Йовко Иванов Вълчев служи в 16 пехотна Беломорска дивизия в Беломорието. Впоследствие като доброволец в 29-ти пехотен Ямболски полк се сражава във Втората фаза на войната срещу Германия на територията на Унгария. Ранен е два пъти – в боевете за Драва и при последвалото настъпление на Българската армия. Награден е с орден „За храброст“. Записът е направен в канцеларията на Съюза на ветераните от войните в град Ямбол на 21 и 25 юли 2013 г.   

Аз съм доктор Йовко Иванов Вълчев, 22-ри набор, по специалност съм лекар, пенсионер разбира се. На Съюза на ветераните от войната, Ямболска област, съм неговият начален организатор, от 90-та година насам. Роден съм на 17-ти март 1922-ра година в Ямбол. 

Моите родители... баща ми имаше две фурни в Ямбол, където задоволяваше половината град с хляб. Майка ми беше детска учителка. Шест деца бяхме, аз съм третият по ред. 

Баща ми е бил в трите войни. Вижте, то мойто семейство... Моят дядо [1] случайно попада в отряда на генерал Гурко при Стара Загора. Гурко казва, че трябва да се изтегли, обаче праща един есаул [2] с един ескадрон [3] да влезе във връзка с армията, която е минала в Стара Загора и се бие при село Доранлии [4]. Дядо ми е бил голям борец – пехливанин, висок. И го пращат в кухнята да бели картофи. Той усеща, че тръгват вече да се бият руснаците, щото Гурко ще се изтегля, тъй като идва на Сюлейман паша армията. И есула тръгва, дядо обаче отива при него и се хваща за стремето. И казва: „Аз искам да се бия с турците!“ Оня казва: „Няма кон!“ „Не ми трябва!“ И оня кара, и дядо бяга с коня и се държи за стремето. Те са някакви 15-20 километра там. 

Стигат във време на самата битка. И още в първата среща влизат в битка, той няма ни оръжие, ни нищо. И оня му казва: „Тука маса ранени има, вземай една пушка, ако не знаеш да гърмиш, поне мушкай!“ И в туй време раняват тежко есаула, убиват Калитин и дават заповед там двамата командващи [5] да се изтеглят към Нова Загора. Обаче решават да не оставят ранени. И дядо вижда, че есаулът е ранен тежко, грабнал го на рамо, и тръгва да отстъпва, и стига до здравния пункт. Превръзват го, обаче няма къде, те казват, че трябва да се изтеглят – в Стара Загора също напущат. И дядо мята есаула на един керван каруци ранени за Казанлък. Обаче тея казват, че няма място за есаула. Дядо обаче е едър човек, грабва есаула, размества ги, слага ги там и тръгва с него. И няма офицер. Есаулът идва в съзнание и казва, само му чули името: „Слав!“ И имало и ранени наши, от дружините, опълченци, и есаулът е казал: „Превеждай! Слав да има пушка, да има и пистолет!“ – понеже е много здрав и едър, а пък само ранени са дадени, които да придружат. Здравите войници се бият още при Стара Загора – „И понеже ще срещнем турци, които са тук-таме, може да стане нещо, Славе!“ Закарват го в Казанлък – оттам го закарват в Габрово. Обаче есаулът е от някъв градски произход. Есаул значи капитан на казаци. От Габрово го превеждат в Одеса. Обаче той казва: „Слав с мене в Одеса!“ „А-а-а, не мога да...“ „Слав, ти си войник, изпълнваш!“ Отива в Одеса и отива в една казарма, и казва: „Тука, да се научиш да гърмиш и да командваш!“ Той неграмотен човека. Побарват го там руските старшини. Ще не ще, там го научават к‘вото трябва и се връща папоршчик. Прапоршчик значи офицерски кандидат [6]. 

И руснаците са още тука. И отива и става заместник-комендант в Сливен. В Сливен е губернаторът. И го пращат да прочисти на юг границата от Елхово, защото турците са отстъпили, обаче останали в горите и правят хайдутлък и ни притесняват, българите. И губернаторът му казва: „Слав, турски крак да не остане от Елхово нататък!“ Обаче дядо решил не от Елхово, ами от Ямбол да не остане. И това нещо става. 

След туй почва 85-та година войната [7],  руснаците се изтеглят, той обаче отказва да се изтегли. Наш‘те го произвеждат в чин поручик, отива във войната. Там той е командвал нашата кавалерийска част, среща се със сърбите в Брезник. И той успява, че ги хваща, щото той е още в руска униформа – няма други. И те помислили, че е руската армия. И сръбският ескадрон се предава. И дядо ги пленява. Разбира се, те разбират късно кое е това нещо, но отначало са дали малко така зор – раняват го. И след туй, прибира се вече и отива в Сливен като заместник-комендант, в Карлово като комендант и така нататък. Идва Стамболов на власт. 

Той има ордени „За храброст“, аз и пагоните му, и сабята му я предадох в музея. Ордените майка ми ги взема и ги даде на големия ми брат. Той каза, че ги е дал в Сливен, не знам какво е направил. Обаче личните му оръжия, пагоните му като капитан и още едни пагони са в нашия музей, тука. 

И като идва Стамболов, нали знаеш, този княз Батенберг го изгонват и в туй време го връща Стамболов. Нашите офицери не са съгласни и почват да ги преследват [8].  Дядо не се съглася с политиката на Стамболов. Значи, той [9] дори избива своите хора, значи там капитан Фичев [10], капитан Атанасов [11], който командва Видин по време на войната. И Стамболов му дава ултиматум в срок от една седмица да си помисли и да се яви там. Той вече е капитан. Той си скъсва пагоните пред коменданта – вече е българин [12], казва: „Заминавам!“ Стамболов издава заповед да се залови и да се изправи пред военен съд. Обаче той е роден в едно село Овчи кладенец [13], на 40 километра оттука. И до селото има бащина гора. Крие се там и селяните го крият, разбира се. Щото той е познат и така. С него до тука. 

Почва войната 12-та година. Баща ми е в 29-ти полк [14], стига до Чаталджа [15]. Той е бил в 3-та армия на генерал Радко Димитриев [16]. Връща се от Чаталджа. От там тръгва – Церово [17] в Македония, срещу сръбската армия. От там обаче тяхната рота я прехвърлят в Кресненското дефиле. Гръцката армия в туй време се приближава. Обаче нашият командващ заповядва: „Ник‘ва стрелба!“ Гръцката армия влиза и цялата в чувал попада [18].  „Ние – казва [19] – щяхме да ги избиеме! Те като видяха, че са обградени, и сложиха пушките на земята и застанаха прави.“ – гърците. „Никой не мръдна! Щото ние – казва – от двете страни с пушките, с всичко. И ще ги избиеме.“ „И свърши туй, върнахме се – казва – дадохме много жертви, разбира се.“ Ами срещу сърбите са дали. Срещу гърците не се дадоха жертви. 

И в 15-та година, на 1-ви октомври, айде пак! Първата световна война. От тука най-напред изгонват сърбите от Пирот, от Ниш и от там слизат по Вардара, стигат до албанската граница – сръбската армия се изтегля в Албания и от там ги пренасят [20]. И от там нашите тръгват към Гърция. Гърция обаче пази неутралитет. И наш‘та армия е трябвало да стигне до морето. Обаче германците са закъсали в туй време при Вердюн и желаят голяма част от англо-френската армия да бъде изпратена на Балканите, да се облекчат те. И казват: „Вие отивате там!“ „Ама гърците нямат...“ „Те нямат, ама англичаните ще стоварят.“ И генерал Сарай, френският главнокомандващ, слиза в Солун. И той баща ми остава на Добро поле цели три години! Цели три години! В 29-ти пехотен полк. 

И отива войник, обаче във времето унищожават там всички подофицери и всякакви – след три години война. Сменили са много хора. И стига – дават му подофицерски чин. За проявена там съобразителност и така нататъка, ходил е и за пленници – и го правят от редник подофицер. 

И когато вече пробиват французите [21] той успява да измъкне остатъците от ротата. И тръгват по разни баири и реки и стигат в щаба на полка. В щаба на полка са в паника и татко казал: „От другите дивизии чуваме, че полковите знамена ги давали на офицери, които да ги сложат около себе си и да бъдат спасени знамената.“ Нямаме – Българската армия няма пленено знаме. И те решат да му дават знаме, той рекъл: „Аз не съм офицер! Ще дадете на офицери. Вие имате тука!“ И се изтегля. 

Имаше, разбира се. Имаше и ордени „За храброст“. Ама ние сме 6 души и всеки искаше да има нещо от баща си. И сестрите, сестра ми особено – мъжът ѝ беше капитан от гранични войски, и той успя да вземе там от баща ми, каквото имаше.   

Щото майка ми беше... шест деца, двама те, стават осем, баба и тя една, жива – девет бяхме на софрата. Искаше се дисциплина здравата. Дисциплината правеше дядо. Ама дядо ми умря, като бях ученик в първо отделение. Затуй, че закъснееш ли за обяд, те обядват – ти заставаш с гръб към тях до вратата. Никакво ядене за тебе няма! Секунда дори. Ако дядото седи, оттам нататък никой няма право да сяда. Желязна дисциплина. И майка ми пък беше учителка от началното отделение, и тя също. Затуй че имахме възпитание. Сега като гледам внука...

В казармата влязох на 1-ви септември 1942-ра година. Във Военноморска база Варна. Командир ни беше капитан Калоянчев. Ние бяхме база и бяхме встрани от гарнизона, затуй, че генерал Попов [22] беше тогава началник на гарнизона. Моряците се страняха от хората и затуй не познаваме другите хора. Но във Варна прекарах само три месеца. Бях матрос. Бях изпратен в една специална школа в София, където ни подготвяха за химическа отбрана и нападение. В случай на война, нали тогава беше войната. 

И завършихме школата, и тъй като германците все още не бяха хвърляли бойни отровни вещества, ме пратиха в Беломорски флот, в Кавала – на Бяло море. И командирът на флота каза: „Виж какво момче, задачата ти е само да провериш бойното химическо въоръжение на войниците!“ Проверих го – система 16-та година. Торбите изпокъсани, дихателите повредени и така нататък. Докладвах му, вика: „Туй имаме!“ Пак към флота бях. Обаче командирът на флота вика: „Сега цял ден се мотаеш тука, я да те пратим тебе в 16-та дивизионна болница [23]!“ – щото в школата съм обучен и да даваме помощ във случай на обгазени. Преведоха ме в 16-та дивизионна болница, в Драма и там стигнах до 9-ти септември 44-та година. 

Дали станах свидетел на Драмското въстание? Не, не, то е станало в 42-ра година [24],  а пък аз отидох 43-та година през август месец – два дена преди да почине цар Борис. Дали имаше партизани там? Ние не се занимаваме с това там. 16-та дивизионна болница беше в Драма – Драма е изживяла трагедията през 42-ра година и там беше мирно и спокойно. С гърците нямахме някакви неприятности, напротив. То голяма част между другото имаше и българи, изселени от 23-та година там [25], но имаше и гърци – с гърците нямахме големи неприятности, никакви дори. Ако редовната армия е имала – да, ама ние не сме имали никога такива пререкания. Напротив, в болницата дори приемахме да даваме помощ и на гърци – там деца, жени, мъже и така нататъка. 

Вижте сега, аз Ви казах, в Гърция ние знаехме, че нашите са направили през 42-ра година една голяма беля. Те гърците са я купили [26]. Щото някои войници, запасни, са ми го разправяли какво е. Имало е парад. Да празнуват нещо рождения ден на царя ли? И войниците се строяват на площада. В туй време гърци с картечници са по къщите. Обаче нали, всяка работа има и предатели, един грък отива при началник-гарнизона и казва: „Вашите войници ще бъдат до един застреляни!“ И командващият парада издава заповед, че още армии ще дойдат там, затуй да се направи място, да се изтеглят, да дойдат някои от другите армии – германци ще дойдат и така нататъка. И фактически наш‘те армии се изтеглят и отиват в улиците, и заграждат. И започва голямата патаклама. И казваха: „Аз бях там. Трепехме наред! Те стрелят срещу нас. Ние тези хора, които бяха жени, мъже – ние тях не ги занимавахме. Обаче тези, които стреляха, тях – казва – имаше голяма сеч.“ Ние като отидохме, гърците дали бяха се страхували или не, обаче ние с тях имахме и дружба. Дори, нали Ви казвам, в болницата дойде дете – веднага, или ученик... Не ги допущахме да лежат в болницата, но първа помощ – неотложна, веднага им се даваше.   

Немците не бяха при нас. Немците бяха след Струма. Те се изтегляха от Струма, от Места нататъка и същевременно по поречието на река Марица – на 40 километра, нарича се демаркационна зона – бяха и там. Ние от Дедеагач до Струма фактически бяхме свободни.

Обаче когато трябваше да се изтеглим, започна войната между България и Германия, на 1-ви септември 44-та година [27]. На 10-ти септември фактически наш‘те бяха на Осогово и започнаха бойни действия [28]. Ние фактически се оказахме между два огъня. Германците бяха окупирали демаркационната зона между Гърция и Турция [29]. И трябваше да се изтеглят, и фактически да минат през щаба на 2-ри Беломорски окупационен корпус [30]. Обаче мирно и тихо се изтегляха. Нито ние ги закачихме, нито те нас. Това е от 10-ти септември, до 25-ти септември те се изтегляха. Да, в състояние на война, обаче имаше споразумение в никой случай да не се занимаваме. Защото наш‘та 17-та дивизия беше в Битоля [31] и ако ние бяхме направили нещо, германците и те щяха да направят пък с наш‘те. Имаше такова споразумние, въпреки че се водеха бойни действия. И започна изтеглянето ни. 

Дали имаше нелегални групи в армията, докато бях в Гърция? Сега да Ви кажа съпротивата каква беше. Ние бяхме хора, които само симпатизанти на РМС-а бяхме. А имаше там тогава два лагера до Ксанти [32], но те бяха абсолютно изолирани. Бяха разни заловени партизани, политзатворници и така нататъка. Забравих как се казваше лагерът там. Но до Ксанти беше. С тях нямахме ник‘ва връзка. Обаче в Драма, преди 9-ти септември, около 23-ти-24-ти август с парашути кацнаха американец, англичанин и грък – трима души. И направиха палатка близко до болницата. И една сутрин дойдоха с кофи за вода, каквито бяха – в техните униформи. Началникът на болницата ни е завършвал на запад и знаеше английски език. И те се представиха – че са от щаба на Средиземноморското командване и са долетели тука, за да сключат с гръцкото съпротивително движение споразумение да не влиза в бойни действия с нас при оттеглянето ни. По нашето примирие, което стана – че България трябва да прибере армията си в старите граници, обаче заедно с оръжието. И безспорно щяха да станат много неприятни работи, затуй те бяха като наблюдатели пред гръцкото съпротивително движение. Щото гръцките партизани също почнаха да слизат, обаче в контакти с тях не влизахме. Но се срещахме. Обаче и ние излизахме въоръжени по улиците, и те излизаха въоръжени. 

И след туй чрез приятели гърци им казахме, че тука съществува ядка от симпатизанти към РМС, и образувахме войнишки комитет. В Гърция, това е след 9-ти септември. Но ние късно разбахме, че в България става нещо. Т‘ва някъде става към 10-ти-11-ти септември. 9-ти септември само по радиото разбрахме, че в България става няк‘ва смяна на правителството. Но каква смяна – нямахме никва представа, щото нас не ни пущаха и в отпуска да си идеме. Чак към 8-ми-9-ти септември имахме офицери, които се върнаха от отпуска и казаха, че в България са влезли войските на Съветския съюз и е образувано Отечественофронтовско правителство, и че България застава на страната на съюзниците. И този офицер – беше прогресивен човек, беше член на Партията, на Софийския комитет – каза: „На мен ми е наредено да си съставите войнишки комитет!“ Офицерът ни го каза това нещо. Викам: „Защо Вас ви изключват?“ „Защото – казва – в България много от офицерите, които са разстрелвали, са арестувани. Вий – казва –нямате нито един човек, който е така, затова се предоставя на вас.“

И избраха ме за член на комитета. Там в Драма имаше два полка, наш‘та болница и други части. С други думи, образува се Войнишки гарнизонен комитет [33]. И в този гарнизонен войнишки комитет трябваше да се изтеглят от Кавала за България моряци и други, кавалеристи, обаче трябва да минат през Драма. През Главен войнишки комитет – видяхме във вагони затворени офицери. И питаме: „Защо са затворени офицерите?!“ „Ами – казват – в България ги затваряли.“ Викаме: „В България имаме данни, че се затварят само офицерите, които са разтрелвали и са правили издевателства.“ „Да – казват – ама ние не сме съдии, ние не можем да решим.“ „Добре де, нали сте служили при тях?!“ И тези офицери, които войниците казаха, че те наистина нямат провинения, ги освободихме веднага. Останаха там няколко души, които се държали по-грубо към войниците, а не няк‘ви там нещо... Но имало е такава жандармерийска рота в Ксанти, обаче те се усетили навреме и през Подкова [34] – айде в България. 

И тръгваме за Неврокоп. Обаче наши части тръгват пак обратно, за Петрич. Срещат германците на Струмица и започват бой. Защото германците казаха: „Времето мина!“ Това е 25-ти-26-ти септември. И както и да е, те са водили бой, ние минахме от другата страна, отидохме в Неврокоп. Минахме през Драма, през Боздаг [35],  и влязохме там в едно село Скребатно [36] ли, как се казва – и оттам в Неврокоп отидохме всичките. Там беше и цялата брегова артилерия, която са вземали само оръдията, беха други части и така нататъка. Българското население ни посрещна, дето се казва. 

От Гърция всички наши хора, които бяха решили да живеят в Новите земи, се укриха в казармите и при нас в болницата. В болницата, понеже имаше склад за дрехи, трябваше да го оставиме. И за да не стават няк‘ви разправии с гърците, хвърляхме им пагоните и ги облякохме във войнишки дрехи. Тези наши хора, които са живели в Гърция, там. Бяха при нас, облякахме ги с войнишки дрехи и казахме: „Това са военнослужещи!“ На един поп бяха оскубали брадата, и него го облякохме след туй. Защото ние щяхме да ги защитим безспорно, а пък за да се защитят цивилните, щеше да има кръв и от едната, и от другата страна. Не стана това нещо. 

Полицаите веднага изчезнаха всички. Които останаха, дойдоха веднага в казармата. Имаше там офицер един от щаба на корпуса. И той знае кои офицери са били т‘ва-он‘ва, тези които бяха там, каза: „Те не са виновни! Ако отговарят, ще отговарят пред съда, обаче не са окървавени.“ И така се изтеглихме. Когато пресичахме Боздаг, част от партизаните, които още беха там – пропукаха няколко пушки. Ние носехме една лека картечница и личното оръжие – войниците бяха въоръжени с пушки. И се наредиха във фронт. И онези веднга вдигнаха едно бяло знаме, казаха, че искат среща и със срещата се разбра, че те са там не да ни пречат, а да са като гаранция, щото гаранция нямаше тогава. И преминахме, и си дойдохме.

И като си дойдохме, мен ме демобилизираха. Казаха: „Срокът ти свърши!“ Прибирам се в Ямбол, обаче мойте приятели ги няма до един. Викам: „Де ми са приятелите?“ „Приятелите ти се записаха – вика – в доброволческата рота на 29-ти полк. Сега са на обучение в казармата и ще заминат всеки момент.“ И аз отивам да си сдавам дрехите. И свърших, питам – няма ги – хората тръгнали! 

29-ти полк отлъчи един 101-ви военен полк [37], който е бил в окупационния корпус в Югославия. И когато този корпус се прибира, започват война. Дражевистите [38] ги спират, защото: „Вие помагахте на германците, ще отговаряте!“ Обаче между туй време Тито и Съветската армия в София, генерал Бирюзов [39], влизат в споразумение българските войски да се приберат непокътнати. Ако срещнат съпротива, тя е дражевистка, да пазят оръжието си. Полкът се е изтеглил, обаче е водил и битка. 

И така, моите приятели са ги мобилизирали и са ги пратили в София, казали: „Засега сте дотука! Вие минавате към 2-ра армия!“ – тъй като 3-та армия остана на турската граница, Ямбол е в 3-та армия. 2-ра армия са в резерва и тя води сега боеве, и те са там. Обаче 2-ра армия успя да се справи и без тях, връщат ги в казармата и почват обучение, за да отидат във втория етап на войната – Втората фаза. И в туй време отидох във военното окръжие, подполковник Пашинов се казваше, викам: „Другарю подполковник, аз искам да замина за фронта!“ „О-о, момче!“ Викам: „Няма такова, искам, моите приятели са там!“ Издаде една заповед, облякоха ме и влязох в доброволческата рота на 29-ти пехотен полк [40].  Ми ротата, това е било към 23-ти-24-ти септември. Ротата е тука [41], ротата дойде тука, тъй като не са я използвали. Мене ме освободиха от тези занятия – единично обучение [42]  правеха на хора, които не са виждали пушки. И за всеки случай дадоха ми едно отделение и така нататъка. И прекарахме до… почти до края на Първата фаза бяхме тука, в Ямбол. 

Та като отиваме на фронта баща ми вика: „Слушай, мойто момче, фронтът не е играчка! Недей гледа филмите! Филмите правят едно, там е друго!“ Викам: „Тате, всичките ми приятели отидоха!“ „Щом са отишли, отивай и ти!“ Майка ми почна да плаче, той вика: „Слушай, къде беше баща ти? Беше при Доранлии, нали? Аз къде бях? В трите войни! Ти като го сложиш тука да седи сина ти в махлата, нали първите, които го срещнат, ще кажат: „А, ти не си ли на фронта?! Наш‘то момче е там!“ Какво ще им каже той?“ И майка ми млъкна. Викам: „Тате, к‘вото и да стане, аз ще замина! И това, което ми каза, е добре. Долу-горе аз съм психически подготвен за война. Обаче ще отида.“ И заминах веднага. Без много да се съобразявам.

След Първата фаза се образува 1-ва Българска армия с генерал Стойчев. И 29-ти полк го мобилизират към 3-та пехотна Балканска дивизия, и тръгва за фронта. Заминахме и ние. Доброволческата рота беше 156 души с командир Иван Ханъмов. Заместник-командир по политическата част – Георги Чуперов. Аз съм командир на 1-ви взвод. Обаче командирът на полка нарежда да бъда освободен от това и за в бъдеще никой да не се интересува каква длъжност ще изпълнявам в полка. Защото германците, ако узнаеха, че има специалисти по бойни химически вещества, щяха да ни засипят [43]. А ние фактически бяхме жив зян срещу това. Казах Ви какви маски имахме и какви торби. И получих нареждане от командира на полка да проверя какво е химическото обзавеждане.

Те се изтегляха от Гърция немците, затова. И се срещнахме с тях. Наш‘те от 29-ти полк, 1-ва дружина се е срещнала – тя замина първа – тя се срещна с германците в бой при Грабово. Една наша цяла дружина беше ликвидирана, щото бяха хората необучени както трябва. Със заместник-командира капитан Каракачанов [44], Илия Каракачанов  се казваше. 

И както и да е. Тръгваме за фронта, минаваме през Югославия с влакове – нали знаете, 57 войника или 8 коня във вагон. Със слама и така нататък. Влаковете се движат. Най-напред се пропускат щабовете, за да се организират, след туй другите и така нататъка. И пътувахме, спираме в Белград. В Белград някъде през началото на януари пристигнахме. И оттам, от Белград, пеша до Нови Сад. Това са около 50-60 километра [45]. Влакът, като тръгнахме от България, до Белград стигнахме за 12-13 дена. Те са еднопосочни там линиите. И се чакат сега: най-напред Съветската армия се изтегли – Съветската армия замина за Белград. След туй, докато отидем ние, Съветската армия превзема Белград и тръгна за Срем. Това е междуречието между Сава и Дунав. И в Белград пристигнахме, нали Ви казвам, началото на януари, някъде към 10-ти-12-ти. И оттам пеша тръгнахме за Нови Сад. Нови Сад – кал, така нататъка… Обаче при Нови Сад мостовете разрушени – направили са понтони. По понтоните минават съветската бойна техника, съветските войски и между другото преминаваме и ние. Преминахме и започваме да тръгваме за Унгария. Стигаме до Бездан [46]. Бездан е на Дунав, в Унгария. Трябва пак да го минем, защото трябва да заемем позиции между Дунав и Драва. И нашият полк е в 3-та пехотна дивизия – 3-та пехотна дивизия е на първата бойна линия. 

И затишие, ни германците стрелят, ни нашите стрелят. Германците отсреща реката, ние сме от тъз страна – Драва Чехи, Драва Соболч, Драва Сердахел [47], Вайсло [48]. Вайсло беше командването на полка. Това е към края на януари месец, да. То докато се доберем там, още по-лошо. И разставиха ни в разни къщи, и така нататъка. И получих заповед да проверя бойното химическо оръжие на войниците. Ми какво да Ви кажа?! Той – маската скъсана, хвърлена, турил вътре там за ядене, цигари и така нататъка – проверих. Проверих в тила животните как ще бъдат предпазени – не, никакво предпазване няма. И докладвах на командира на полка. Той каза: „Лично ще проверяваш, никакъв офицер няма да питаш какво има! Всеки войник – въобще да знам аз какво има!“ И му казах каква е картината. И той се хвана за главата и вика: „Добре!“ Командира на полка, Петър Лазаров [49].  

И в туй време той докладвал в дивизията какво е, дивизията нареждат: „Нека този човек да бъде командирован в 11-ти пехотен полк!“ – който е на самата Драва, нашият полк е резервен. И отивам при командира на полка – това е на 5-ти март 45-та година. Представям се на командира на 11-ти пехотен полк и той казва: „Добре, 7-ма рота е на самата Драва, проверете тях!“ И отивам вечерта в ротата, посрещат ме, това-онова, ротният командир вика: „Момче, сега тебе ти е наредено нещо да проверяваш, проверявай, ама утре сутринта!“ 

Добре, ама сутринта, в 4 часа, почнаха да падат мините – германците правят вилазка. Това е вече месец март. Аз месец март проверявам. И февруари там, с туй се занимаваме. Войниците се занимават с бойна подготовка, това два месеца, два месеца и половина. Чак на 5-ти март вечерта почнаха да падат бомбите и командирът на ротата вика: „Момче, твойта работа тука свърши, ти не си в мойта рота!“ Викам: „Аз не съм в твойта рота, но имам военно звание [50] и мога да командвам взвод, затуй ще бъда тука!“ И показа ми там един авотомат, и каза: „Поемай, нашите хора вече голяма част са избити, германците идват!“ Германците не бяха дошли още. Но минохвъргачките хвърлят и направо в окопите. 

И в туй време командирът на ротата получава заповед от разузнаването на дивизията, че германците вече ще акостират от тъз страна. И имаше една мъгличка, лека така, зае се позиция, и германците ги забелязахме на около 150 метра, с гумени лодки, безшумно идват. И заповяда се да се чака под 100 метра. И започнаха, голяма част от лодките хвръкнаха във въздуха... Ние стреляме с автомати, с пушки, с картечници, после имаме полкова минохвъргачна батарея, която също стреля. Обаче германците са решили – три дивизии хвърлят срещу нашата дивизия. Нашата артилерия започва веднага. Обаче германците почват същевременно да обстрелват нашия тил с тяхната – дългобойната. Нас не ни оставяха беззащитни никакви тежки въоръжения, които са по-назад. Обаче ние бяхме, дето се казва, на острието на щика. 

И германците хвърлят – една дружина, хвърлят втора дружина, хвърлят трета дружина. В ротата почти не останаха войници и хора. Ротата останаха около 20-30 души. Командирът на ротата убит, командирите на взводовете убити, аз бях най-младшият началник фактически. На ротата, тя ротата остана 10-тина-15 души. И в туй време излязла заповед да се изтеглим. Обаче телефонните връзки разкъсани. И дадоха заповед да се изтеглим. И понеже не знам къде да се изтеглим, тъй съм пристигнал – знам, че полка е някъде другаде, ама идвам, дето се казва, надвечер и нищо не знам. Мен ме стовариха с един мотоциклет и мотоциклета се върна обратно. И един подофицер останал жив, и викам: „Водиш!“ И се изтеглихме. Но почти целия ден успяхме да се задържим на т‘ва нещо. Една рота командирът на полка праща в подкрепление. Обаче преградният огън на германците я спира и те се окопават. И ние се изтегляме, и тъз рота има бойна готовност. И понеже се изтегляме – времето март месец, такова мъгливо, и пропукаха няколко пушки. И ние поначало помислихме – или сме обградени, или са наши. И почнахме да викаме: „Българи сме, недейте стреля!“ Т‘ва-онова. И се разбра, че е тази рота, която е била изпратена, обаче там се е окопала. 

Бях ранен в крака. От германски куршум. Преди да се изтеглим обаче. Вързах си т‘ва нещо, подкрепяха ме войниците, и щом стигнахме ротата, командирът на ротата веднага нареди – тогаз имаше едни конски двуколки, които се качваме на тях – и изпратиха ме там в здравния пункт, и оттам отидох към 29-ти полк. Отидох в 29-ти полк и оттам в дивизионната болница. Той не бил един, а били два куршума, обаче единия го изкараха, другият си остана и сега още ми е гостенин тука в крака. Както и да е, излекуваха ме и така нататъка. Така мина за мене първият бой в Дравската епопея. 

В предната линия бяхме до към 4 часа, задържахме фронта. Да, 4 часа следобяд. От 4 часа сутринта до 4 часа следобяд. Щото това 156 души заемат една полоса около половин километър. И освен това, вляво от нас имаше един голям канал, ние не очакваме там германците да дойдат. Те не могат да дойдат. Каналът не е нещо плитко, ами е 10 метра и дълбочината е голяма. Затуй флангът го оставяхме неохраняван, само стрелба срещу тези. Те виждат, че там не може. Вляво от 3-та дивизия се намира 11-та пехотна дивизия. И тея правят пробив в нея [51]. И се мъчат да ударят нашата дивизия във фланг. Дивизията обаче получава заповед да се изтегли на по-добри позиции и 11-ти полк е този, който даде най-големи жертви тогава. Защото всичките му роти бяха на предната линия. Но все пак аз не знам колко жертви са дали. Само знам, че от ротата едни казват, че 50 души са се изтеглили, други казват, че 40. Колкото и да е, знам, че имаше хора около мене, щото аз съм загубил много кръв, и ме прикрепваха. Викам: „Момчета, следвайте подофицера и да останат трима души ариергард назад, и да стрелят! Дадем ли гръб – германците ще ни изпотрепят!“ Те още не знаят, че ние се изтегляме. То разни царевичаци, това-онова. И така, изтегляхме се без много... Може би сме толкова били, може би сме и 50 души, но аз не съм ги броил. Наш‘та 7-ма рота, която даде най-много жертви. 

Дали аз бях най-старшият командир в ротата? Ами, по нещастие само аз останах. Никой не ме е накарвал, и те като убиха всички по-старши, остана само един подофицер, той вика: „Сега ти си по-голям началник от мене!“ Викам: „Аз съм началник, ама аз нищо не знам! Аз тука снощи дойдох, води!“ И той вече по-нататък отстъплението той го води! Иначе командването аз поех на т‘ва нещо. Но докато убият ротния командир – ротния командир го убиха някъде към 11 часа – те не го убиха така, падна мина върху него и не остана нищо от него. И след като ни прие този, резервния ротния командир, вика: „Момче, ти си към 29-ти полк, не си зачислен на нищо тука. Ние не можем да отговаряме за тебе. Давам ти двама войника с двуколката, веднага да те заведат в полосата на 29-ти полк! В туй време полкът е вдигнат по тревога и той – казва – ще дойде.“ 29-ти полк е вдигнат под тревога, и идва в 11-ти полк. Обаче когато пристигам аз в 29-ти полк, излиза заповед полкът да се изтегли заедно с 11-ти полк на нови позиции. Щото германците успяха до вечерта на 6-ти да заемат вече около 500 метра или половин километър в наша територия. И започнаха да се стремят да стигнат Печ [52]. Печ се намираше на 50 километра зад нас. И от Печ на близко е Дунав. Германците искат да заемат мостовете на Дунав и да пленят цялата 1-ва Българска армия. 

В това време 6-та германска СС танкова дивизия, която се намира вдясно от 1-ва Българска армия, нападна руснаците към Будапеща, езерото Валенце [53]. С оглед да могат да деблокират Будапеща, да унищожат 3-ти Украински фронт. А пък три немски дивизии, които са от състава на група армии „Е“ [54] – „Елада“, които се изтеглят за Германия –получават заповед да унищожат 1-ва Българска армия, за да може да стигнат до Дунава, да спрат всякакъв достъп за снабдяването и фактически да капитулираме [55]. Обаче в туй време 57-ма съветска армия [56] на генерал Капитохин [57] спира германците при Валенце и прехвърля корпуса на генерал Алтошин [58] в полза на 1-ва Българска армия, която води много тежки боеве срещу тези дивизии. 

Германците срещу нас нямаха танкове, германците срещу нас нямаха самолети, обаче имаха бойни бронирани коли. Които се мъчеха с тях да ни изплашат. Може би имаха танкове, но строяха тогава още мост и нямаха в началото. Наш‘те все пак с цената на големи жертви успяха да ги спрат. 

Но когато са се водили тези боеве, аз съм бил вече в дивизионната болница. И в туй време в болницата видяхме, че настъпват едни коли, които са покрити – не знаем, това са били „Катюши“ ли... Там за пръв път „Катюшите“ спират германците, не само ги спират, но ги обръщат и обратно. Болницата е далече, на около 20 километра зад това, фронтовата линия. Обаче вечерта просто гледахме тея светлинни отблясъци. Между другото тази, дългобойната, армейската артилерия беше наблизко до болницата. След туй минаха изстребители… Болницата беше готова за евакуация, но не се наложи.

И оттам кракът ми загнои. И нашите лекари казват: „Трябва да отрежем крака на момчето, щото почва гангрена!“ Аз обаче заедно с оръжието си бях там, викам: „Ако някой вземе нож и ме оперира, ще го застрелям!“ „Момче, ти не разбираш!“ Викам: „Няма какво да разбирам! Ако умра, да умра, ама не с такъв крак! Да умра – викам – от гангрената, ще ми режат те крака!“ И в туй време минава един съветски лекар – в нашата войска влязоха и руски войски. И влиза в лазарета, и гледа – и руски войници, и наши. И ме видя мен. И вика: „Вот тебя!“ И пита: „Той какъв е?“ Щото в Съветската армия те имали други звания, хоружии [59], тъй ги наричали. Те му казват: „Той сега нито е офицер, нито е подофицер. Това е фелдфебел-школник.“ „Ами за какво се касае?“ – пита той. И оня отговаря: „Тука парче – казва – ще почне да гние.“ Той гледа и каза: „Немедленно в корпусната болница на 57-ми съветски корпус [60]!“ 

Корпусната болница е на влакова композиция. И отидох там. Веднага започнаха – виждаха, че е обработен добре, рентгенът намери куршума, но той е между артерия, вена и нерв. И ако се среже, кракът ми фактически отива. И каза този: „Вие сте първият български войник, на който ще приложим най-новото лечение.“ Те са получили от Америка и Англия пеницилин. За пръв път го чувахме това нещо. Успяха да успокоят гангрената. Излекуваха ми крака. Бях млад, бях на 21-2 години. И на 10-тия ден викам: „Искам да си отида в нашия полк!“ А пък тяхната армейска болница, минават наши каруци, от обози на дивизията и на армията. „Не, не може! – казва – Трябва да бъдеш още 20 дена тука!“ Обаче една сутрин гледам – влакът върви. Питам там руснаците: „Къде отиваме?!“ „Ами ние – казва – тръгваме за Виница [61].“ „Де е т‘ва Виница?“ „В Украйна.“ „Че аз каква работа имам в Украйна?!“ „Ами – вика – там ние ще бъдем на продължително лечение. После – казва – ще те върнат.“ Викам: „Няма такава работа!“ Дрехите са при мене, само с един халат съм. Облякох се, слязох, гледам една наша каруца, викам: „Авери, кои сте вие, бе?“ „Хляб носим.“ – вика. „За къде?“ „За 3-та дивизия.“ Хоп при хляба и след туй бях в дивизията. И дивизията вече беше минала. Сега куршумът е там още и затуй нося и бастун. Руснакът каза: „Един ден, когато се прибереш в България, ние ще ти дадем това нещо [62], не се притеснявай, той там ще седи. Той ще излезе един ден.“ Не излезе. Руснаците не ми дадоха нищо, щото аз избягах. 

В съветската военна болница, какво да Ви кажа, хора без крака, без ръце, хора с почти цялото лице – едната страна я няма. Това беше касапница. Войната беше много поразяема – главно от минохвъргачния огън е това нещо. Куршумените рани не дават тая грозна картина. Обаче там сега се действаше – аз минах през поле, което е стреляно от „Катюшите“. Хората бяха обгорени като нещо съвсем изгоряло. Само останало една... като някакъв изгорял добитък. Покрити цели полета с това нещо. Както са били в самите окопи, там изгорели [63]. От нашите хора също. Обаче руснаците имаха много по-тежки поражения, щото те се срещнаха с елитната 6-та СС германска армия [64] и за да опазят Будапеща, наистина са дали много жертви. Това цели влакови композиции с 50-60 вагона, пълно е с такива. И всеки вагон с 10-тина-20 наредени носилки. И голяма част от тях умират по пътя, разбира се.  

Нашият полк вече беше атакувал и беше в село Циганско [65]. Включих се в полка, командирът вика: „Абе момче, абе ти де беше бе?!“ „Абе – викам – в 7-ма пехотна рота.“ „Ми на нас – казва – ни съобщиха, че един фелдфебел-школник е бил там, ама дори не му знаят името.“ „Ми – викам – аз бях.“ „Бре-е-е-й, ние – казва – пратихме съобщение, че ти си в неизвестност.“ У нас. И майка ми като започва, плаче, това-онова, какви ли не щеш работи. Но рекла: „Жалейка няма да сложа, докато свърши войната!“ 

Сварих ги в Циганско село и от там почваме бойни действия между Драва и Мур. И германците отстъпват, и напред. И към едно друго малко селище гръмна една мина, бяхме окопани, и рикошираха няколко осколки, такива – три-четири парчета влязоха в корема ми. Имал съм късмета, че не са засегнали перитонеума. Дотогаз не знаех още перитонеумът какво значи. И случайно се случва дивизионният хирург в полковата лечебница: „Момче, няма нищо страшно!“ Там туриха каквото трябва – ултрацветин. Беше няки хапчета, от сулфонамидите. Туриха го. И както и да е, продължих с полка. 

Поех си там командването. Щото голяма част от нашия полк бяха избити хората. Бях командир на взвод, пехотен взвод. И продължавам нататъка и стигнахме до Дойчландсберг [66]. В Дойчлансдберг и Шламберг [67] се разположи 3-та пехотна дивизия. Т‘ва е в подножието на Австрийските Алпи. Направихме палатки, вече германците капитулираха, мирът излезе. Обаче от юг идва 8-ма Британска армия и сред челния отряд е 7-ми Британски армейски корпус, с командир генерал Кели [68]. И казват: „Те са при Клагенфурт [69] и при Дойчламергут.“ Дойчламергут е австрийският киноцентър. От щаба на нашата армия тръгват с 3-4 джипа и минават през нашия. И командирът на полка получава нареждане няколко млади офицери да ги придружат. Ние имахме също джипове и между другото и аз се паднах от тях. Викат: „Качвай се там!“ И качих се, отидохме в Клагенфурт, срещнахме една армия – без каски, с едни шапки такива, с еделвайси. Видяхме, че това са алпийски войски на 7-ми армейски корпус на генерал Кели. И те са отатък реката, ние сме от тъз страна на реката. Тя е малка река, алпийска такава. 

И сега, командването се срещат, ние нямаме работа при командването, има един голям хотел – там отидоха и така нататъка [70]. И сега, нали сме любопитни... Ние нали сме Ганьовци, отидохме на реката и прецапахме реката. Онез там говореха: „Стоп!“ – няма, ние отидохме при тях и викаме: „Българ, българ, бългериан, бългериан!“ И те ни погледнаха така, ама к‘ва е тъз армия, не могат да разберат. Обаче гледат едни копчета имахме ние, такива, с лъвчета. И дойде един, извади си пищова, дава ми го: „Дай ми – вика – копчето! Сувенири.“ Те били австралийци. „Абе – викам – как ще ти дам копчето ми?!“ „А – вика – моля ти се!“ Извади от едни големи шоколади. К‘во да правя сега?! Викам: „Няма да ти дам от т‘ва, но хайде, от гимнастьорката едно копче.“ Той иска лъвчето, лъвчета имаше и на копчетата. И викам: „Туй не може! – викам – Туй е все едно аз да взема твойта корона.“ Той вика: „Не може! Ама оръжието може да ти го дам. Щото от италианците имаме колко искаш оръжие!“ Викам: „Не ми трябва оръжие, обаче шоколади, това-онова...“ И нашите от охраната всички там. Едва не ни съблякоха и куртките. Викат: „За сина ми е!“ 

И най-после командирът [71] на това охранително отделение ни прибра. Вика: „Излагате ни, недейте така!“ И както и да е, поканиха ни там при тяхни офицери от по-нисък ранг. Поканиха ни, поговорихме, това-онова. И по едно време те ни хванаха под ръка, щото там се води примирие за демаркационна зона. Докъде ще бъдем ние. От там, определят Югославия, границата с Унгария. Преговори се водят. Седяхме три дена там. И сега, тези англичани и австралийци и новозеландци ни хванаха под мишницата и викат: „Сега ще отидем на едно място!“ И отидохме – хотел така, то било публичен дом [72]. Бре-е-ей, вдигна се една суматоха. „Не – ние викаме – не можем да отидем там, нямаме заповед от нашите!“ Те викат: „А, що трябва заповед?! Има си за войници, има за офицери!“ Обаче се вдигна една голяма патаклама.

Оказа се, че и германците от Алпите – камиони с войници, които не са се предали, идват към нас и може да стрелят. Вдигнаха ни в тревога. И хукнахме с джипките да ги срещнем. С тези, те са австралийци. И спряхме, гледаме – те са отсреща, един рид – идат. И по едно време дадоха те [73] един картечен откос и ония спряха. Спряха, туриха едно бяло знаме, обаче нашите викат: „Не вярвайте, германците ще направят нещо!“ И трима души, желаещи да отидат. И пожелах да отида. Викам: „Без туй съм ранен, още един път!“ Отидохме – един голям автобус, само един германец, вдигна си ръцете и слезе долу. Бях ученик, знаех долу-горе немски. Викам: „Предавате се, нали?“ „Предаваме се.“ Вътре други войски има ли?“ „Проверете.“ – вика. „Въоръжен ли сте?“ „Не.“ Отворихме, то било проституки, които ги карат на офицерски дом. Проститутки, обаче знаят, че примирието при тях го има, ама къде да се предадат – не знаят. И попадат при нас. И фронтовият вестник написа, че „Храбреците български охранители плениха цял автобус с германски проститутки“ [74]. И там нарисувани бяхме и така. С ножове и така нататъка. Станахме за смях.

И върнахме се. Свърши там това нещо и се подготвяме за пътуване. Строиха полка в каре. В средата на полка командирът на полка, началник-щаба и хора от дивизията. И свещениците – имахме полкови свещеници. Поповете изпяха там във връзка със загиналите един помен. И полкът строен в каре. И началник-щаба излиза и казва: „Момчета, този, който си чуе името, да дойде на тази линия!“ Една бяла линия, с тебишир я направиха там. И почнаха имената. Аз бях 1-ви взвод, на 1-ва рота, от 29-ти пехотен полк – 1-ва дружина. И най-напред съобщиха името на новия командир на ротата. Той беше голям музикант, сливаналия [75]. Дори и на фронта, преди да влезем в бой, най-напред свиреше сонатите на Бетовен – на цигулка! Голям цигулар! И втори викат мене. И строих се аз до него. Викам: „Абе господин поручик – той беше поручик – да не ни наказват нещо?“ „Нищо не знам!“ – вика. И много, и други и други, от полка се събрахме доста хора, в една редица така. Може би около 50-60 души. От наш‘та рота също имаше, и войници имаше, и подофицери имаше. И чакаме сега. Началник-щабът на полка съобщи отделни имена от тези, които бяхме там. Да излязат три крачки пред нас. И съобщиха и мойто име. Излязох три крачки напред и още няколко наши момчета излязоха напред. А ротният командир остана там. 

И командирът на полка дойде, аз му рапортувах кой съм, нали. И той ме целуна по челото, вика: „Знам вашите патила! Вие сте произведен офицерски кандидат.“ За проявена храброст се награждавам с орден „За храброст“, офицерски – IV-та степен на офицерския орден „За храброст“. И туриха ми ордена, обаче нямам пагони, а вика: „Нямате право да се върнете в строя като фелдфебел-школник!“ И извикаха там адютанта, вика: „Вземи пагоните на един от щабната рота!“ И там ми ги сложиха, веднага ги нанизаха. Още на плаца. Благодарих. Ротният командир до мене го наградиха с орден “За храброст“. „Предсрочно ще бъдете произведен капитан [76], ще стане – казва – в щаба на армията. Оттука ще отидете в щаба на армията!“ Наградиха го, но не му дадоха пагони – в щаба на армията. И така, т‘ва нещо свърши, 9-та разкладка [77], там богато ядене, пиене, това-онова. 

Тези, които минахме първата редица, ни дадоха по-висок чин и орден „За храброст“. Ние бяхме малко. А пък във втората редица бяха вече много войници, подофицери и така нататъка – то и в наш‘та редица имаше и войници, и подофицери – на тях им дадоха орден „За храброст“ [78]. А на онези, които останаха в строя, им дадоха значката „Към Берлин“ и в това време казаха: „В България ще бъдете наградени с медал за участие във Втората световна война!“ На Сталин. Даде им се като се върнахме в България специален медал на другаря Сталин, заедно със специална книжка. И след около една година дадоха първия медал, български. И оттогава на всеки пет години дават медали.“

Седяхме 10-тина дена, аз знаех малко повечко немски, австрийците видяха, че не сме лоши хора, почнахме дружба с тях и така нататъка. И след 10 дена тръгваме за България. Обаче стигаме до Нови Сад. Отново: „Да излязат тез, тез, тез, тез!“ Излязохме. Около 48-50 човека от полка. Но не само от полка, ами от бригадата. И излязоха и други хора, и се събрахме някъде в един площад на Нови Сад – около може би да имаше 200 души. И от други полкове, да. Качиха ни в специални камиони – и с нас и началник-щаба на дивизията, полковник Петър Иванов. На дивизията, а пък на армията беше Щерьо Атанасов [79] и генерал Владимир Стойчев, но те с коли са заминали. И тръгнахме към Белград, никой не ни казва нищо. Слязохме там, началник-щабът на дивизията полковник Петров каза: „Момчета, вас са ви приготвили хубави дрехи, знаеме това нещо. Проверете пак дрехите си, въоръжението си, ще бъдем приети от щаба на Югославските въоръжени сили!“ Отидохме на площад „Терезия“ в Белград, както сме под строй. И казаха, че се включваме на парада пред маршал Тито, заедно с Югославската армия. И засвириха, наш‘те военни музики са там, засвири югославска музика. Имаше сборна наша музика. И югославска. Преди това обаче мина генерал Божидар Вукманович Темпо [80], сръбски генерал. Като бяхме строени, ние, които бяхме с ордена „За храброст“,той ни сложи и югославски орден „За храброст“ [81].  Бяха направени от олово – черни. Но такова е било времето. Малко е, като партизанска значка [82], но ни сложиха. Минахме парад на Тито. И когато минавахме ние парада, минахме начело. И оттам със специален вагон до София. В София ни чакат софиянци. Парад пред Дамян Велчев, пред Кимон Георгиев, заедно с генерал Стойчев. В Ямбол пак паради [83].  

От Димитровград [84] – нали тъй се казва градът на югославската граница – и самите югославяни ни посрещаха, ама хората бяха голи и боси, и ние по-скоро им давахме каквото имаме. Обаче като влязохме в България, влакът не може да тръгне – хората са насядали там. Баници, какви ли не щеш разни бисквити, кой каквото имаше носят, като имаш предвид, че тогаз в България малко се гладуваше, но в селата бяха по-добре. И навсякъде, на всяко село, на всеки град. Ние пътувахме от границата до Ямбол почти три дена. Щото един ден бяхме в София. И не може, не можеш да спреш влака. Влаковете – композиции, една след друга вървят. И какво да Ви кажа, то това е тържество, каквото е нямало.

В Ямбол също тържествено посрещане и така нататъка. Еми к‘во да Ви кажа, хората бяха по гарите, по площадите. Дето минахме, влаковете спират, свирят тържествено, събрани хора, други плачат: „Къде останаха вашите другари?!“ В Ямбол също. И тука минаваме парад. Минахме паради. И сега, понеже съм 1-ва дружина, 1-ва рота, 1-ви взвод, съм на чело в състава. И в туй време по пътя идва заповед, че съм произведен подпоручик, а не офицерски кандидат. Отде да намеря сега здрава звезда. Няма такава звезда, обаче ротният командир от пагоните взема едната звезда, тури я – станах вече подпоручик, вече със звезда. Иначе бях само с една рязка. И тука, понеже съм ямболия, познават ме всички, като ме видяха: „Бре-е-ей, какво правите вие?! Чакайте, бе, той е нашият човек, бе!“ Аз съм в строя, викам им: „Стойте настрани, бе момчета!“ „Не, ние ще те вдигнем!“ „Бе, как ще ме вдигнете така, аз съм тука, в строя?!“ Хеле, успяхме да ги укротим. И на площада тука хора, от селата, отвсякъде. Обаче най-голямата трагедия беше – жените с черни забрадки и мъже, к‘во да ти кажа и сега се разплаквам. Няма вече парада, веднага ни пуснаха, хората тука казват: „Чакаме ви тука!“ Голяма част от тях дойдоха в казармите дори. И тука хора, то... Майка ми и баща ми тука, братята ми, сестрите ми, всичките. 

Брат ми също, беше той мобилизиран във военно-въздушните войски, но като електроинженер се занимаваше повече с ремонтната база на бойните машини. А между другото, ние нямахме един самолет във Втората световна война. Във Втората фаза, в Първата имахме. За нас беше прикрепена една съветска бойна въздушна част, тя ни защитаваше. Но и германците нямаха. Германците пущаха едни „Щорх“-ове – бавно вървят и ние ги обстрелвахме. И един руски изстребтел успя да го принуди да кацне и германецът кацна. И когато погледнахме що не пада този техен самолет, който е на 300 метра – той отдолу бил брониран. И ние с куршумите как ще го свалиме – не можем. Отдолу целият е брониран „Щорх“-а. 

Сега ако ме питате, как посрещнаха войниците и аз войната? Ние бяхме много ентусиазирани хора. Бяхме млади хора, между нас бяха партизани, политзатворници и други изстрадали хора. Между другото имаше хора, 10-та година родени. И запасняци и доброволци. Мойта свръзка – аз между другото, от гвардейска рота като офицер ме прехвърлиха в 5-та рота, 5-та ударна рота [85] – моята свръзка, която ми дадоха, беше един добруджанец – два метра и десет сантиметра. Той беше 15-ти набор. Той фактически 7-8 години по-голям от мене. Дори като минаваме в някое дълбоко място, хване ме и ме пренесе. Викам: „Недей ме излага, бе!“ Той Димитър се казваше. „А, аз съм обещал на майка ти да те върна!“ Той е моблизиран в 29-ти полк. Тогава тъй ги правеха. Аз пиша писмо и той отдолу пише: „Да знаеш, че аз може да не се върна, но той ще се върне!“ Майка ми получава туй писмо 40 дена по-късно. Тогаз разбира, че наистина неправилно си е сложила траур. До тогава бях в неизвестност. 

И войниците съм ги питал как посрещат това нещо – войната? Ние бяхме поколение, което 5 години беше във война. Ние не воювахме, но наши градове се рушаха. Аз бях в Гърция. Бях свободен човек и ходех – и на Тасос ходех, ходех чак до Солун, и гледах какво са направили германците. Това са изпепелени жилища, изтрепани хора, костите на хората още тъй седяха. Гладни до такава степен хората, че ходеха да ровят корени и трева да ядат. Разбирахме какво нещо е войната. Цялата англо-американска бойна авиация, бойни ескадрили бомбардираха Плоещ. Те минаваха над нас. Много ниско дори. Дори някой път ни правеха шега, че пущаха празните си варели от бензина и ние мислехме, че са бомби – веднага се криехме, обаче те са варели: „дум-дум-дум“ – пада това. Не са ни бомбардирали, когато минат в гръцката зона. В България бомбардираха, там бомбардираха, Дупница, София и така нататъка – аз не съм видял. В Южна Тракия нямаше такава работа. И бяхме някак си като че ли вече психически подготвени за войната. Защото ние четяхме вестници. Пресата беше цензурирана, но пресата даваше и много важни работи. Много верни работи казваха. „Руснаците са пленили толкоз хиляди, толкоз хиляди избити, толко тона... В Русия се води война между два различни политически режима. Те ще се доизбиват.“ И казват: „Германците също дадоха много хора и дават. Германците панически отстъпват и дават още по-големи жертви.“ Бяхме някак си подготвени за таз работа. 

И когато вече наближихме и чухме далекобойната артилерия – най-напред тя се чува – всеки от нас си помисли дали някой снаряд няма да падне точно при него. И този страх така – някак си внезапно се изправих срещу него. Както спях и влязох в бой. Без предварително да се подготвя дори и така нататъка. Затуй че, голяма част от войниците, дето на български и на турски има едно „ха посус“ – стана таз работа. Вечерта започна и като че ли изведнъж го приехме това като нещо редовно. Паднаха момчета така, но аз и ротният командир, докато беше жив, вика: „Ранените да стрелят, ако могат! Ако не могат, оставете ги на едната страна, стреляйте! Иначе ще ви избият!“ Същата заповед и аз издадох. И той заповяда: „Взводните командири, няма да отстъпвате с гръб. Ще отстъпвате с гръб напред, а с лице към врага! Защото ще ви избият! Ако усетите, че започват усилена стрелба, лягате и стреляте! Макар и да ги спрете за 20 минути, за един час, една част от вас ще се прехвърли по-нататъка, другата част след това!“ И така не дадахме почти жертви, когато бяхме разбити. Когато се изтегляхме назад. Някои хора обаче са се впаничили, после съдеха и ротни командири на някои полкове от 11-та дивизия, от 1-ва дивизия. Казали: „Ха сега, бяг!“ В туй време германците – с картечниците. И нито един не останал. И останалите живи командири до най-малкия бяха съдени. 

И като се върнахме от фронта, следях пресата – и немската преса, и наш‘та преса. Какво се пише за войната. Следях и руската преса. Бях във военното окръжие и казаха: „Засега ше бъдеш тука, в секретна секция. Нямаме засега още назначен нов човек, ти си офицер, сега какво мислиш да правиш?“ 

Така, както сега има опозиция, непосредствено след войната в България също имаше опозиция – Никола Петков. И някои вестници писаха, че ние сме си направили една разходка до Унгария, само сме окупирали, Съветската армия е освободила Унгария, ние сме я окупирали и друго нищо не сме правили. И дори имаше и карикатури, че сме изяли там кокошките и прасетата на унгарците, и така нататъка. И в туй време бях прочел книгата на генерал Типецкирх [86], той е историкът на германската военна машина през Втората световна война. И той пише за Българската армия „Българската армия се оказа костелив орех за германската армия. Въпреки нейното оръжие, което е от 18-та година, а произведено през 1893-та година – щото ние имахме старите пушки – срещу България, за да можем да се изтеглим, сме хвърлили 300 000 000 куршума. Изхвърлили сме и над 300 000 снаряда и това-нова. Загубихме дивизията „Принц Ойген““ – и така нататъка. Затова, че България даде своя принос във войната. И това нещо го превеждам, и имаше клубове, в които изнасяхме беседи. Тука има един голям клуб и изнасям беседа какво са казали германците. И в туй време в Париж Молотов каза: „Българи, не се притеснявайте, вие дадохте своята дан в полза на съюзниците, вашите граници ще бъдат непокътнати.“ И тъй и стана. И пуснах тука няколко статии, че границите на България ги осигурихме ние. Те дори от София ми казаха: „Ние искаме тая статия да я пуснем във „Военен глас“.“ И дадох я и там. 

Та после, след туй почнах да организирам тез работи. Организации, това-онова, нали т‘ва е, като се върнахме от фронта. Георги Димитров беше и Васил Коларов – казаха: „Т‘ва е хубаво, да направиме един съюз на офицерите, войниците и подофицерите – Съюз на ветераните от войната. Доброволна организация, която да поддържа другарски отношения и същевременно да води родолюбива патриотична дейност.“ Това е 47-ма година през месец декември. Обаче през 48-ма година почина Георги Димитров, дойде на власт Вълко Червенков [87]. И към края на 48-ма година се каза, че борците против фашизма си остават политзатворниците, партизаните и ятаците. Войниците от Българската армия са били призвани редовно. Те не са активни борци срещу фашизма. Тогава тъз статия я пуснах и ме извикаха в комитета. „Вий сте организирали т‘ва. Кой питахте?“ Казвам, че ние сме доброволна организация, никой не ни плаща на нас, и ние просто искаме една другарска така, дето се казва, връзка между хората. Казаха: „Четохте ли на другаря Червенков изказването в „Работническо дело“?“ „Четох го.“ Извикаха ни двама души, които се заехме с тази организация, наложиха ни едно партийно наказание с мъмрене, без вписване в книжката. 

И чак през 80-та година вече бай Тошо разбира, че в Париж има световна конфедерация на ветераните от войната и са запитали нашето министерство: „Как са ветераните от войната, колко са останали?“ И ония се виждат в небрано лозе, и за пръв път тогава казаха: „Е, ще им дадем по 8 лева... И по една карта да пътуват свободно.“ Да, 80-та година. Обаче 90-та година дойде, дойде демокрацията, там вече много работи има да се кажат... 

И когато аз правех нашия съюз, баща ми вика: „Слушай, мойто момче, ние като се върнахме от фронта, направихме Съюз на запасните офицери и подофицери. Ние игнорирахме войниците, не им обърнахме внимание. През 23-та година офицерите и подофицерите избиха маса народ! – вика – Затуй не забравяй, прави този съюз, но вкарай войниците. Вкараш ли войниците, няма да стане това нещо. Иначе офицерите ги уволниха, останаха гладни и хоп – изтрепаха земеделците и Стамболийски, изтрепаха и комунистите. Същото ще стане с вас. Недей приема само офицерите! Приеми и другите!“  

Между другото, ама за тоз югославски орден пак щях да бъда наказан. Бях студент вече в София. И като се скарахме с Тито, излязъл някав указ ордените от Тито да ги предадем в съответните военни окръжия и да се върнат. Обаче аз съм студент, мен не ме знаят къде съм, нито пък в София – но съм се зачислен там като запасен офицер, обаче никой не ми казва тъз работа. И излизаме на една манифестация. И аз, разбира се, си слагам ордена – югославския и нашия. И като минавам, никой не ми каза нищо и слагам си и българския орден, и български медал един. И след пет дена ме викат в Благоевския районен комитет на партията. И пак едни намръщени физиономии: „Вие притежавате ли югославски орден?“ Викам: „Да, притежавам.“ „Ами Вие не знаете ли, че излезе указ на партийния централен комитет?!“ Викам: „Не, не знам.“ „Ами ще го предадете и се благодарете, че не сте знаели, засега ще Ви дадем мъмрене!“ Викам: „Аман от тез мъмрения! Правих съюз – мъмрене, правих...“ Те се засмяха хората: „Ами трябва да го дадеш!“ Викам: „Няма да им го дам! Цялата тая галимация е минала-заминала. Що трябва?“ Малко ги и послъгах, викам: „Пратих си ордените в къщи на майка ми.“ Те се позасмяха, викат: „Добре, ще кажем, че си ги загубил. Кажи, в Ямбол що те мъмриха?“ „Ми, реших да правя съюз на ветераните от войната. И затуй – викам – ама без запитване.“ Те излязоха добри хората, та само, дето се казва, откачих едно наказание.

                                                                                            ***

Вижте сега, немците наш‘та пропаганда ги правеше много жестоки хора. Те може би са и били жестоки, нямам представа. Обаче когато мен ме раниха втория път, минах с една лодка през река. Тая река е една малка река, но дълбока. И в туй време реката прави завой. От тъз страна скрит германски дълготраен ДОТ [88]. И германците пресякоха реката с картечници [89]. И половината ни рота я плениха. Ротният командир беше там. Мен ме раниха в корема леко и... Вземах ротния командир и я изтегляхме тъз, 5-та рота, изтеглихме. И половината ни рота я плениха – не можем да минем! Наш‘та армейска артилерия стреля – отатък германската. 

Пленяват половината рота и ги пращат в пленнически лагер чак във Фиуме [90], на италианската граница. И след като капитулираха германците, нашата рота я води ЗКПЧ-то [91] на ротата. И той е пленен. И дойдоха при нас, посрещнахме ги, помня, само един умрял човек от раните имаше. И ги питаме: „Германците к‘во правеха?“ Викат: „К‘во да ви кажем?! Ние мислихме, че ще ни застрелят! Обаче дойде един офицер – говори сръбски. Разбра се, че е австрийски офицер [92]. И каза: „Българи, вие бяхте войници до тука. Оттука нататък сте пленици. Ще слушате нашите команди! Смятаме, че няма да има от вас такива патриоти, които да хукнат с ножове да ни бият, щото ще ви разстреляме!“ И ни закараха в лагера. В лагера – казват – също комендант е австриец. Прие ни. Най-напред едни големи казани – хвърляме дрехите, изчистваме въшките и след туй, облекоха ни: „Сега вие сте пленници, снемайте пагоните! Слагайте ги в джоба си, ако искате, но тука сте равни всички! И – казал – няма да ви разпитваме нищо. Ние сме в далечен лагер от бойното поле. Германците не се интересуват за вас. Те се интересуват да се изтеглят.“ – Щото ние имаме задача да пресечем тяхната линия. – „Затуй – казва – германци няма, няма СС-овци при нас, ние сме австрийци, чехи и други.“ 

И след като идва краят на войната, казал: „Сега ние трябва да станем пленници на вас, но няма да станем, защото сега тука идват английски войски и ние ще се предадем на англичаните.“ И освобождават ги, и казват: „Кой е най-старшият от вас?“ И ЗКПЧ-то тогава казва: „Аз съм политически офицер, ама се страхувах да не ме разстреляте!“ И той ги докарва наистина. 

Имаше случаи, когато минавахме през германските окопи и германци ранени бяха, много често наши санитари превързваха германците. И виждахме и германци, които като сме отстъпвали, също са превързвали наши хора. Сега, срещу нас е нямало СС. Сега какви са били СС, толкова ли са били лоши, не знам това нещо. Обаче с един руски капитан говорих, тука в Ямбол ги бяхме поканили, на един 9-ти май, от София, когато Авдеев [93] ли се казваше, беше посланик. И дойдоха военно-морския, военно-въздушния и военния аташета на гости тука на нашия съюз. И ни дадоха и медали по случай 100-годишнината от рождението на маршал Жуков [94]. И питах този офицер: „Вие сте били фронтовак?“ Вика: „От Сталинград до Берлин бях фронтовак.“ Викам: „Сега кажете, тез работи, които станаха – така, на между такъв разговор. Има ли така... ?“ [95] „Сега – казва – нека тези въпроси да останат между нас. Имаше пропаганда. И при вас е имало такава пропаганда. Ние – казва – трябваше да създадем такава психоза в хората, които отстъпваха хиляди километри и които вече бяха сигурни, че трябва да загине Русия. Трябваше да им кажем: „Срещу вас не са войници, срещу вас са зверове!“ И наистина – казва – имаше и шпицкоманди тяхни, които палеха – и там знаете, Бабий яр, така нататъка, к‘во е станало. Обаче когато се срещнахме с редовни войници,– казва – не ставаше таз работа. Щом паднеш в плен, дойде човекът при тебе, вземе ти оръжието, претършува те. Място за тила, отиваш там. Ако – казва – попаднеш в такива шпиц-команди или части на... [96] – ставали са големи оргии. Нас – казва – ни използваха за работа [97].  Обаче когато масово… идваха там австрийци, идваха италианци и казват [98]: „Руснаците са отсреща, след половин час са тука. Довиждане!“ И ни пуснаха. Обаче нашата пропаганда викаше: „Всичко се разстрелва!“ Което не беше вярно.“ 

И аз му казах тогаз, че много често като минехме германските линии, наши войници, които са минали и случайно са останали ранени, бяха също превързвани. „Да – казва – така беше. Обаче вашите комшии – сърбите, са по-люти от германците! По-люти са от германците!“ – вика. „Ние пленихме – казва – германци, в Белград като бяхме. И ги предадахме на сърбите да могат да разчистят [99] – до един ги разстреляха! И сръбския комендант го вземахме при нас и наш съд го съди – за разстрела. Не знам дали го разстреляха. Бяхме заповядали и на вашите, и на сърбите, на всички: „Германец плени ли се от сърби и българи, да отиде в Съветската армия!“ Доколко е изпълнено не знам.“ 

С червеноармейците бяхме много задружни. Братушките – те такава дума нямат „братушки“, и се чудят: „Ние чуваме, че от освободителната война вие тая дума сте я употребявали, в какъв смисъл?“ Викаме: „Като братя.“ От там идва „братушка“, щото смятаме, че като казваме „братушки“, на руски говорим. Те не могат да разберат é туй нещо. 

Те дори не само „Катюшите“, те дойдоха целият корпус на един генерал Артишенко [100]. Пехотата влезе в нашите окопи. И след като изгонихме германците вече, пехотата я изтеглиха към езерото Валенце и ние вече започнахме между Мур и... но германците вече отстъпваха. Само на отделни места се съпротивляваха. 

Ами вижте какво сега, руснаците също като нас се биеха. А ние имахме и пленени германци, обаче аз не видях руснак да отиде да убива германеца, пленен. Тия пленени, ранени... Ние имахме дори около 40 души пленници – там седяха и наш‘то командване не знаеше к‘во да ги прави, нямахме военнопленнически лагер. И като дойдоха руснаците, минаха при тях, прегледаха ги – гледат превързани и питат: „Кой ги превърза?“ Казваме: „Ние ги превързахме, нашите санитари.“ Тези хора от там натам ги вземаха. 

Да Ви кажа българинът какво прави – българинът дето не му е мястото, все там отива. Стигнахме при Грац [101]. Минаваме при Грац и изведнъж ни прехвърлят към Марибор. Германците отстъпват при река Мур. И понеже ние ги преградихме при река Мур, при Марибор, и те цялата техника я оставиха, преплуваха и се предадоха на англичаните отсреща. Много камиони, много трактори... И излезе една заповед, който е тракторист, който е шофьор да се обади в щаба на дружината. И аз карах колело, така. Викам: „Чакай и аз да се пиша!“ И писахме се. И по едно време гледаме, отделени камиони – една специална рота отделяха камиони. И сега трябва тези камиони да ги закараме в България. И един-двама там, които са инструктури: „Ха, качи се на камиона!“ То в Унгария е равнина. Където и да караш... само да гледаш да не паднеш в някой канал. „Качи се!“ Качих се, какво да правя сега. „Какво ше натиснеш?“ „Да, да.“ „За газ, натискаш другия...“ То една такава... не става така работата. 

И решиха – какво тъпо решение! – с едни синджири вързахме камионите един зад друг – пет камиона. Шестият най-отпред е с шофьор. Ние само като свири един път – завой на ляво. Като свирне два пъти – завой на дясно. Обаче по пътя стана така: „Това ли беше ляво, де беше дясно?“ – стана една такава чупена линия, човекът слезе и вика: „Момчета, не сте за тука. Камионите ще ги давдеме сега на сръбската армия.“ Сърбите дойдоха с биволи, коли, с магарета – закачен камиона и... [102]

Ами ние попаднахме на един завод в Грац – с колелета. Станахме колоездачи. Но голяма част от хората не знаят да карат колелета – „Тез колелета, докато са с гуми и падаме!“ Махнаха му гумите – с каплите. Те каплите се изкривиха. За нищо не... [103] Абе какво да ти кажа, българинът е така. 

Като тръгнахме към България, проверяват ни раниците да не носим нещо, което не е редно. И знаете ли какво намериха в раниците? Вие, ако сте видели вършачка, отзад има едно такова колело, само стомана, която дава един вентилатор, дава инерцията. Туй колело го разглобил и го турил в раницата, като дойде в България да го направи лемиши, да оре. Лемиши – на орало. Можеш ли да си представиш, туй нещо тежи 30 килограма! Ама какви ли щеш работи! После такива, чорасло [104] не знам дали го знаете, едно голямо желязо, което е пред лемиша – вътре в раницата това. Викат им: „Момчета! Ще пътувате сега...“ Дори хора го носеха в раниците още докато не беше свършила войната! „Ти отиваш на фронта, как ще го носиш туй нещо, бе?!“ 

В един голям склад в Марибор бяхме – пълен с аптечни лекарства, с наши платове, гьон и така нататъка. И превзехме го. В туй време обаче сърбите разбрали, че наш‘те вземали един склад, и турили на вратата двама сръбски войници – единия с един галош, другият бос – с една пушка. Отиваме: „А, к‘во правите тука, бе?“ „Ами – казват – Марибор ще си остане сигурно в Югославия и той е наш?“ „Вие ли го превзехте?“ „Не.“ И мойта свръзка ги хвана просто и ги изхвърли на улицата [105].  И вика: „Туй е наше – казва – Ние го вземахме! А к‘вото остане, то ше е ваше!“ И влязохме вътре. Сега, българският войник и офицер знае, че в армията се полага коняк медицинал. И сега, търсят коняк медицинал. И имаше едно време една тинктура „Далила“, даваше се против диария. Обаче пише на нея „Фионен“. Той не знае какво е, гледа дамаджаната, вдига я и в туй време почва един запек, дето го няма никъде. Друг един турил в раницата една цяла торба хапчета. И след като се изтеглихме – проверяват раницата, гледат цяла торба хапчета. „К‘во е туй бе?!“ „Ами, другарю подпоручик, ние сме в Бургаско, блата, комари, ше ни изядат!“ „Ами ти чете ли к‘во пише на това?!“ „Ами не четох, то пише на латински, ама аз не четох!“ То пише: „Натриев бикарбонат“. „Т‘ва нещо в България една торба струва два лева, бе! Т‘ва е сода за хляб бе, не го ли знаеш!“ Е т‘ва е, Ганьо т‘ва беше. Какво да Ви кажа, неща, които изобщо не му трябват. 

Разбира се, че се срещнахме с руснаците, докато бяхме на фронта! И не само се срещнахме, ами ако не бяха те, бяхме доста позакъсали. Срещата ни с руснаците най-напред разбрахме по нальота на „Катюшите! [106]“ Значи, те най-напред правеха това и след туй вече навлязоха. Ами руснаците... По начало нашият народ има стара любов с този народ и особено във войната ги посрещнахме не само пак като спасители, ами като едни хора, на които да имаме доверие. Тъй като това е една велика страна, която водеше 3-4 години война. И дадоха ни във всеки полк инструктор специален, който е воювал доста време и даваше доста съвети на нашите хора. Техните инструктори стигаха до командир на полка. По-нататък в частите си имаше – в армията и така нататъка. Обаче понякога влизаха и в дружините, и понякога ги срещахме и в ротите и тъй нататъка. Но тяхното участие беше от ранг до командир на полк. 

Като хора руснаците са с широка душа, откровени хора и онова, което ние общувахме с тях, беше много бързо възприемано като първо средство за опознаване на някои специфични работи в бойна обстановка. Но командирите на ротите не са се месили на наш‘та работа в никой случай [107]. Затуй, че впечатленията ни бяха добри с тея хора. Дори се радвахме да сме с тях. 

При срещата ни в Клагенфурт, с англичаните среща имахме само – казах Ви – прецапахме реката да видим войниците и да ни скъсат копчетата за сувенири. Иначе езикът им особен – ний с хората, които се срещаме от охраната, при срещата на големите хора – това бяха австралийци и те не говорят чист английски език, ами говорят малко по-друго яче. Обаче за нас се сториха хора не така студени, както англичаните се представят. Бяха доста любопитни хора. Оглеждаха ни, опипваха ни и тъй нататъка. И малцина бяха, които се досещаха откъде сме ние, каква е тъз държава и тъй нататъка, но това не ни пречеше да общуваме с тях. И нали Ви казах, че бяха решили да ни запознаят с някои по-тънки въпроси, обаче ние отказахме това нещо [108].

Докато бях в казармата преди 9-ти какво беше отношението на войниците към офицерите? Как се държаха офицерите с войниците? Вижте сега, водеше се война вече. Много голяма част от запасите преминаваха на преподготовка в казармите. Старите запасняци малко поразклатиха дисциплината в казармата. Най-строго дисциплината се е провеждала в пехотата. В останалите части – артилерийските, тези новите, противовъздушната артилерия, въздушните войски, морските войски – бяхме малко по-галени хора. Защото като че ли там се създаваше така една нова психоза, че сегашната война е война на моторите, война на моретата, на въздуха и тъй нататъка. И имаше доста интелигентни хора офицери, доста – не, почти всички бяха подбрани и интелигентни. Докато в пехотата, много често съм слушал – от мои набори, които са били – са играели често шамарите и някои други неща. Аз докато съм бил в казармата, никога не съм бил бит. Били са, офицер е бѝл моите... и подофицери са бѝли – при нас такова нещо нямаше. Е, все пак правехме и ний бели, обаче натовари ти раничката, два часа по оръжие и така нататъка. Това беше начин да се справят. Или пък имаше и такива хватки: „Кой от вас знае да кара колело?“ „Аз! Аз!“ Излизам напред, вземе ни подофицера: „Ха, сега да се измият клозетите!“ Хващахме се като шарани, дето се казва. Но това беше. Иначе обучението си беше много добро. Специално за частите, в които съм бил, беше много добро обучението. И докато бях във флота, и след туй като ме преведоха в противовъздушния полк да се запознавам с артилерията – наистина беше. Много културни офицери имахме. 

Войниците преди 9-ти как се държаха помежду си? Ми вижте сега, войниците, това в зависимост от интелекта на масата. В тези части, в които бях, се подбираха хора, които непременно трябваше да бъдат с образование. Не образование, ами просто грамотни да бъдат. Ние нямахме хора, които са под 3-ти прогимназиален клас. Затова при нас войниците бързо свикваха с новата техника, и второ – имаше известен интелект, макар и на ниско ниво, но за казармата наистина това беше много важно нещо. И офицерите го оценяваха. И ние от своя страна пък от офицерите взимахме онова, което трябва, затова за нас не е имало някои издевателства, които сме чували някъде да са ставали.  

На фронта какво беше отношението на войниците към командирите? На фронта взаимодействията с офицери и... Вижте сега, на фронта вече стана друго. На фронта войникът беше въоръжен. На фронта войникът вече не беше онова, което е. Подофицерът, който е бил малко по-строг... Аз от по-елитни войски попаднах доброволно в пехотата. И бях чувал за пехотата много. И ми се стори, офицерите – като че ли изведнъж спадна тая гордост, тази напереност. Щото таз напереност я имаше в офицерите, които бяха завършили Военното училище. Обаче преобладаваха не офицерите от Военното училище, а запасняците. А запасняците бяха учители и така нататъка. И фактически много бързо войниците се сродиха с тези хора. И аз в пехотата очаквах много сериозни работи, обаче все пак срещах някои работи. Имаше един офицер там, малко пийваше, един-два пъти се опита да пусне шамари, обаче го предупредихме – Ташков се казваше: „Подпоручик Ташков, тук се намираш на фронта! Куршумите идват отпред, ама могат да дойдат и отзад. Затуй се съобразявай!“ То имаше и помощник-командири, които следяха за тази работа, и наистина някак си на фронта самият страх пред бъдещето сближава хората и много често офицерите бяха сред нас – и те няма къде другаде – и изпитваха и нашите несгоди. Затова аз не съм срещал подофицер или офицер, който да седне и да ме тормози за това-онова. Да тормози войниците, няма такова нещо. Все пак градусът на дружбата беше много повишен и някак си се мъчехме да запазим и тях. Разбира се, и те нас. Но между другото по някой път тъй имаше и хора, които имаха слаба подготовка – тактическа главно, и давахме много жертви. 

Войниците се държаха помежду си... Какво да Ви кажа, не съм видял на фронта двама войници да се хвърлят един на друг, няма такива посегателства. Няма, щото той утре може би да бъде пренесен на рамото на оня другия. И няма защо да се караш! Във фронтовата обстановка дисциплината – като дисциплина по устава войнишкия – падна, но появи се другарството, взаимодействието, страхът пред утрешния ден. И освен това, войниците преживяха този страшен слух за войната след първото сражение. Видяха, че в едно сражение не всички могат да паднат, че който може да се опази, ще се опази. Е, разбира се, неприятно беше да преминаваш покрай убит другар. 

Аз имах един личен приятел, беше войник и като настъпвахме по един скат така, и гръмна едно противотанково оръдие германско, и го взема оттука направо – oт главата нагоре. Просто той по инерция надолу направи две-три крачки и фонтани кръв – стана нещо много лошо, щях да откача на т’ва нещо. Ротният командир вика: „Какво искаш, какво очакваш тука!“ Разкъсан и тъй нататъка. Това се изживява първите дни много тежко. Но полека-полека всичко се оталожва, дето се казва. 

Заместник-командирите? Това беха хора, които имаха недостатъчна подготовка, щото голяма част от тях са били партизани, политзатворници... Обаче бяха хора, които укрепваха войнишкия дух. Заедно с това имахме войнишки комитет. На който войнишки комитет на чело седеше човек с нисък военен ранг. Може да е кандидат-подофицер, може да е войник. И този войнишки комитет беше връзката между политкомисаря и офицерите, когато ставаше въпрос за някои работи – когато се виждаше, че войниците негодуват от храна, негодуват от някои други работи, се водеше сериозна пропаганда. И в това число помощник-командирите немалко допринесоха. Ами пропаганда такава: „Защо сме на 1000 километра от България?“ От 24-ти пехотен полк [109] и някои войници от нашия полк си тръгнаха за България. И казаха: „Какво правиме ние в Унгария?!“ И се наложи тогаз да се взимат малко по-сериозни мерки. Намесиха се по-голяма пропагандна дейност, издаде се там и войнишки вестник „Фронтовак“. Тези работи се разясняваха, за да може да се укрепи тая дисциплина. 

Помощник-командирите донякъде не бяха много добре с кадровите офицери. Тези офицери, които бяха от Военното на Негово Величество училище. Обаче със запасните офицери те бързо намериха език, но тъй или иначе на главните подразделения – да кажем командир на рота, много рядко биваше запасен офицер [110].  Ако е с по-голям чин, да. Но лека-полека тези офицери разбраха, че те се освобождават от една работа по убеждение на войника за изпълнението на неговите преки задачи. Той наистина трябваше да се подчини на командира, обаче на фронта командирът с неговите преки заповеди не върви. Трябва войника да бъде убеждаван и така нататъка. Тъз работа беше именно работа на помощник-командирите. И не само, и във връзка с бита на войниците, с много други работи, които съпътстват войнишкия живот. 

Дали имам наблюдения на фронта какви бяха отношенията между различните полкове на армията? Дали е имало търкания? Ами вижте какво, на фронта най-малката войскова част си знае свойта полоса на действие. Нямаш много контакти с другите. Ако случайно сме в резерв разквартирувани, разбира се, бързо ставаше връзката между войници, офицери и така нататъка. Създаваха се условия, при които войниците, макар и на фронта, но не в пряката бойна линия... Между населението и войниците също се създаваше т’ва. Тука беше вече голяма работата на войнишкия комитет и на заместник-командирите, че народът да не ни среща като поробители, ами ни срещна като освободители там.

Ний бяхме разквартирувани в унгарски жилища, в тяхните стаи. И много рядко се случваше някои унгарци да се оплачат от нещо. В много случаи те дори ни канеха на тяхните маси. Те страдаха много от липсата на цигари. Ние получавахме – аз съм виждал войници, така, отделя от своя запас от цигарки и… Или пък от няк‘ва храна и така нататъка. Дори тогаз Великден и Гергьовден се случи в един и същи ден. И в нашата рота стана така, че мостът беше разрушен и трябваше да готви готвачът леща [111]. Леща на Великден и Гергьовден не върви. Аз не пушех, но имах около 40 кариоки, по 20 цигари… по 10 бяха... И влезнах във връзка с хазяина, той има добитък. И викам: „Хазаин, войниците, може ли, едно теленце? Ми нямаме пари!“ А мойта свръзка вика: „Бе, ти знаеш ли, че имаш цигари?“ И като извадих цигарите унгарецът вика: „Може, само да зема най-малко количество – 5 до 10. Има закон, веднага ще ме арестуват!“ И отидохме при кмета, викам на кмета: „Аз дарявам тия цигари!“ Подписвам там нещо, което ми даде, и кметът разреши. За 20 кутийки даде ми цяло теле, посрещнахме празника. И сега, случи се, те пък веднага изкараха някакъв музикален състав, хора, песни и така нататъка. Затуй, че много бързо стана така връзката. 

Ами вижте какво сега, с унгарците имахме най-напред дружба. Обаче от разговора с тях останах с впечатление, че унгарците отначало са посрещнали германците като освободители. Обаче след като унгарската армия закъсва при Сталинград, германците не са дали нищо, за да може да предпазят тези войници. И дори до идването на съветските войници до унгарската граница унгарските войници са били третирани като второстепенни. И при отстъпление са вървели все пеша. Унгарците бяха вече с много лоши чувства към германците. И ни посрещнаха наистина като хора, които заслужаваме това.

Абе вижте какво, те говорят сърбо-хърватски. Понеже ние бяхме в южната част на Унгария, където граничи с Югославия. Освен това някои от тях се мъчеха на руски и така нататъка. Ами вижте сега, сред унгарското население ние намерихме доста интелигентни хора. Например в Унгария, почти ако Ви кажа 90% от населението говори два езика – говори и немски, говори и унгарски. Унгария е била в Австро-Унгария. И особено аз не изпитвах много голям зор, щото долу-горе владеех от гимназията немски. Та мисълта ми беше, че от унгарците научихме много културни работи. И лошото беше, че нашите войници бяха повече селска маса. И когато унгарците им предложеха легла с пухени завивки и тва-онова, просто се слисваха тез момчета [112]. Викат: „Ей, ние сме пълни с въшки, бе!“ Дори има случаи – унгаците ни помогнаха да си изперем и дрехите, да изварим дрехите си. 

Между другото ние попаднахме и на места, където имаше много добитък, крави и така нататъка. И сутрин цяло менче с мляко се носеше. По времето на раняването ми при първото отстъпление се наложи да седя известно време в една унгарска къща. И унгарците нямат медицинска... Унгарците ме лекуваха с навити на парчета памучни платове, наквасени в горещо мляко, и ги слагаха на корема ми. Значи фактически те, хората, имаха известни познания. Те се бяха натеглили от война – четири-пет години война.

Вижте сега, гърците ни посрещнаха с облекчение ние като отидохме. С известно облекчение, защото ние заместихме германците. Германците са се държели страхотно с тях. Гъркът казваше: „Например ако – казва – мина и не поздравя немеца, много често разстрелваха. Това бяха страхотни хора.“ Обаче ние като отидохме там – аз Ви казах, след Драмските събития настана така едно успокоение. Те разбраха, че нашите войници не са чак толкова страшни и жестоки, и нещо повече – ние седнем да се храним, войниците се хранят винаги вън, изкопават трапчета и там. Стотици гладни деца [113]. И войниците им беше забранено да правят това нещо, обаче нито офицерите, нито някой друг се придържаше към това, и винаги се мъчехме все да остане нещо, така оставяме – след туй децата отиват. Как да Ви кажа, имаше хора, които спекулираха с това нещо. Спекулираха и главно търсеха злато, за да дадат хляб... Наши войници. Имаше такива работи. И не само наши войници, ами и наши офицери, и тъй нататъка. 

Затуй дори обвиниха нашия домакин – беше един стар поручик от Хасково – че той в дома си приемал разни млади момичета, освен това приемал и други, изнасял няк‘ви работи и взел злато... Поле го съдиха. Съдиха го нашите, обаче вместо съд, пратиха го в София, в Централната военна болница. За да може гърците... Ама, преди 9-ти. Дори военен съд се произнесе и присъстваха гръцки хора, и се даде така една гласност, че има закон. В България това нещо е забранено. Но както и да е, човекът имаше връзки, та... 

Иначе от страна на войниците рядко се явяваха такива работи. Но спекулата сред нашето цивилно население, което се засели там, което хукна да търси, дето се казва, и под вола теле – спекулираха много. Те просто за един хляб гърците им даваха всичко, каквото имаха най-ценно. За един хляб! Аз Ви казах, че хората скубеха корени, за да ги варят и да хранят децата. Затуй че имахме такива, но това не беше повсеместно явление. Много голяма част от българските войници са хора селяни и някак си приемат това нещо противно, незаконно, неправилно! И именно това нещо сближи, така, даде известно доверие между гърци и българи.

Като пътувахме през Югославия дали имахме някакъв досег с местното население? Това беше най-голямата трагедия. Пътувахме с влак и знаете, че влаковете пътуваха много време. Стотици момичета, момчета, стари хора, се трупаха около вагоните, за да просят цигари, храна и така нататъка. На гара Пирот спря влакът ни и снеха един вол, и го заклаха. И този вол му се взима само дето се казва, кавала, цялата вътрешност на добитъка – главата, краката, се оставят. И в туй време чакат стотици хора. Те ще се избият! И излезе там един помощник-командир, и тури там някаква дисциплина, въодушеви се и каза: „Всеки ще получи по нещичко!“ И разпредели там, на кой ухо, на кой друго... Щото това е гладен народ. И тръгнахме.

Обаче по време на пътуването се оказа, че във вагоните има много сръбски млади момичета. За кутия, за цигара, ще дойде при тебе. И нашите войници сега, нали, за комапния да има... Между другото ние бяхме хора на морала. Ние бяхме хора на началото на XX-тия век. И нямаше то такива тогава – той да отиде да я граби и така нататъка. Обаче по всичко личеше, че момичетата са били най-безскрупулно използвани от германците и покварени. И просто създаваха такава психоза. Създаде се ред на тъз работа, момичетата бяха изгонени. Разбира се, войницте пак укриха някои и други момичета и така нататъка. Но специално в Сърбия беше много страшно. Минахме през изпепелени села! Изгоряло всичко, окъсани! Нещо, което в Гърция не го видях толкова много, щото в Сърбия германците са се задържали повече. И някои сърби ни посрещнаха много лошо. Казваха „Вашите войници тука – 1-ви корпус [114], който е бил там – бяха лоши хора! Не всички – вика – обаче много лоши хора имаше! Ограбваха ни, избиваха ни. Германците – казва – им бяха внушили, че ние сме много лоши хора.“ Освен това, там в Сърбия имаше две течения на съпротива: Тито и Дража Михайлович. И те самите създаваха една психоза на омраза. 

Дали имаше войници от друг народностен произход? В нашите редове? В нашите редове имаше само македонци. Македонци имаше и турци. От българските турци, разбира се. От Добруджа, от Делиормана, от Родопите. Например 10-та Родопска дивизия  една трета бяха турци. На фронта, да. 10-та Родопска дивизия [115] е в Хасково. След туй – 4-та Преславска дивизия не взема участие в т‘ва, обаче почти цели полкове – например 7-ми пехотен полк [116], който е в 11-та дивизия, беше почти целият от турци. Те дори не знаеха и български. Ами как да не сме се срещнали, те между нас са! Те са били от първите войски, преминали са известно обучение там – 40 дена и ги пратиха на фронта. И дойдоха хората. И трябва да Ви кажа, че на много места съм чувал, че турците лесно не напущат окопите. Няма, турчинът лесно не бяга от окопа. Изчакваха на нож и се хвърляха, и така нататъка. Мойта свръзка, който беше като етнолог, той е живял изключително в Исперихско с турци. И той знаеше фарси турски. И казва: „Вие на юг нямате много турци, ние с туците сме повече от братя! Няма байрам и ние да не сме там, няма Великден те да не са при нас!“ И тъй нататъка. И на фронта тези хора се оказаха наистина достойни войници. 

Дали командването имаше по-различно отношение към тях? Командването на фронта не можеше да има никакво отношение вече. Командването се надяваше на всеки войник. И задачата на помощник-командира беше да не се явява една дискриминация. Това нещо беше невъзможно на фронта да се яви. 

В казрмата преди 9-ти? В казармата евреин, турчин, нали знаеш – бяха трудоваци. В нашата част имаше евреи, имаше и арменци. В нашата част турци не знам дали е имало. На фронта? Дали имаше по-различно отношение? Към евреите? Не, не, не, нямаше. Те си бяха тука ямболии повече, нашите – евреин в село не живее. Държаха се много добре. Имахме помощник-командир евреин. Имахме ефрейтори и така нататъка, арменци. Не, никаква такава отделна работа нямаше. 

Стрес? Вижте какво, на фронта най-големият стрес е когато минаваш между твои убити, ранени и стенещи за помощ, и нямаш нито време, нито пък право да спреш, а продължаваш напред и оставяш този човек направо да умира. Това е страхотен стрес! Това е нещо, което... Ние сме двайсет и една-две годишни хора. Срещаме се направо със смъртта! И това нещо се помни години наред. Когато съм заспивал или пък се замислям – сънувал съм това нещо. Когато приятелят ми загина,  така просто го видях [117]. И тука майка му ме пита: „Как загина Наско?!“ Викам: „Наско загина много... така просто заспа и загина.“ Аз да ѝ кажа тези работи, тъз жена, тя ще умре веднага! И не само това, имаше и разкъсани момчета, тука тяхни майки, близки в Каргона [118] дойдат – момчетата все моя възраст. Винаги казвам: „Войната е такава, че не знаеш отде ще дойде куршумът, и голяма част ги погребвахме.“ И те наистина, нашите войници бяха погребвани, но от специални части, вече отзад. Това не беше работа на нас. 

Дали съм виждал друг да загива в близост до мен, освен приятелят ми? О-о, много по-лошо имаше. Имаше хора, които не можехме... събираха им краката, ръцете – главата му на другаде. Паднала е мина в окопа му. Единственото оръжие, от което не можеш да се опазиш – това е мината. Може да си целият заровен в окопа, мината пак те... Изваждали сме хора – на парчета. Можете да си представите какво става във войнишката душа тука? Обаче няма как. Свиква се, полека-полека се свикне с тази работа. 

Ами вижте сега, аз не знам Вие как си представяте бойната линия. Бойната линия в първо време, когато настъпваш, имаш лопатка и си длъжен да седнеш и да си направиш поне ей такова купче, което да посреща куршумите. Ако се заседиш повече, почваш да копаеш. Вътре изкопано място за торбата с патрони, за храната, за всичко, долу с шума, и така нататъка. Тя се казва позиционна война. Трайна позиционна война във Втората световна война нямаше. Тя беше подвижна война. Трайната позиция беше, ако има известно затишие, най-много един месец, което беше при Драва. На Драва се бехме окопали. Иначе колкото може по-скоро да направиш окоп, да се предпазиш или зад скала, или така нататъка. 

Автоматичното оръжие преобладаваше. Обаче с автоматично оръжие ние бяхме слабо въоръжени. Автоматичното оръжие на немците беше 85% от състава на оръжието. Останалото е пушки. Това беха автомати, които са с голяма ефективност и с доста жертви. Ние воювахме практически 4 месеца – бой, 4 месеца. Дадохме 10 600-700 убити. И 30 000 ранени [119]. За четири месеца. Представяте ли си колко жертви са дали тези хора, които са били от 39-та година на фронта?! Автоматичното оръжие беше страхотна работа. За всеки човек се хвърлха стотици патрони. Хвърляха се стотици мини и тъй нататъка. Германците бяха въоръжени и снабдени до край. Нацяло. Докато ние – знаете ли каква трагедия се получи? Ние заминахме с германски пушки с нашите войници. И германските пушки на четвъртия изстрел – и не можеш да му извадиш затвора. Направени от метал, който се раздува от стрелбата. И почнаха куршумите да бият отпред. И войниците ги хвърляха и търсеха стари пушки, руски пушки и така нататъка. Ние стреляхме с тежки картечници „Шварцлозе“ и „Максим-Шпандау“, с 500 патрона в минута [120].  Германците стреляха с МГ, 44-та година произведени – 5000 патрона в минута [121]. Можете да си представите какво оръжие са имали. 

Обаче никога не ни дочакаха на бой „На нож!“. Никога! Германците стреляха до последно... Ние се хвърляме „На нож!“. Те или – ако видят, че могат да ни ликвидират нацяло, седят до край – или изчезват. Но изчезват много тактично. Оставят по няколко души войници, винаги с доста оръжие [122]. Войникът стреля отстрани, ний мислим, че те са там още. Хвърлим се, най-много да загинат трима-четирима [123]. Освен това, можете ли да си представите такава дисциплина?! Напредваме, германците са заминали. Оставили са тяхни хора на скрити места. Горе по дърветата и тук-таме. И ние преминаваме покрай тях, те са стрелци добри – снайперисти. Първата им задача е да избият офицерите. И голяма част от офицерите ни загиваха. Затуй, че бързо се ориентирахме, минаваме покрай някой, чуеме някое дърво нещо шава: „р-р-р-т“ и оня падне като круша. За такова нещо наш войник е трудно да го убедиш – тоз войник знае, че е смъртен вече. Той няма да се върне. Та дисциплината при тях [124] беше много голяма и много жестока. За да го оставиш тоз човек там, значи той знаеше, че ако не се подчини, ще бъде разстрелян. 

Много често стреляхме по дърветата. Аз лично не съм стрелял, обаче от дружината, в която бяхме, казаха, че са ранили ротния командир на една рота в рамото и войниците почват да стрелят. И оня пада. И тогаз са издаде заповед да мине най-напред предният патрул, който ще е авангарда, и който да разбере долу-горе обстановката. Той можеше да бъде избит този патрул, но т‘ва е задължително, за да се предпазят останалите. 

На атака „На нож!” се хвърляхме... особено когато преминавахме през Драва. Драва е 300 метра широка река. Тръгваме с лодките. И стигаме на пясъка. Германците, разбира се, не са на сами брега, щото знаеха, че там нашите минохвъргачки са ги обработили. Те са на по-задни позиции, изтеглят се напред – почват боя. И когато видят нашите вече, че няма къде да отстъпват, тогаз: „Момчета, на нож!“ И германците, ако усетят, че са по-малка сила от нас, отстъпват пак, както ти казах. Ако са по-голяма, много голяма част... жертвите стават големи. На Драва дадохме големи жертви! Разбира се, влизахме в бой, влизахме в окопите с тях. Там, където вече те нямаха възможност да отстъпят и смятаха, че могат да се опрат, приемаха боя. Приемаха боя и знаеха, че ще бъдат избити. Защото в казармата има един закон: всеки ротен командир, когато тръгва за бой, дружинният командир го отписва, защото тези 150 души са първата жертва, които ще дадат. Там ще бъдат избити взводните командири, ще избият и бедни войници, и така нататъка. Жертвите са големи в зависимост срещу какъв враг вървиш. Някой път отиваме срещу враг, където намираме празни окопи. 

Защо ставаха някой път големи жертви? Командването решава рота, дружина или полк могат да бъдат избити, но не трябва да отстъпи затуй, защото отзад съществуват стратегически места. Такива предни формирования са веднага дадени предварително като жертва. 

С ръкопашния бой много рядко сме влизали с германците, защото когато се стигне да отстъпват германци, повече, нали Ви казвам, оставят дозори, които задържат. Ако все пак са останали хора, разбира се, имаше и германци – по някой път вдигаха и ръцете, което беше много рядко явление. Германците в плен не се предаваха. Предаваха се тогава, когато видят големия зор вече. Но аз имах случая да се срещна с австрийски войници и с роти от чешки войници. Които още като усетеха, че германците вече нямат пряко наблюдение над тях, ни дочакваха без да пукне пушка и се предаваха. 

Ръкопашният бой протича кой с каквото може. След като свърши куршума – с пушката, ако пушката стане нещо, вади се лопатката и с лопатката, с кирка, с каквото имаш. Там дори хора се душаха... Но за мене лично това никога не се е случвало. Не съм участвал в такова нещо. Обаче някои полкове има, в които се е случило това нещо. Този, мойта свръзка е бил преди това в Първата фаза: „И когато влязох, двама германци ме видяха – казва, малко окъсан бил – И аз само така ги хванах и и-им чукнах на главите и ги оставих. Те останаха без нищо...“ Там се срещат при Ястребец [125], където германците са били. Там са им казали: „Тука ще умрете и няма да отстъпвате, щото зад вас се изтегля цялата армия!“ И там ставали тез работи. 

Не, не съм участвал в ръкопашен бой. Аз винаги, когато атакувахме или са останали тези дозорите, и те като виждат това нещо или ще се предадат, или пък ще бъдат убити, вече зависи там от техния войник каква психология има. Ако той е много нервиран, затова че е загинал брат му преди това не престава никакъв, това го въодушевлява веднага. Въпреки, че беше наредено след като човека вдигне ръце, той вече не е боец. Той не ни е враг вече. Нито раненият, нито този, който се предава. Но войнишката психология е друга.... Дали се е случвало да убиват хора, които вдигат ръце? Това нещо никога не съм си позволявал да стане, нито пък и войниците, които са били около мене. Много малко хора оставаха. Много рядко...

                                                                                          ***

Вижте, като се върнахме тука, България беше в едно тежко икономическо състояние. Те пострадаха само София, Дупница и някои други селища от бомбардировките. Изобщо народът не видя действителното лице на войната. Обаче народът беше много беден. Беден не от това, че неговата армия му изяде актвите, а германците. Всичкото онова, което е хубаво, отиваше за Германия – ние бяхме с прочутите йемии на колената прочутите йемии отзад, с дървени подметки на ботушите. Ботушите брезентови, отдолу дърво! Това беше нещо, което беше уникум за нашата страна. Ние сварихме в Австрия цели германски щандове с български гьон, български платове и така нататъка. Ясно къде е отивало това нещо. 

И като се върнахме – безработица голяма. Няма нито бензин, нито нафта, нито горива. Въведена е купонна система, хората оголени и така нататъка. Аз лично не изпитах големи лишения, защото с мене се случи една много голяма неприятност – че в казармата са буквоеди, когато са в мирно време. Тогава моряците служеха 4 години. Аз бях вече прехвърлен от флота към други части. Станах специалист по химически оръжия. И след туй отидох доброволец пък на фронта. И фактически на фронта бях пехотинец. Връщам се от фронта, уволняват другите, мене не ме уволняват. Отивам при командира, казва се Петър Лазаров – полковник. Викам: „Господин полковник, аз защо не се уволнявам?!“ Вика: „Момче, една голяма неприятност има.“ Викам: „Каква е?“ „Ами ти си отишъл войник във флота.“ Викам: „Да, там бях.“ „Там ли премина клетвата си?“ „Там.“ „Ами тебе ти се признава службата, обаче още една година трябва да седиш.“ „Ама как така?! Аз в пехотата бях!“ 

И сега какво да правя. Имаше пак ямболия, един много голям партизанин, шеф на Оперативна зона – полковник Каракачанов [126]. С нашите двори бяха едни до други. Отивам при него, той е заместник-командир на дивизията по политическата част. Викам: „Тоньо, к‘во става с мене?! Война изкарах и това и онова, какъв моряк?! Бях три месеца там!“ Вика: „Нищо не може...“ Викам: „Как не може да направите, бе?!“ Той отначало се допита там до началник-щаба, щото той е също заместник-командир по политическата част и човекът няма много опит. И заместник-командирът му докладва каква е ситуацията. И той измисли един друг вариант. „Слушай – казва – ти тъй или иначе ще си тука. Ше те пратим за една преподготовка в съкратен курс на Военно училище в Горна Баня.“ И цяла година в Горна Баня бих крак и така нататъка. Той пък се случи един генерал, командир на 12-та пехотна дивизия в училището – генерал Цонев.

И, извинявам се за отклонението, атакуваме като учение село Долна Диканя. Цялото покрито с градина от ябълки и круши и така нататъка. И хората са с в ужас. Знаят, че когато минат войниците, половината реколта я няма. Генерал Цонев преди това събира школата и казва: „Ако една ябълка се загуби – на офицерите съобщава – тези големи хълмове десет пъти ще бъдат атакувани на ден!“ А пък хълмовете не са много малки, ми са към 6-700 метра. И раницата ти има 30 килограма багаж. Помощник-командири, всички разясниха: „Момчета, дори листо не трябва да вземете. Бъдете спокойни, няма да останете гладни!“ И минахме, и атакуваме, свърши това нещо и край селото седнахме да обядваме. Селяните дойдоха с магарета с грамадни кошове ябълки. И казват на командирите ни: „Никога не е било! Българска войска да мине и половината от реколтата да не е изчезнала! Ваш‘те минаха!“ И тъй, нашият командир каза: „Това са войници, които са съзнателни!“ Ние не сме войници, ама хората ни приемат за войници, щото бяхме в полева униформа, не с някакви акселбанти и така нататъка. 

Така е, така беше. Защото войниците – на границата особено, които са били – аз след туй като се върнах вече, ме пратиха и малко по границата. На турската граница – ние нали по време на войната поддържахме турската граница [127]. Идваха полкове от София, и така нататъка. На границата викаха: „Знаете ли преди 9-ти септември тука що жени и момичета бяха обезчестени?! Някои от тях пък се и женеха, отидоха в София, други – които имаха късмет. Тука – казва – просто беше... Офицерите бяха царски офицери. Запасняците по се държаха, но сякаш – казва – турската армия може би нямаше да прави такива зулуми, изядоха всичко, което има!“ 

Завърших курса и още три години ме задържаха. Аз вече бях офицер. Нали знаете, имаше Народен съд, голяма част от офицерите бяха осъдени в затвора, уволнени и така нататъка. Армията беше оголена и трябваше да се създадат кратки военни училища, да влязат хора от по-ниските качества на народа. И те знаеха, че след 18-та година Стамболийски го заклаха офицерите [128],  23-та година комунистите ги ликвидираха пак офицерите [129]. И трябваше да се сменят. Стамболийски не смени тези офицери, обаче изгони някои от тях и така нататъка, отнесе се лошо с тях. Очакваше се същото [130]. Съветската армия каза, че след три години се изтегля. В туй време ние, каквото и да става, но трябва да имаме нови офицери. И затова се наложи, задържаха ме още три години. В туй време се върнах в Ямбол и бях началник на Секретна секция във Военното окръжие.

Обаче упорствах до няма накъде и се наложи да доходя чак до генерал Панчевски [131]. Имах 2 месеца отпуска, за 2 години нямах отпуска. И ми дадоха отпуската, и отдох в София, и се явих на състезателен изпит в Медицинска академия. И успях. Не, не съм ползвал преференция като ветеран от войната, те я ползваха първите, които се върнаха. След туй вече няма – на общи основания. И няма, отивам с униформата си там. 

Обаче става нужда да се връщам тука, търсят ме, майка ми казва: „Той е в София на студентски изпити.“ „Как тъй ще е на студентски изпити? Той трябва да бъде няколко години тука!“ И разбрах, че ще има голям зор. И едно момиче, с което бях на приемния изпит, се оказа племенница на генерал Панчевски. На генерал Панчевски жена му е рускиня, бълдъзата му и тя идва тука, и това момиче е дете на нея. И иска да следва в Медицинска акдемия. И вика: „Вие офицер ли ще станете?“ Викам: „Не! Не ща, искам да следвам, обаче май трудно ще стане.“ „Защо!“ Казах и така патилата си. „Ами – каза – аз ще Ви заведа при свако.“ Викам: „Аз да отида при свако ти, Вие знаете ли какво значи това нещо?! Че може да отида веднага в затвора!“ Генерал Панчевски е министър на отбраната. А пък заместник-началник на кадровия състав в министерството е ямболията, нашият заместник-командир по политическата част на полка. И той в никой случай няма да ми разреши. Обаче Панчевски ме прие. Казвам му: „Така и така“ и той: „Да, аз съм издал специална заповед: българските офицери, които имат желание да следват, имат такава... Това е директно преценка на тяхното командване, да бъдат незабавно освобождавани. Това е нарушение на мойта заповед!“ И уволнението ми стана само за 24 часа. И се простих с армията. 

И веднага записвам Медицинска академия, завърших я академията. Понеже бях фронтовак, ползвах се с известни привилегии при разпределението – където искам, там да отида. Можеше да отива във Военната болница в София. Обаче аз вече бях 30-годишен. А Вие знаете, че 30-годишен вече не мога да мечатя да ставам асистент и така нататъка. Освен да стана един, дето се казва, главен лекар на едно отделение и то главен лекар, подчинен на асистента. Викам: „Аз може да бъда в село Ямбол първенец, в София ще бъда на последно място“. Щото в София ще дойде едно младо момче като теб, да кажем, 25-годишно навършило, а аз съм вече 30 годишен. То ще ми стане началник, разбира се. 

Дойдох в Ямбол, бях в болницата в продължение на 2-3 години, обаче заплатата ми – 78 лева. Гащите, които баща ми ми беше купувал, още с тях бях. Имаше един закон, за села погранични се дава безплатна квартира, осветление и отопление. Освен това се дават от ТКЗС-то... И селото, аз в което бех, се случи последната отбранителна линия срещу Турция. Макар че до Турция имаше около 60 километра, сигурно. Обаче останах там, една, че две, три, а че седем години – осем. По това време успях да взема специалност. Вътрешни болести и кардиология. И като селски лекар бях единственият в областта, който стана специалист. Седях още една година, преместих се в Ямбол, поех кабинет за консултация. Поех след туй отделение, и след туй малко при черничките и така... Африка. 

Ами главно бях в Либия. В Либия бях заместник-главен лекар на болницата и същевременно завеждащ Вътрешното отделение. В Либия бях от 79-та до 83-та година. Аз още там се пенсионирах. Да, в Либия, обаче имам за две години договор. Обаче либийците не признават никакви наши закони. Казват: „Ще седиш тука, докато ние кажем!“ И в края на краищата седях. Те смятаха, че 10 години ще седя, обаче имах връзка с тези хора, които командват Либия, това бяха Червените барети. И техния командир се оказа един човек – наистина много културен. Обясних му цялата работа и той ми помогна. Да, не десет години, обаче можеше да ме задържат. И нашето посолство не можеше да се намеси. Обаче този човек, като му казах, че нашето посолство няма да ми помогне, той: „Да поговорим... Докторе, идете си на работното място и си пригответе куфарите! И утре заминавате за летището!“ Викам: „Това е невъзможно!“ „Възможно е.“ – вика. Викам: „Моят директор – директорът на болницата е арабин – няма да ми разреши!“ „Това е – вика – мой проблем.“ Отивам там, на заместника ми давам му там всички документации, викам: „Отивам си!“ Вика: „Лъжат те, бе докторе! Ти не ги ли знаеш какви са?“ Викам: „Знам от сигурен човек.“ Сутринта ме чака един хубав мерцедес, чака ме един арабин: „Заповядай!“ С двата куфара, които съм донесъл, отивам на летището. Всичко е уредено! Ама червената барета. Като дойдох в България, получих и мъмрене в Министерство на народното здраве. Викат: „Неправилно си постъпил!“ Викам: „Ами вие правилно ли постъпвате, когато аз сключих договор с вас за две години?! А вие четири години ме държите там!“ Наш‘те спекулираха, болницата беше българска, с 350 души щатен състав. Те обаче я поддържат с 250 души. Арабите не се интересуват колко души са, арабите се интересуват всеки човек, който заболее, да бъде обработен веднага. А те взимат пари за 350 души! Нали разбирате?! И тъй стана работата, че трябваше с голям зор – аз си дойдех в България на 52 килограма. И не само аз, и много хора тъй... но това са странични въпроси. 

Дали имам нещо да добавя за войната? Ами какво да Ви кажа? За хората пожелавам никога да няма фронт. Не само фронт, но и онова, което сега виждаме в Близкия изток. И по-нататъка в Азия, и това да няма. Защото който не е преживял това нещо, нищо не знае – нищо! Това дето го дават във филмите, тая красота на бойните действия, това, че винаги излизат войниците живи и здрави, късметлии – няма такава работа! Няма! В бой е влязла една част, да кажеме един взвод – от 32-ма души я се върнат десетина души, я не се върнат. Вие сте млади хора, описвайте най-жестоките начини на войната, защото историята е, която ще даде на младото поколение – дето се казва – психозата, която дава омразата на хората по между си.

Интервюто проведе Константин Голев