в РМС-а. Там, вижте к‘во, през този период не беше така – събрания да има и тъй нататък, просто казаха: „Чувствай се член на РМС-а!“ Край, свърши. Бил съм член на саботажната група. Като член на РМС-а подпалих немски десантни кораби. Като електроженист. Но тъй като ползвах и немски експлозив, благодарение на това останах жив. Предприятието „Кораловаг“ се намира на територията на канала, между морето и езерото. Три десантни лодки, кораби, шаланди. Тъй като те са десантни, отпреде се отваря, влизат танковете, два танка най-малко, два танка и след това моста се закрива. А горе над палубата има оръдия и картечници. И аз като електроженист започнах да заварявам палубата на един от складовете на кораба. През това време започна да излиза пушека. И един войник от третия кораб се запъти към мен. И аз като видях пушека, вече нямаше начин да изтегля електрожена, тогава работехме с агрегат, не с трансформаторни апарати. И му казах: „Елате да видите какво става тука – пушек!“ Той влезе, след като видя, веднага удари камбаната. През това време скочиха войници и капитана с пистолет изскочи навънка. Първият им въпрос беше: „Защо не се обади?! Не виждаш ли, че тука пише, че е муниционен склад?!“ Казвам: „Не виждам добре и късно забелязах.“ Поради това, че ползвах немски език и казах: „Прочетох „муниционен раун“[12] , но аз бях първият човек, който именно се обърнах към ваш‘те подчинени от другия кораб, иначе нямаше да остана тука. И мене щеше да ме вдигне във въздуха!“ И по този начин не проявих никакъв страх, въпреки че пистолетът беше насочен към мен, към гърдите ми, и не пуснах нито ръчока, нито маската, а двама души с маски слязоха долу в склада, в бункера, влязоха и почнаха да вадят факли. Факли – това са конци, които бяха се запалили, а те бяха върху един съндък, където бяха малки патрони. А снарядите бяха по-навътре. По този начин аз се отървах.
Държавна сигурност[13] на следния ден отишла да направи проверки и други, ма аз бях доста съобразителен – дружех и с някои хора младежи на мойта възраст, които не могат да ги тълкуват друго яче, освен радетели на легионерите и на бранниците. Дали съзнателно исках да извърша саботаж? Съзнателно, съзнателно. Върху кораба не останаха поражения поради това, че саботажът беше предовратен предварително, иначе и аз щях да се вдигна във въздуха. Съзнателно, съзнателно, защото казвам още веднъж, че нямаше време. Какво си представях? Какво исках да направя? Още веднъж повтарям, че съм го направил съзнателно. Не да се взривя аз, а само да взривя кораба и да изтегля, да изтегля регата, но в момента не прецених, че късно видях пушека, тъй като нямаше слънце. Когато изгря слънце, то беше 10 часа, на 5 май 1943-та година. И като изгря слънцето, видях пушека и тогава видях, че идват и си казах: „Това е неизбежно, аз не мога вече да се прикрия!“ Трябваше, ако евентуално бях се изтеглил – не ми оставаше нищо друго – да се присъединя към партизаните. Това имах предвид.
Иначе сме вършили други саботажи. Например заварявахме ремаркета на камиони. Между двете тръби слагахме дърво. И когато се заварява – образуват се шупли. Повече от 200 километра не издържа – откъсва се. Второ: в самите кораби бояджиите боядисваха предварително, след това заваряваме ние. Заваряваме вътре върху него, те се образуват пак шупли. След това, отделни детайли хвърляхме ги в езерото. Разпространявахме позиви, събирахме членски внос за политзатворниците.
Специално град Варна представляваше военна база на фашистките окупатори. Като военна база на фашистките окупатори, за разлика от другите градове, нито един арменец нямаше право да излезе вън от града без разрешението на градоначалника. По това се отличава от всички други градове в България. Дори когато бях войник и трябваше да изпълня една задача по РМС-ова група, трябваше да отида при градоначалника, да взема разрешение, въпреки че бях войник, да отида в Исперих-Кемаллар.[14]
И подробности не искам да говоря за съпротивителното движение... Двама души като вървят, като седят, те наблюдават, идват ония, хващат те и те арестуват, водят те в полицията и казват: „Пиши тука к‘во говорихте!“ Ако евентуално не съвпаднат, веднага задържат и почват: „Абе тука на стената какво има, бе?“ На стената има една картина нарисувана – крава с крила. И задават въпроса: „Хвърчи ли кравата, бе?!“ „Не хвърчи.“ „Как не хвърчи, ти не виждаш ли, че има крила?!“ Бой. След това, като кажеш, че хвърчи – пак бой! „Как ще хвърчи, бе, кравата, може ли, бе?!“ И така, не искам да говоря за тези моменти, които...
Мен не са искали да ме арестуват, но два пъти полицията е влязла в къщата ми. Ние бяхме помощници в едно от арменските училища в град Варна. На два пъти полицията е идвала да търси партизани. А сватът ми е застрелян в морето. Заедно с още осем души. Гарабет Хачидурян ми е сват. Той беше ятак. Бе човек с прогресивни разбирания, с демократични убеждения – за свобода и социална справдливост. Но помагаше всестранно. Слушахме ние радио „Москва“, Станке Димитров[15], което предаваше, и провеждахме други събрания. А той имаше шивашка работилница. В неговата работилница разкриха печатница – циклостил. И заедно с още двама арменци и шест души българи, без съд и присъда ги застреляха в морето! Ужас беше тогава! На 2-ри юни 1944-та година.[16] Този, който ги застреля ми беше и командир на ротата в 8-ми пехотен полк, Мишляков. След жестоки инквизиции в разстояние на една седмица, натовариха ги на един камион и отиват в Галата[17], във Варна, ако я знаете – на Галата на един кораб. На кораба пет километра навътре в морето – слагат с едно въже един камък, така гърбом, така, обръщат се те и отзаде този Мишляков с пистолета стреля – в морето, за да няма следа. И сега продължават още да се тачат, тези геройски загинали за свободата на България от фашистките окупатори. Аз защо вземах участие в съпротивителното движение? Не само затова, че виждах техните жестокости. Купонната система – 300 грама хляб на работниците тежка категория, 150 грама – 2-ра категория, 100 грама на гражданите. Колбасите бяха лукс, лукс.
На 15-ти септември 1943-та година постъпих в редовната армия, в 8-ми пехотен полк, град Варна. Тогава имаше един закон, в който беше написано, че глава на семейството служи съкратен срок. Тъй като бяхме 6 деца, аз съм глава на семейството и съответно трябваше да служа съкратен срок. Баща ми беше жив, обаче той не се чувстваше добре. Той беше пенсионер вече. Аз се водех глава на семейството, поради което беше прието да служа само една година.
Дали докато съм бил на фронта или в казармата съм чувствал дискриминация за това, че съм арменец? Да, да, да. Ами как стана? Аз страдам от ревматизъм. И още в петия ден при единичната подготовка ми се поду кракът. Поду ми се кракът, аз се обърнах към отдельонния командир, след това към взводния командир, който беше от Галата, Илиев, помня много добре. И казвам: „Не мога да марширувам, подут ми е крака, имам страшни болки!“ Не ми обърна никакво внимание. През това време влезе поручика на ротата и аз предадох на поручика, че не мога и съм с големи болки, тъй като ми е подуто коляното от ревматизма. И той веднага ми разреши, отидох в болницата, дадоха ми там аналгин. Това беше, аналгин и аспирин бяха тогава, друго нищо не даваха. И върнах се. Вечерта този командир на взвода Илиев, от Галата, пред цялата рота се обърна и каза: „Виждате ли го този арменец, той направо директно се оплака на ротния командир, като прескочи фелдфебела!“ И тъй нататъка... И ми зашлеви един шамар! Това едно. Второ: поду се крака ми. Аз съм часови, аз съм легнал, обаче не мога. Дежурният по рота, като каже: „Ставай!“ трябваше да станеш веднага да се облечеш. Обаче аз не мога. И този Киряков, който беше от Виница[18], ако се не лъжа – едва се обличам и слагам панталоните и ботушите да вървя, той почна да ме налага с колана. И аз не можах да се изтърпя, ударих му един път, щото съм подготвен и като боксьор. И фелдфебелът ми каза: „Ако те видя още веднъж да постъпиш по този начин, ще те вкарам в мазата и да знаеш, че живота ти ще отнема, няма да те оставя жив!“
Дали освен мен и другите арменци имаше други народности също, в нашата част? В 8-ми пехотен полк? В мойта част не, не, нямаше.
Дали извършвахме нелегални дейности в самата казарма? Деяния? Да. Например от 8-ми пехотен полк назначаваха караул в затвора. Аз получавах писма и с тези писма винаги, когато трябваше да отида караул – аз отивах на 3-ти пост. Там бяха политзатворниците, наш‘те, а не тези, които са криминални. И съответно пусках писмото, сгънато. И тъй като има кула, от кулата горе им казвах да вземат писмото. Те знаеха – наш‘те хора – от начина, от подхода, от обръщението, да вземат или не. Освен туй аз известно време работех и на фодела при Яко Покарт, евреин. Той беше малко по-свободен и ми каза какво трябва да направя. Той беше от затворниците – от политзатворниците. Обаче беше провокатор. Знаех, защото бяха ми казали предварително и знаех как да се отнеса спрямо него. Ами да видя какво именно ще ми каже и се убедих, когато той ми каза в 2 часа посред нощ да отида на малкия прозорец да чукна. През това време идва караулният офицер с още един. Но аз чувах много добре и като чух стъпките, веднага извиках и се дръпнах. И оттука разбрах, че действително е провокатор. Капан – да отида да говоря със затворниците, но не ме хванаха. Да, да... И второ: един друг провокатор, когато бях на сеновала пък дежурен, Недко се казваше, дойде и ме пита: „Кажи как върви работата, какво прави ремсовата група?“ И тъй нататъка. И аз му казах на Недко: „Слушай, не се занимавам с тия въпроси.“ Ама предварително бях уведомен, че е провокатор.
И опити съм направил, заедно с мой сънародник, отворихме склада, за да вземеме оръжие. Той успя да отвори склада, където има оръжие – през това време ние бяхме нощен обход на казармата. Но по това време чухме стъпки. И прекратихме. Но съмненията паднаха върху нас, не върху мене, а върху приятеля ми. И тъй като на следния ден, когато той беше в градски обход с един приятел, като закъсняха и го вкараха след това в мазата и го биха здравата, дори му изкараха душата. Душата му изкараха на него. Кой? Дали ме издаде? Не!
И на 9-ти септември фактически за мен службата беше свършена. И след 9-ти септември аз малко нещо помогнах в щаба на Украинския фронт – в двора, където живеехме, имаше два апартамента, където бяха настанени една малка част от щаба на Толбухин. И аз им помагах на тях, тъй като имаше един, който беше арменец от руската армия. На 21-ви по повика да отидат войниците на фронта аз се записах вече доброволец. По свое желание, дори и баща ми не знаеше. И когато на 21-ви септември 1944-та година полка тръгна към жп гара, баща ми случайно е научил, посреща ме по пътя към гарата, изтегли ме така настрани, целуна ме и каза: „Никога да не бягаш назад!“ Ето тези негови думи се запечатаха в паметта ми, в мойто съзнание. Че да бягаш назад – това е равносилно на смърт! И така, аз се озовах като доброволец на фронта. Участвах в Първата фаза на войната при превземането на Ниш. Да, пехота. При Ниш, Прокупле, Куршумли, Малко Косово поле, Голямо Косово поле, Прищина, Нови Сад и се върнахме, на 24-ти януари 1945-та година вече бяхме във Варна. И аз като съкратен срок на 5-ти януари започнах работа пак в акционерно дружество „Кораловаг“. Там работех като електроженист в материалното производство.
Та като щурмовак, като щурмова рота на полка участвах с каречница, немска картечница МГ-34, с пистолет „Валтер“, те са офицерски – и с четири бомби, с много патрони.
Заминахме със свински вагони, качвахме се на свинските вагони, седнали – там кой каквото има, сяда върху раницата и така си отивахме. Разтоварихме се, на Драгоман беше границата, малко по-нататъка, не мога да си спомня точно, на границата. Когато стигнахме сръбската граница – там ни разтовариха. И оттам вече тръгнахме ние към фронта. Да, пеш, след това пеш. И на връщане пак пеш, по 60 километра на ден. Всичко носим, аз с картечница, нали Ви казах, че имам нещо, останало от исполинската сила на баща ми – картечницата за мен беше като карабина.
За пръв път влязохме в сражение, местността точно не мога да си спомня, но предварително беше възложено на взводния ни офицер, който в момента е председател на областния съвет на участниците във войната във Варна – Васил Вълчев. И с него 18 души бяхме ние, отидохме на разузнаване. С две картечници, аз бях единия, още един с картечница, една радиостанция, като водач имаше един сърбин. И влязохме почти в тила на германците. И предадохме цялата информация, къде са оръдията, къде са гаубиците, къде са минохвъргачките, гранатохвъргачките, как са облечени – абсолютно всичко.
На следния ден след артилерийска подготовка ние влязохме в сражение. Местността точно не мога да Ви кажа – преди Ниш. Това трябва да е било към 6-ти октомври. Ами сражението... ротният командир вика: „Момчета, напред!“ Обаче никой не става. Тъй като в същото време германците стреляха с минохвъргачки и отговаряха с артилерийски огън. И ротният командир се обърна към мен: „Левончо, давай напред!“ И аз действително не се страхувах. Аз смятах, че ако евентуално куршумът ме удари, от тука ще влезе, от тука ще излезе, и ще си продължа, и не се страхувах. По този начин с картечницата първи се впуснах напред. Като се впуснах първи напред, долът беше така и аз от тука стрелях по немците. И Васил Вълчев, който ми беше тогава началник – той беше взводен командир, подпоручик – вика: „Ованезов бе, ела тука, там ше те убият!“ И аз от този скат веднага преминах тука и почнах да стрелям. От тука – от съседния скат. И първо – зад едно дърво забелязах германеца как стреля по нас. И почнах с картечницата. И взводният каза: „Дай ми на мене тая картечница!“ Той взема картечницата и почна да стреля. Той почна да стреля с картечницата. И така, това беше първото сражение.
Трябва да кажа, че когато се връщахме назад от разузнаването, аз забелязах как двама германци са вземали едно теле и го мъкнат към тях. И подготвих картечницата да стрелям да ги убия. Той ме хвана за ръката, каза: „Левончо, недей така! Те – казва – ще ни заобиколят, ще ни утрепят, ще ни убият!“ И така, оставих. А имахме с него и много още други предварителни разузнавания и най-интересното от тези разузнавания беше в едно село, не мога да си спомня мястото. Бяхме получили информация, че една хърватка има много богата информация за положението, тоест разполагането на немците. И на тази основа пет души отидохме през едно дере – кучета лаят – с риск да ни заобиколят германците и ние да се бием с тях влязохме в къщата. Аз останах отвънка с картечницата, те влязоха вътре И така, по този начин я предадохме на дивизията и получихме много пълна информация за разположението на германските войски в местността, ако се не лъжа „Шайковска чука“ се казваше.
Когато щурмувахме ние покрай железобетонните укрепления на прехвалената СС-овска дивизия на германците при Ниш, останах сам, на около 30 метра от бункера. С картечница. Аз като погледнах – отделението се е изтеглило. Веднага с лопатата си направих място да си сложа главата. И тъй като баща ми ми беше казал да не бягам назад, изпълних, веднага си припомних за това, сложих си главата в дълбочината, където бях, направо легнах. Те от амбразурата почнаха да стрелят по мене с трасиращи патрони. Това са светящи патрони... И в разстояние може би на четири минути стреляха по мене. Обаче аз не мръднах. Чух дори, наш‘те – които бяха така малко далеч, може би на около стотина метра от мене – казаха: „Е-е-ей, Левончо! Ей, убиха го Левончо! Язък, че и картечницата му остана там!“ Аз чувам тези моменти и почнах да мисля какво да предприема: „Или да щурмувам бункера, или пък да използвам тези димни ръчни бомби и да хвърля отпреде!“ Ние бяхме много добре обучени като щурмоваци. И веднага извадих една от бомбите, хвърлих на два метра пред мене. Вдигна се пушек и за четири секунди с картечницата успях на 10 метра. След това пак по същия начин втората бомба. Две димни бомби хвърлих, за да се изтегля – за прикритие хвърлих двете бомби. През това време стреляха по мен – щото смятаха, че съм много опасен – и стреляха с гранатохвъргачка, и минохвъргачка. И една граната, която рикошира в една къща или скала, така ме фатна тука. Аз още нося белега тука. Но тука почна да тече кръвта по брадата ми, към пазвата. В същото време погледнах, че съм ранен и в ръката. И кръвта ми тука шурти. Санитари няма, само се чуват викове: „Ох, санитари, санитари, санитари!“ Но няма никакви санитари!
В същия ден, когато ме раниха мене, тази граната рани и още двама души. Единия беше отдельонен командир – в червата, а другият, мисля, само в крака го раниха. Когато се изтеглях, колкото и да звучи така невероятно, но един, който живееше до нас, беше в картечна рота, с тежка картечница – Кирил Гурлабаков се казаше – от страх беше се схванал. Тъй като през този ден ние бяхме превзели немските траншеи, а руската авиация – съветската авиация – не знае и почна да бомбардира върху нас. И докато нашите поставят знамето – българското знаме докато разпънат и тъй нататъка – не беше доста приятно отгоре ти да се сипят бомби.
И така, вечерта бях в дивизионната болница, която беше на палатки.. След като нямаше санитари, аз се изтеглих обратно в тила вече – при наш‘те. Просто се изтеглих... първите, които са в окопите, там залегнали. И вечерта бях в дивизионната болница, която е на поле – на палатки. Носеха и други ранени, там гледах и аз – ампутират крака, абе... На заранта ме закараха в армейската болница в Пирот. И като отидох заранта там, лекарите ме прегледаха и казаха: „Абе ти си едно младо момче, защо да ти направиме операция и да вадиме това парче от тука? То ще ти остане ця-я-л живот като белег. Нека да остане това парче, което е в лицето ти – то полека лека ще се стопи и ти ще получиш по естествен начин витамин желязо.“ И аз се съгласих. Лежах една седмица. И те ми дадоха една седмица отпуска да дойда в България, а аз им казах: „Аз съм доброволец, бе! Аз съм дошъл да се бия, не да бягам от фронта.“ И така се присъединих, наш‘те вече тогава бяха превзели Ниш, и аз тръгнах с наш‘та рота, ударна рота – щурмова рота на полка. Настигнах ги и тръгнах с тях, и вече участвах във всички операции, които предстояха пред нас. Аз ги настигнах по пътя, след като бяха превзели Ниш, по пътя за Прокупле, Куршумли. Ами само се радваха момчетата, че съм ги настигнал.
Ръката дали заздравя? А, веднага, много бързо. То дори не е било така дълбоко да удари костта, а повърхностно и много бързо. То не личи вече, щото минаха много години – 65-70 години, минаха... Точно 70 години минаха! Няма, не остава белег оттогава насам.
Между другото искам да се върна малко назад, да говоря за болницата в Пирот, там дето бях една седмица. В залата, в болницата, където бяхме настанени, имаше освен ранени български войници от Бронираната бригада, имаше германци, имаше и руснаци. Единият от руснаците забеляза, че немският войник носи един пръстен като участник от Кримската кампания, от Крим. И съответно не можа да се изтърпи и искаше да го застреля, но медицинският персонал не му разреши. Не знам по-нататъка какво стана със съдбата на този германец. Но до мен беше легнал един от танкистите – български танкист. Нали 24 танка наши, германците ги унищожиха. Едно дефиле, където бяха изпратили предварително разузнаване, и германците бяха казали на местното население, че ако предадат, ще ги застрелят. Аз го видях това дефиле. Когато танковете влизат в дефилето, те германците удрят първия танк и последния. И не може... Може би знаете Вие историята? Този, който беше ранен, бълнуваше през цялата нощ. Той беше ранен в крака. Мисля, че му беше ампутиран единият крак. И заранта в 4 часа почина. Но през цялата нощ бълнуваше. „Олеле-е, так, тъка-тъка-тъка-тъка-тъка, т-а-ак, тъка-тъка-тъка...“ през цялото време, до 4 часа и към 4 часа почина. Това е едно преживяване, което... все пак малко са хората, които могат на тези млади години да издържат на такова напрежение. Аз бях свикнал с жертвите, които ние дадохме, така че нямаше проблеми, за мене нямаше проблеми.
В бой влзяхоме на някои коти, но трудно мога да ти кажа имената на котите. Сраженията общо взето бяха много по-леки в сравнение с Нишката операция. Тъй като германците – тази СС-овската дивизия, която се опита вече да бяга по пътя от Ниш до Прокупле, съветските „Катюши“ бяха я унищожили. Бяха се превърнали – войници, коне, каруци, земята беше почерняла! Като катран! Абсолютно всичко! Всичко, абе всичко, като катран – черно, изгаря! Там където падне „Катюшата“ – почернява. Та такива сражения имаше много, но такова, каквото беше пред Ниш, имаше само при Шайковска чука .
При Шайковска чука беше ожесточено. Може би Вие само сте чували: „Ура, на нож!“ Но действително имаше – ако се не лъжа, на Димитровден. Вдигна се цялата дружина: „Ура, на нож!“ Нашата дружина – 3-та дружина бяхме на 8-ми пехотен полк, ние бяхме в 8-ма рота с Васил Вълчев. На „Ура, на нож!“ и превзехме първите окопи на германците. Дали влязохме в ръкопашен бой с тях? Ми те отстъпиха. Те отстъпиха и след това преминаха флангово. Атакуваха ни флангово и накои от наш‘те войници се уплашиха и почнаха да бягат назад. Аз просто ги гледах тези хора и им казвах: „Недейте бяга, недейте бяга назад!“ И всеки, който се опита да бяга... поне 4-5 човека ги гледах, като бягат назад, как ги стрелят и падат на земята. Тоест очевидец съм на действителния случай, когато ги стрелят, когато ги стрелят отзаде и те падат на земята. И ги видях – пет човека поне, най-малко видях – наши войници, които бягат назад и ги стреляха, и въпреки че им виках... Но някои ме послушаха от тях и останаха в окопите. Някои от тях, около 6-7 души така, от взвода останаха. Другите, които се опитаха, абе пет човека поне ги видях как именно бяха застреляни. Загинаха на място.
Аз чаках да падне снега и то големи, големи парчета сняг, чак тогава се изтеглих. И може би съм бил щастлив, че след като се изтеглих, щях да вляза в един окоп – не ми хареса, втория – не ми хареса, и на третия. И във втория окоп легна един мой приятел, и там падна гранатата. И като падна гранатата – върху мен пясък, парчета от него и така ме затрупа просто! Просто имах... може би една интуиция имаше в мен, че не харесах първия окоп, втория окоп не харесах и влязох в третия. И той дойде, във втория окоп влезе.
Изтеглихме се след атаката „На нож!“. Изтеглихме се ние на предишните окопи. Ние бяхме вземали... ние бяхме се настанили вече в траншея на немците и отстъпихме тогава. И след това, на следния ден отново атакувахме.
На следния ден вземахме я отново позицията, настъпвахме и продължихме по-нататъка, но сраженията продължиха няколко дена. И тъй като беше паднал снегът, спомням си един такъв случай, не знам дали беше пак в Шайковска чука или не... Току-що завършил школата в София, млад офицер, кандидат-офицер, така се водеха, се обърна към мен да почна атака. Като имай предвид, че снегът е паднал – равно поле, а на стотина метра има гора. И той ме кара да атакувам с картечницата по снега. И аз му казах, че това няма да изпълня! Той насочи пистолета към мен, аз обърнах картечницата. И му казах: „Разбра ли ме, ако още веднъж си ми казал, да знаеш, че ще те застрелям!“ Не, той се обърна само и каза: „Ще те застрелям – казва – ако...“ И аз се обърнах с картечницата, защото не се страхувах и казам: „Слушай, преди да посегнеш ти, аз – казвам – ще те застрелям на място!“ И излезе един от наш‘те войници, направи опит, още като направи пет крачки го раниха в бедрото. Опита се взводния, но веднага се изтегли и каза: „Няма!“ Не може да се атакува на равно място, където е побеляло направо от снега. Ти си жива мишена. Дали успяхме да го изтеглим? Кой, ранения? А, разбира се, веднага. Да, да – в бедрото който беше ранен. Димитър какъв се казваше, забравих му името...
Събитията по-нататъка продължиха по посока на Прищина , където бяха пленени 3500 немски и италиански войници и други. Ние вървяхме зад танковете. Отначало бяхме пред танковете... Но след като 7-ми пехотен полк и още някои други обкръжиха Прищина – танковете след това ги обкръжиха и ние тогава тръгнахме към Прищина.
В наш‘та дружина – 3-та дружина – командирът Янков имаше едно куче вълча порода. Нощно време пускаше кучето да върви напред. И то от обонянието и от шума ни подсказваше къде се намират германците. Нали, като се залае и веднага знаехме ние, че тука има жива душа – че има германци. Т‘ва беше много интересно за нас. Много епизоди от този род... Те са много, много моменти, много епизоди...
Имаше и един, му викахме Господа, в наш‘та рота, тоя човек вървеше прав! Германците атакуват, ние всички сме легнали, той върви прав! Куршум не го хваща! Редник, войник – Господа. Оцеля, нищо му няма, върви, те стрелят, дружинния командир вика: „Стреляйте, момчета, картечниците да стрелят! Нападат, германците идват!“ Ония върви прав, с раницата и тъй нататък, те стрелят, минават куршумите ей тука, обаче той си върви!
Друго интересно нещо, което ми е направило впечатление по време на войната, когато навлязохме в албанска територия. Тези албанци, които се сражаваха на границата, останах с впечатлението, че бяха много храбри. Ние по една височина атакуваме, стреляме, на тях може би им свършиха патроните и почнаха да хвърлят като опълченците на Шипка камъни – албанците. Но ние не ги пощадихме. И съответно превзехме ние. Те се изтеглиха. Дори след като превзехме ние, аз си спомням, може би на около 200 метра ли, колко, когато те... там германците стреляха. Дали бяха германци, не знам. Стрелят по тях, не им костваше нищо... И те просто отстъпиха, избягаха.
Като влязохме в Албания , не мога да си спомня точно кой град беше – много животни, това ми направи впечатление, телета. Там правеха наш‘те шишчета.
Друг случай, който ми беше също така интересен, сега си спомням – два дена бях секретен пост. И винаги на челно място. След двата дена, където бях секретен пост, а това не са малко – 48 часа, на следния ден атакуваме немски окопи. По време на атака аз съм заспал. Обаче 8-ма рота е края на 8-ми пехотен полк, а наш‘то отделение пък на края, и аз съм на наш‘то отделение пък – é ме там, накрая. И в една канавка аз съм заспал. И като се събудих, видях, че няма никой, около канавката, където съм, дето са стреляли със снаряди и тъй нататъка – дупки много. И си казах: „Абе наш‘те са преминали вече, са превзели тази височина, трябва да тръгна аз надолу!“ И тръгвам спокойно по тази височина. Нали си представяте как е? Фигуративно? Така, ето тука, тръгвам от тука надолу и от тука нагоре да се движа, като смятам, че... И като идвам тука някъде и чувам – говорят немски, пък ползвам немски език. „А! – казвам – Тука има няк‘ва грешка!“ И се пускам с краката надолу, с картечницата. А тука вдясно, трима души немци, зад една минохвъргачка стрелят по наш‘те позиции. А наши стрелят със снаряди и гранатохвъргачки, по техни позиции тука. Съобразих се, казвам: „Аз ако сега обърна картечницата да ги застрелям, възможно е, тъй като не виждам никой друг освен мен, там те ще ме убият мене. Защо да стана аз жертва, само за тези тримата? Защо да стана аз жертва?!“ И като погледнах назад, на около 100 метра, видях една група, няколко души наши момчета. И като видях, аз извиках Велико Манчев: „Велико-о!“ Те ми направиха така : „Мълчи, не се обаждай!“ И чаках да се мръкне. И като се мръкна, излязох и казвам да тръгна по техния път. Вървя, вървя по гората, обаче не виждам никой от нашите. И казвам: „Нищо друго не ми остава, освен да се върна аз пак на старите окопи.“ Върнах се и там, където бях първия път, в същия окоп легнах. По едно време чух, че говорят немски. Това бяха немци, двама войници, които си говорят на немски – минаха и заминаха. Аз нищо не направих. Дървета и тъй нататъка – не се вижда. Просто не се вижда. Просто е скрито, гъста гора. Окопа е вътре в тази горичка. И в 12 часа вечерта ротния командир изпраща да ме търсят. И като чух, че говорят български, веднага се присъединих, с тях заедно си отидох в ротата. Та е такива епизоди са много при мен.
Къде завърши бойният ми път? Ами завърши преди Нови Сад. Оттам пеша до България. И оттам вече на влака. На 24-ти или 25-ти януари 45-та година 8-ми пехотен полк вече бяхме вече във Варна.
В казармата аз не се срещах с немци. Обаче офицерите, които бяха през този период, бяха подготвени много добре. Българските офицери бяха подготвени много добре и нашите учения се провеждаха много близко до действителните сражения, ето няколко примера. Стрелбищата бяха окопани, отпред бяха поставили пръст, над пръстта е поставена мишената, ние сме в окопа и стреляха по нас. Докато сме в окопа. Тоест с оглед ние да свикнеме с бойната обстановка. Второ: караха ни да хвърляме гранати на два метра пред нас. Тоест казвам именно, че подготовката беше много близка до военните действия, истинските военни действия. Бяха много добре подготвени. Освен туй ученията ги водехме – не знам във Варна дали сте идвали и познавате – преди обед на Янчева поляна . Над Каменар нагоре, близо до Аладжа манастир . А следобед провеждахме ученията в Аспарухово. Отиване и връщане с бягане. Офицерът на кон, а ние в пълно бойно снаряжение бягаме. Само с бягане! Тоест много сериозна подготовка, близка до бойните действия. В резултат на тази подготовка много малко бяха жертвите от редовната армия в сравнение с тези, които бяха мобилизирани. Тези, които бяха моблизирани на 9-ти септември 1944-та година, те нямаха тази подготовка и жертви имаше много. И затуй тези 33 000 жертви , които даде България, по време на Отечествената война, се дължат главно на тези, които бяха мобилизирани.
Немците какво впечатление ми направиха на фронта? Не се предаваха, умираха, обаче не се предаваха! Да. И след туй, друго интересно – но трябваше ние да свикнеме. Например, правят кръстосани зиг-заг окопите. На единия окоп е поставил той картечница. На вторият окоп е поставил минохвъргачка. На третия, картечница. И един и същ човек един път стреля примерно с карабина, втори път с гранатохвъргачка, трети път с картечница. Ти оставаш с впечатление, че са много хора, а фактически, примерно, една полоса, дълга – 6-7 човека задържаха може би цяла дружина. Докато разбереме начините, формите за сражение, трябваше да мине време. Това е много интересно...
Аз ти казах, че немците не се предаваха, а се биеха до смърт. Да, до последен, те не се предаваха, при тях нямаше предаване. Умират, обаче не се предават при нас.
Дали срещахме червеноармейци, докато бяхме на фронта? Само когато пътувахме ние с влака, успоредно с нас се движеше един влак на Тулбухин, от Съветската армия. И имах възможността лично аз на някои от гарите да се прехвърля в техните вагони. И това, което ми направи впечатление – консерва извадиха, с месо. И след туй разбрах, че тези консерви с месо са от Съединените американски щати. Руснаците ли? Прекрасни хора, много гостоприемни, такива, каквито само на книгите или пък това, което съм чувал по информацията от баща ми – който е имал възможността да види и Ленин в Армения – с много добри впечатления от тях, като хора с широка душа. Ей това е, гостоприемни. Това се потвърди и след това, когато бях международен съдия, обиколил съм много страни, включително и много републики.
Дали съм имал контакт с англичани? Не, не, не съм имал.
Какви бяха отношенията между различните нива в Българската армия? Войниците към офицерите как се отнасяха на фронта? Имаха много добро отношение. Много добро отношение. Офицерите се отнасяха, бих казал, бащински към войниците. А самите войници също ги уважаваха и преди и сега, с изключение на такива, които вземаха участие в партизанските операции. Щото и такива, като Мишляков от Варна, известен като Кръвожадника, така се казва – Кръвожадника, който стреляше. Те такива Народният съд ги осъди. С Мишляков по-нататъка – Народният съд го осъди, и го застреляха... к‘во стана, не знам. Мисля, че Народният съд го осъди.
Войниците помежду си как се отансяха? Много добре – истински приятели и другари по време на сраженията. Дори съм имал и такъв случай, един ми казва: „Абе днеска сънувах, много лоше бе, Левончо, много те моля бе, остави ме днеска да не атакувам, да остана бе!“ Казвам: „Добре, остани, ти нема да атакуваш днеска!“ Въпреки че един случай съм видял, не беше масово, но имаше някои, които бяха много страхливи войници – и съм гледал как именно той застава, оня му стреля в крака, само и само да се върне назад. Един случай. Не, аз само след като чух, отидох да видя какво е. И разбрах, че по този начин са постъпили – тъй като то си личи, когато се стреля от близко остава черно. И това е, иначе не съм присъствал. Ами той се върна назад. Дали го наказаха? Аз не съм човека, който трябваше да го накаже, нито пък разбраха и други. Казаха, че по време на сражението е станало. То щото непосредствено след сражението, като се връща назад, тогава стана това действие. Което няма никакви възможности да кажеш, че в този отряд е свършено съзнателно.
Помощник-командири? Имаше. Ами специално този, който беше на наш‘та рота помощник командирът, останал съм с добри впечатления спрямо него като човек. Като човек, който проявяваше разбиране и използваше пътя на убеждението, като споделяше, че целият свят се е вдигнал против фашистките окупатори и е необходимо и ние да се бием за свободата на цялото човечество. Това бяха убедителни думи за поощрение, за участие на хората. С добри впечатления. Сега, ако ме питате как се казва, забравих...
Но това което ми направи най-напред, да не забравя, впечатление – ние превземахме градове и села, а сърбите, които бяха, нали партизаните, вървяха след нас и биеха барабана, че те са превзели. Може би и това нещо са Ви казали и други хора. И така, това ми е направило впечатление.
Дали е имало напрежение между наш‘те полкове? Ами не. Не, не, не. При нас, при нас поне и в ротата, и в дружината, не съм чувал.
В нашата част освен арменци имаше ли войници с друг народностен произход? Евреи дали е имало? Евреи нямаше... Обаче специално в наш‘та част по време на редовната ми служба имаше. И интересното беше това, че в 4-та рота, където беше ротен командир поручик Раев, неговият адютант беше арменец. На Мишляков адютанта беше пак арменец. От редовната армия. И този поручик Раев – изглежда провокаторите бяха казали, че има членове на РМС – един ден пред цялата рота каза: „Ако има някой, който да е РМС-ист или пък да познава РМС-исти, обещавам пред цялата рота, че няма да предам, заклевам се! Но само искам да бъда информиран.“ Този същия подпоручик Раев, подпоручик Раев, който е участвал в тези партизански акции, непосредствено след 9-ти септември отива при кръстника си в 1-ви Софийски полк. И като отива в 1-ви Софийски полк, тъй като много добре е подготвен от Германия, атакува бункер и убива 33-ма души. И когато се връща, Народният съд го оправдава заради неговото участие. Знам само, че е бил освободен, Народният съд е отпаднал заради това негово участие.
На фронта дали съм чувствал дискриминация, за това че съм арменец? Не, не, нямаше такава работа. Нямаше.
Отношенията ни с местното население? Само със сърбите и албанците имах възможност. Ами сърбите ми направиха добро впечатление в посрещането ни, откъдето минавахме. Приемаха ни като освободители. Но както Ви казах, след нас вървяха сръбските партизани и биеха барабана. Но иначе те имаха добро отношение спрямо нашата армия. А албанците – тази част, която не беше към фашистка Германия, се отнасяха много добре. Да, посрещаха ни, отстъпваха ни и къщите им, където да почиваме. Така че проблеми с албанците нямахме. Тези, които бяха на страната на немците? Те избягаха с немците, една голяма част избягаха с немците. Като войници? Албанците ли? Аз Ви казах преди малко. Много смело, като опълченците на Шипка ни хвърляха камъни отгоре, щото им свършиха може би патроните, нямаха – и камъни. И този Киряк, който ме би с колана, него го застреляха там.
Психологически последици, стрес от войната? Не, аз не се страхувам от смъртта!
Друг драматичен епизод? В момента не се сещам... Мисля, че беше на Капаоник планина – трупове на наш‘та армия, която от Македония се изтегля, идваха към фронта. Германците бяха ги накълцали като че ли с брадва. Германците спрямо българите, които бяха в Македония. Идваха насам, германците ги обикалят на Капаоник планина именно. Обезобразени хора, много. Български войници.
Военни престъпления? В какъв смисъл? Къде на фронта? Не съм имал случай да видя на фронта. Не съм видял, не съм видял такива случаи.
Немски пленници? Ами видяхме ги на Прищина. Ами те бяха и италианци, и немци, имаше и хървати, и други, така че трудно би било да кажа, че са били само немци. Но имах възможността да се запозная и с хървати, и с други, когато работех в „Корабоваг“ преди да отида в казармата. Коренно се различаваше подходът им на хърватите от немците като хора. Въпреки, че бяха в немска униформа. Хървати, да, в немската армия.
Животът ми след войната? Развитието в една спираловидна форма – само в положителност. Все повече и повече в положителност, дори и сега тяхното реализиране, на нашите деца, на моите внуци.
След като се върнах в завода, отначало бях в материалното производство и съм работил над 14 години там. След това преминах на партийно-организационна работа, на синдикална дейност. Малко време в завода, а след това председател на заводския профкомитет в „Елпром“ и след туй завеждащ сектор в Окръжния съвет на профсъюзите – синдикатите завеждах. До 1978 година, когато се пенсионирах, тъй като бях във втора група като участник в материалното производство.
Също така съм член на бюрото на физкултурното дружество на „Черно море“. Водач на футболния отбор „Черно море“ през 1967-ма година, в Дюселдорф – Мюнхен-Гладбах. Съдийствах по шах в Берлин, 1990-та година. Съдийствал съм в Румъния, Унгария, в много съветски републики и... Международен съдия по шах съм – към ФИДЕ .
Имам три деца, от които единият почина преди 20 дена. А близнаците са – дъщеря ми е в Лондон от 20 години, а момчето е в Италия, със семействата. Колко внуци имам? Двама.
Нещо за войната дали имам да добавя? Никога война! Никога! Човек се ражда, за да живее!
Интервюто проведе Константин Голев
Част от фронтовите спомени на Левон Ованезов Минасян са публикувани в: Балабанов, Т. (съст.) Героизмът на варненци в Отечествената война, 1944-1945. Сборник, спомени и разкази на участници. Варна, 2010, с. 104-107.
„Но между другото, отварям една скоба защо се казвам Ованезов. Ами може би Вие като историк знаете,че има една малка книжка, където Върбан Стаматов описа – „С лодка до Арарат“ (Стаматов, В. С лодка до Арарат. София, „Профиздат“, 1985.). В тази книжка е написано, че по време на Византийската империя, когато България е била под византийско робство, 200 000 българи през този период от IX-ти до XII-ти век са се преселили именно в град Ван. И затуй не се учудвайте, че второто име ми се води на „-ов“, а не на „-ян“. Аз се казвам Левон Ованезов Минасян. Третото име съм запазил. Дори аз имам четири имена. Най-напред съм се водил Шахинян, до 1954-та г. се водя Левон Ованезов Шахинян.“ – цит. Л. О.
„Те са били двама души тука във Варна, единият е бил файтонджия, вдигал е огнеупорната каса – около 400 или 500 килограма, тогава касите са били тежки – на гърба си и се качва по стъпала нагоре до втория етаж. Много здрав. А баща ми някои хора, които го познаваха, казваха: „Абе има силата на Дан Колов!“ Те двамата бяха най-силните мъже във Варна.“ – цит. Л. О.
„Те са ползвали турския език, но е ползвал баща ми и кюрдския език.“ – цит. Л. О.
Федаин (всъщност неправилно използвано множествено число от “федаи”) е арабска дума, ознзчаваща човек, който се жертва в името на религия или идея. Изглежда, думата е влязла с арменския език със значение, сходно на българската дума хайдутин.
„И аз донякъде имам малко останало от неговата исполинска сила и трябва да ви кажа, че който ме погледне, ще каже: „Абе тоз Ованезов носи душа под наем.“ Но хвана ли, 80-90 килограма вдигам с една ръка и обръщам. Така че колкото и да не ти се вярва, така постъпих и с внука на братчето ми. Бях на гости преди 5 месеца. Той е 90 килограма. Той ми каза, че не мога да го мръдна от място. И като го отлепих: „А-а-а!“ – казва. Например Вас ако искате мога да пробвам, да видите как ще Ви вдигна с една ръка? Като свърши, напомнете ми и ще Ви кажа.“ – цит. Л. О.
Левон Ованезов има предвид, че новодошлите турци се обръщат към местните турски съседи на арменците.
Със жест.
През 1915 г. османската армия на два пъти влиза в град Ван – съответно през късната пролет и през август. Разказът на Левон Ованезов е отглас на събитията, свързани с първото влизане на армията в града, когато арменското население отбранява своите квартали и успява да ги задържи до идването на руската армия. През август след отстъление на руснаците османските войски отново заемат града, за да го напуснат отново към края на септември. Най-общо за историческия контекст на тези събития виж: Стинвънсън, Д. 1914-1918, Историята на Първата световна война. София, „Рива“, 2008, с. 187-188, и карта № 7; Дюмон, П., Жоржон, Ф. Смъртта на една империя (1908-1923). В: Мантран, Р. (ред.) История на Османската империя. София, изд. „Рива“, 1999, с. 638-640.
„Имало е случай, когато кюрди са помогнали на арменци. Не, в моето семейство няма такъв случай.“ – цит. Л. О.
Българското акционерно дружество за стореж на кораби, локомотиви и вагони – „Кораловаг“, е основано на 26.09.1926 г. в град Варна. През 30-те години основните акционери са чехи и германци, а през Втората световна война преобладава германският капитал и предприятието изпълнява предимно германски поръчки. „Кораловаг“ съществува до 1950 г., когато се влива в новосъздаденото българо-съветско предприятие „КОРБСО“, виж по-подробна информация в сайта на Военноморския музей, http://www.museummaritime-bg.com/Kalendar/2011/kalendar_Septemvri.html (посетен на 16.12.2017 г., 18:44 ч.).
Munitionsraum (нем.) – скалд за муниции.
Става въпрос за създадения през 1925 г. на базата по-ранни служби отдел (и по-късно централно управление)„Държавна сигурност“ към Дирекция на полицията, който до 9 септември 1944 г. се занимава с разузнавателни и контраразузнавателни мероприятия, сред които влиза следенето и борбата с активистите на БКП в различните ѝ форми и нейните дъщерни организации. Виж: Методиев, М. Машина за легитимност. Ролята на Държавна сигурност в комунистическата държава. София, изд. „Сиела“ 2008, с. 23-24.
Кемаллар е грешна форма на Кеманлар - старото име на съвременния български град Исперих, Разградска област.
Станке Димитров Тодоров (1889-1944), по-известен като Станке Димитров или с псевдонима си Марек, е български политически деец, активист на комунистическата партия. Член е на Политбюро и секретар на ЦК на БКП (1935-1937). От 1937 г. е член на Задграничното бюро на БКП. Води предавания по нелегалната радиостанция на Задграничното бюро на БРП „Народен глас“, която предава от съветска територия в периода 1941-1944 г. Виж най общо: Стателова, Е., Грънчаров, Ст. История на България. Том 3, с. 607.
Имената на екзекутираните са: Агоп Баронян, Гарабед Хачадурян, Георги Стойчев, Димитър Георгиев, Станко Стайков, Хараламби Кръстев, Хартюн Папазян, Янко Илиев и Янко Карагяуров. Виж повече подробности за този случай в: Радев, Н. Истина без давност. София, изд. „Народна младеж“, 1990, с. 152-161. Описанието на споменатите от Левон Ованезов събития е публикувано в разказа „Деветимата“. Въпреки емоционалното изложение, този текст съдържа редица допълнителни факти и детайли, хвърлящи светлина върху съдбата на арестуваните и участието на военни от Варненския гарнизон в тяхната екзекуция.
Квартал на град Варна в южния край на Варненския залив.
8-ми пехотен Приморски полк. Повече информация за полка виж в: Ташев, Т. Българската войска – 1941-1945. с. 271; Тодоров, Т., Александрова, Я. Пътеводител на архивните фондове, 1877-1945. Том 2, с. 28-29.
„Той е ефрейтор, стар войник.“ – цит. Л. О.
Тъй като Левон Ованезов служи съкратен срок.
3-ти Украински фронт на Червената армия, чиито войски навлизат в България на 8 септември 1944 г. За тези събития виж: Везенков, А. 9 септември 1944 г. с. 180-185; за състава на 3-ти Украински фронт в този период на войната виж най-общо: Ташев, Т. Българската войска – 1941-1945. с. 352.
Маршал Фьодор Иванович Толбухин е роден на 4 юли 1894 г. в село Андроники, Ярославска губерния на Руската империя. Участва в Първата световна война. В Червената армия влиза през 1918 г. и участва в Гражданската война. След края на този конфликт заема различни командни длъжности в Червената армия. По време на Втората световна война, като висш щабен офицер участва в планирането и ръководството на множество операции, сред които: Керченско-Феодосийската десантна операция, Сталинградската битка, Староруската операция, Донбаската операция, Мелитошполската операция, Кримската операция, Яш-Кишеневската операция, Белградската операция, Будапещенската операция, Балатонската операцяи, Виенската операция и др. От март 1943 г. е командващ на Южния фронт (преобразуван на 20 октомври 1943 г. в 4-ти Украински фронт), а от май 1944 г. до края на войната е командващ на 3-ти Украински фронт. От 19 февруари 1943 г. е генерал-лейтенант, от 28 април 1943 г. е генерал полковник, от 21 септември 1943 г. е армейски генерал, а от 12 септември 1944 г. е маршал на Съветския съюз. На 17 септември същата година Българската армия е подчинена в оперативно отношение на 3-ти Украински фронт. От ноември Толбухин 1944 г. е председател на Съюзната контролна комисия в България. След войната заема различни командни длъжности в армията и е избран за депутат във Върховния съвет на СССР. Умира на 17 октомври 1949 г. в Москва от захарен диабет. Награден е с български орден „За храброст“ и множество други съветски и чуждестранни ордени и отличия. През 1965 г. посмъртно му е присъдено званието „Герой на Съветския съюз“. Виж най-общо: Ташев, Т. Българската войска – 1941-1945. с. 141.
Maschinengewehr 34, произведена и приета на въоръжение във Вермахта през 1934 г.
В Българската армия по това време на въоръжение са следните модели на тази марка: 7,65-мм обикновен пистолет „Валтер“ и 9-мм пистолети „Валтер“ и „Валтер-парабелум“, Ташев, Т. Българската войска – 1941-1945. с. 287.
Левон Ованезов има предвид взводния командир.
„И понякога си правя майтап аз: „Абе – казвам – Вълчев, ти к‘во направи бе, хавана я гола тази хърватка, че й хвърли шинела отгоре!“ „Абе – казва – стига си си правил майтапи!““- цит. Л. О.
За сраженията в тази местност виж по-долу в текста.
„Шрапнел от граната.“ – цит. Л. О.
Става въпрос за серия от операции (Отбраната на Севастолпол, Керченския десант и др.), съпътстващи завземането на Крим от вермахта. Сраженията на плуострова продължават от края на септември 1941 г. до юли 1942 г., когато след паданенто на Севастопол немските войски поемат контрола над Крим. Виж спомените на Ерих фон Майнщайн, който получава фелдмаршалско звание за завземането на Севастопол начело на 11-та армия, Майщайн, Е. фон. Проиграни победи. София, изд. „Атика“, 2008, с. 266-374. През есента и ранната зима на 1943 г. Червената армия провежда Керченско-Елтигенската десантна операция, която ѝ осигурява предмостие на полуостров Керч. През пролетта на 1944 г. Червената армия провежда Кримската настъпателна операция, с която си връща контрола над полуострова. Тук, изглежда, става въпрос за немски войник, който е участвал в завземането на Крим през 1941-1942 г.
Описанието на този епизод от настъплението на Бронираната бригада, с някои разлики в детайлите и броя на поразените машини често се среща в разказите на българските ветерани от Втората световна война. Виж например разказите на Горан Маринов, Димитър Медникаров, Дянко Марков и Иван Сердаров в: Голев, К., Гяурски, М. (съст.) Ехо от войната. Том 1.
Нишката настъпателна операция се провежда от 8 до 14 октомври 1944 г. Виж най-общо: Ташев, Т. Българската войска – 1941-1945. с. 257-259; по-подробно в: Атанасов, Ат. и др. История на Отечествената война на България. Том 2, с. 121-162.
Сравни подобни впечатления разказите на Димитър Димитров и Румен Гугушев в: Голев, К., Гяурски, М. (съст.) Ехо от войната. Том 1; както и на Йовко Вълчев и Никола Шишков в Голев, К. (съст.) Ехо от войната. Том 2, София 2015.
Връх Шайковачка чука се намира северно от село Шайковац, разположено в община Подуево, Северно Косово. За сраженията, които 8-ми пехотен Приморски полк води за върха виж най-общо: Атанасов, Ат. и др. История на Отечествената война на България. Том 2, с. 264-265.
Българската православна църква отбелязва Димитровден на 26 октомври.
„Те ни обстрелваха.“ – цит. Л. О.
Заванието е „офицерски кандидат“, но завършилите Школата за запасни офицери са със звание „фелдфебел-школник“, какъвто вероятно е споменатият тук „млад офицер“.
След боя за Шайковачка чука.
Най-големият град в Косово, столица на днешната Република Косово.
7-ми пехотен Преславски полк.
Всъщност става въпрос за Косово.
Съществуват и други подобни случаи на заспиване на фронта по време на сражение. Така например в биографията на своя баща – историка Петър Мутафчиев – Вера Мутафчиева разказва как по време на Първата световна война поручик Мутафчиев заспива в разгара на сраженията и остава зад сръбската бойна линия, Мутафчиева, В. Разгадавайки баща си. В: Избрани произведения. Том 9. Пловдив, изд. „Жанет 45“, 2008, с. 221. В автобиографичния си роман за същия конфликт „На Западния фронт нищо ново“ Ерих Мария Ремарк също описва случаи на войници, заспали непосредствено преди атака, Ремарк, Е. М. На Западния фронт нищо ново. София, изд. „Издателство на Отечествения фронт“, 1982.
С жест.
Офицерите.
Местността Янчова поляна се намира в землището на община Аксаково, Варненска област.
Село в община Варна, област Варна. Намира се на Франгенското плато – северно от града.
Средновековен скален манастир, разположен на север от Варна – в околностите на съвременния курорт Златни пясъци.
Всъщност това е приблизителният брой на общите загуби на Българската армия във Втората световна война – убити, ранени и замръзнали. Според източниците общият брой на убитите възлиза на 10 753 души, виж Ташев, Т. Българската войска – 1941-1945, с. 234-235; 360-362 и посочената там литература; виж също: Абаджиев, К. и др. История на Отечествената война на България, 1944-1945. Том 4. Резултати, изводи и поуки от войната. София, изд. „Военно издателство“, 1984, с. 22-24, където е цитиран същият източник.
Тази практика съществува още по времето на Първата световна война, Стинвънсън, Д. 1914-1918, Историята на Първата световна война. с. 269-270.
За тази практика виж също разказа на Иван Сердаров в: Голев, К., Гяурски, М. (съст.) Ехо от войната. Том 1; както и на Йовко Вълчев в Голев, К.(съст.) Ехо от войната. Том 2.
Не е известно Владимир Илич Ленин да е посещавал Армения.
У множество ветерани срещите с югославски партизани по време на войната срещу Германия изграждат негативен стереотип и историите за напредването на такива части зад гърба на българските подразделения са често срещани. Виж например разказите на Горан Маринов, Румен Гугушев и Фиданко Сретенов в: Голев, К., Гяурски, М. (съст.) Ехо от войната. Том 1; както и на Борис Гърнев и Райчо Григоров в Голев, К. (съст.) Ехо от войната. Том 2.
„Те бяха обучени – Мишляков, Раев и някои други – бяха обучени като офицери в Германия.“ – цит. Л. О.
„Ами виж какво, малки къщурки. Не бяха големи, не бяха такива големи сгради и тъй нататък. Нямаше.“ – цит. Л. О.
Копаоник (блг. Копалник) е най-високата планина в днешна Сърбия, ако не се счита най-западният край на Стара планина. Копаоник се намира в Централна Сърбия на границата между Поморавието и Поибрието, а част от планината е в територията на Северно Косово.
Световната федерация по шах, известна също като ФИДЕ, по абревиатурата на названието ѝ на френски език – Fédération Internationale des Échecs.