Иван Николов Петков служи в 47-ми пехотен Ардински полк в Беломорието. Сражава се във Втората фаза на войната срещу Германия като картечар в състава на същия полк, на територията на Унгария и страните от бивша Югославия. Ранен е при Драва. Записът е направен в двора на кръчмата на село Черничане на 9-ти август 2013 г.   

Казвам се Иван Николов Петков. Роден съм в село Черничево на 24-ти октомври 21-ва година. Родителите ми с какво се занимаваха? Ами земеделие, с к’во да се занимават?! Земеделие. Четири деца бяхме. Двете починаха, останахме двама. Като деца починаха, да. Сестра ми е в Димитровград. Бащата почина след туй – 38-ма година почина баща ми. Бяхме на 14-15 години. 

Дали баща ми се е сражавал в Първата световна война? Разбира се! И в Балканската война се е сражавал. В Гърция е бил. Да, в Гърция е бил, и я ходих в Гърция, войник служих. 

В казармата отидох 41-ва година на 15-ти септември, в 47-ми полк, Ардино [1].  Как протече службата? Еми добре протече, бе! През лятото ни вдигнаха в Беломорието. На 15-ти май 42-ра година ни вдигнаха от Ардино, осем дена пътувахме до Дуганхисар – пеш. В Дуганхисар съм стоял пет месеца. Пет месеца съм стоял на Капитан Петко в селото [2].  Там бяха такива – гагаузи гърци. Гагаузи. Българите са били изселени и тех ги нaстаняват, от Турция са ги изгонили тия гагаузи. Абе, гагаузи са там. Българи, но говорят турски. Както са към горе, Добруджа. 

Ами добре протече службата, бе, хубаво бехме там! Охрана, на граничарите бехме помощни. Полка ни остана в Шепчих [3], разбираш ли? 47-ми полк, 1-ва дружина остана в Шепчих. А нас, 1-ва рота от полка, от дружината, и един картечен взвод ни пратиха предна охрана на полка. Защото Суфли [4], Фере [5], Димотика [6], това беше неутрално. Германците се стягаха да нападат тогава Турция. И ние бехме там помощ на граничарите. Ако нападнат германците, ние с граничарите заедно ще почнем, докато дойдат наш‘те части. Но не се случи тая работа, де. Размина се, и ние така. 

Имаше партизанско движение, нашо и гръцко. Гемиджиеви имаше едни, беха от Ивайловград. Ама не се случи да се сражаваме с тях въобще. И с гърците не сме. Дали имаше бунтове на местното население срещу нас? Не, те беха много гладни, разбираш ли, даваха им три килограма брашно на член на семейството на месец. Ти разбираш ли, жив човек да пасе трева?! Три килограма, петчленно семейство – 15 килограма брашно за един месец. Такав глад ги караше, така бяха закъсали тия хорица, не знам [7]! Такъва била политиката, к‘во да ги правим. Какви ни беха отношенията с тях? Абе гледай сега, добри бе, нямаме нищо, въобще – така нещо сцепление да има, да се караме нещо – въобще! Въобще! Имаха някъде... Минаваха такива – нелегални, границата, хващаха там, ние ги вардехме, пущат ги и така. Но с населението въобще сме нямали ник‘во пререкание. Никой не се е оплакал от нас и ние на никого сме не направили нищо лошо. Репресии да сме извършвали? Не, не, не, няма. Партизани не съм срещал – нито гръцки, нито наши.  

Татуйровката? В Шепчих е правена. Едно момче имаше, Михал – цял се беше надупчил. На ним, тука по ръките, дупчи. Абе той от Смолянско, от Острица имаше едно момче, той правеше тея работи. И я е така написах тогаз една буквичка е тъй. Викам: „Дупни бе, ей тука, бе Михале, да еба мама му да еба!“ И той почна „тък-тък-тък-тък“. Това са три лилии Туш. Мамка му да еба, вечера ми се поду, че горещо, é така стана ръката. И не излазя, виж – „42-ра година“. Ама цвете, бе – é такова. Там други момчета тушира той. Жени голи, не знам какви си, тука по ръцете, é и я викам: „Дупни и мене ей тука.“ Пишман станах, да еба майка му да еба! Поду се ръката, т‘ва се обелива, начи горещо... че шинела... Комарите – кат врапчета. През шинелата го научукват. Къде вървиш? Ти си играеш бе, ти знаеш ли тея комари бе, ше те изядат, бе! С шинели вечер, бе! Наряд. Какво ше правиш! Ами ша пукнеш от жега, ша пукнеш – ако искаш. През шинелата ни го прекарваха – ей такива големи! Майтап си играете вие!

До-о-о началото на септември 42-ра година служих там. Аз служих съкратен срок. Вземаха ме войник 41-ва 15-ти септември, и се уволних на 16-ти октомври 42-ра година. Щото нямах баща. И от Ардино занасям пълно бойно снаряжение до Дуганхисар. Значи такава горещина – асфалта течеше! Знаеш ли какъв асфалт имаха тогава гърците?! Тече, ботушите залепя. Да, като отивахме. Сетне като се върнахме, като дойдохме в полка, в Шепчих, за нас няма място къде да спиме. И ни пратиха там в едни села да пасем конете на полка. Там пък още по-голяма работа. Пак в Гърция – до Бокукево, до Боирджан [8], насам нататък. И изкарахме там. До... може би до 8-ми-10-ти октомври. Уволних се после, да. Цялият полк се прибрахме в Ардино. Цялият полк се прибра, цялата дружина. Щото те лятно време ги изкарват на лагер там – те хубави земи. Те – трябва да има окупация на българските части. 

Дойдох си 42-ра година и карах тука до 44-та. Ами служител бех бе, служител. В Съвета работех там, Голямо Каменене [9]. И 44-та година на 18-ти декември ни мобилизираха за Втората фаза, за Унгария. Еми ожених се и след два дена заминах на фронта. Оставих жената нито мома, нито жена. Осем месеца, раняваха ме и така нататъка – еби му майката! Ама к‘во да разказвам бе, еби му майката! Т‘ва са минали работи. Еми на 18-ти декември ни мобилизираха, дойде повиквателната. 

Те ни мобилизираха непосредствено след 9-ти септември, обща мобилизация. Тогава, като почнаха още германците да отстъпват от Гърция. Га стана битката там около Сърбия, около Македония. И нас ни мобилизираха там, полкът, пак ни мобилизираха в Ардино. Отидохме, стояхме там 10-15 дена, германците ги изтеглиха от Ниш нагоре, минаха вече към Сърбия и казаха: „Петнайсет на сто ше уволним – вика – сега набора.“ И аз влезох в това число, понеже бях самичък, сирак – уволниха ме. Не, не, не сме влизали в сражения. Т‘ва в Ардино стана. Те там вече идваха нашите части от Гюмюрджина [10], от Беломорието, те тръгнаха зад германците. Ей тука наш‘те в Бяла паланка ги пресрякаха. Имаше полкове от София и няка’в полк, Ангел Раев е участвал в тая работа там. Бяла Паланка, Крива Паланка, там до Ниш [11].  Но те се върнаха. 

И те германците, като минаха вече от Ниш нагоре към Хърватско, нас ни мобилизираха на 18-ти декември. И 19-ти вечера сме пътували пеш от Бялград до позицията. С влака. Влака, от Кърджали ни качиха на влака. На позицията бехме на отбрана. Германците от тука, е-е до онея къщи там, имаше-нямаше. Имаше един канал –насам каналът, ние сме от тая страна, те са от оная страна. И на 27-ми март дойде заповед да се изтеглиме, и мене ме раниха. Като се изтегляхме вечерта ме раниха тука в крака. Закараха ме в полковата лечебница, от там ме закараха в 12-та обща армейска болница. Седях там 13 дена, и понеже е по-лека раната, 15 дена почивка на частта. И се върнах пак в частта. 

Сражения, действаме отбрана. Вечер. Те са от оная страна, стрелят, ние от тая страна стреляме. Позиция, окопи, всичко – бункери и така нататък. Дали щурмувахме? Не, не, не – нито те, нито ние. Четири метра е канала, широк, дълбок, той е рибарник. Ей от там стрелят те, ние от тука. Ние сме в бункера, ние сме много добре, аз съм картечар. А те пехотинците, разбираш ли – ей тука е един, един е ей там, цяла нощ побиен като кол в тоя сняг. И живееха по двама души é така в едно окопче, под земята като къртици. А ние бяхме в землянка. 

Аз съм картечар, тежка картечница. Мерач бе, няма значение дали си мерач, тя се вика прислуга. Кой мерач, кой подносвач, кой помощник, там се редуваш. И живеехме в землянка 13 човека, на нарове – бяхме много добре. Ама тея, пехотинците, ако знаеш какъв зор изкараха, мойто момче, вечер кат го нахака тоя в сняг. И така трият краката, ринат снега в окопа. А ние имахме... Много добре беше там, цяла зима 75 дена няма мърдане.

Жертви? Не, не, не, там жертви... дадохме, чакай, знаеш ли, Ангел почина, първата вечер го убиха и тоя – Адърски! Абе, и то ги убиха наши войници. Наши войници. Абе наш‘то момче първата вечер го убиха, разбираш ли. Той беше от Чирпанско, от Здравец [12] – набор. Тяхната картечница беше малко навътре. Както са така окопите, ей тука – картечното гнездо е ей тука. И той отива там, и ляга да се огрее в землянката. Разбираш ли? Да се стопли. И тея от пехотинците, дето са на окопите така, щот малко той по-напред [13] – смятат, че той е германец. „Сто-ой!“ „Пат“ – в челото. В челото и Ангел отиде. Първата вечер първата жертва дадохме. Да дойде да се стопли там нещо. И оня му тегли куршума, и тъй си отиде. 

Пък Адърски, той беше свързочник, той от Пловдив, много хубав човек. Кат стрелят германците, скъсват връзката с окопите, телта. И той хваща телта, още един войник и вървят да свързват. И тия идват отзад, от тука идват. И от наш‘те някъв войник гледа иде там – „там“ куршумът, и него утрепват. Знаеш ли колко момчета отидеха така от наш‘те си?! Наши бе, наши войници го утрепаха. Несъзнание... Разбираш ли?! 

Сега от наш‘та рота дадохме ние 6 човека убити. Ние сме – картечарите малко са по-назад. Разбираш ли? Ние сме тежка картечница, те под нашия огън щурмуват, атакуват. Разбираш ли? Те кат идат вече на нея позиция и ние ходим след тях. Щото ние поддържаме огъня там. Те наш‘те картечници „Максим-Шпандау“ се казваха. Брате, е га ѝ туриш ограничителите, значи пиле не мо‘е да мине – 215 патрона за една минута! [14] „Ши-и-ит“ – отиде, брате, и ще те смете! Те бяха съветски картечници, тежки – 45 килограма е триногата, 18 килограма е тялото. Носиш го, мъкнеш го, атакуваш по тея балкани и вървиш – нема братче! И такива работи. 

На Драва? Ами атакуват, разбира се. Ние дали атакувахме? Абе сетне, настъплението като почна, вече офанзивата на 30-ти март. Там дали атакувахме? Ами как! Абе яз бех тогава в болницата, другарите атакуваха, бе. Атакувах, после и аз отидох там. Ама то беше към края.

А га атакуват сега вече, като атакуват пехотинците, картечницата поддържа огън – стреля противника. И ония, пехотинците, под нашия огън настъпват. И като идат те, и като ги отблъснат, и нашите [15] отиват ей там при тях. Те пак като почнат да настъпват, нашите подържат огъня. И ние сме по-назад малко. Дали нашите окопи са пред пехотинските окопи? Не, на едни са. На едни. Землянки имахме в бункера, наш'те картечници в бункери – три бункера имахме направени, брате, здрави. И вътре са добре нашите там. Руснаците ги правили, ние сменихме руснаците. На 19-ти срещу 20-ти сменихме руснаците. Земахме позицията ние. Руснаците отидоха на Будапеща, там вече на Балатон [16] да се бият. От 19-ти януари, като вземахме вече позицията, до 30-ти март. А мене ме раниха га се изтегляхме на 27-ми март. 

Абе как ме раниха, то и аз вече не знам, ама може би и да е за хубаво. Щото гледаха, предаваме позицията. Казаха: „Ние се изтегляме!“ Един войник има тука, един е-е-е на майната му. Хубаво, ама окопите бяха ей така и ние имаме едно мъртво пространство ей така малко... Тука са окопите. Ама окопите са пълни вода, жаби, змии, нямаш си представата! И аз бях отделение за командване. И тръгваме. Взводният командир остана да каже на оня взводен командир, дето ни заместват, разположението какво е на германците. И я викам на другарите: „Вървете, ще вървим от тука направо, няма да вървим от окопите, ше му еба мамата!“ Цяла зима вървиме, то е така малко, едни ливади – минеш, вече няма нищо. И тръгваме ние. Всичко, материална част, оръжие, картечници, работи, багажи... И таман излизаме така на билцето: „кр-р-р-р“ – една картечница. И то още е тъмно, разсъмва се таман, заранта. „Шат“ – от тука мина. „Айде... търкулих се  да му еба майката!“ Ей от тука влезе, от тука излезе. На левия крак бедрото. И от тука ме земаха в полковата лечебница, седехме там до 30-ти март. На 30-ти март почна офанзивата. Начи, голямата офанзива, вече е победата, на 30-ти март. И на 1-ви април дойде нареждане на полковата лечебница да се изтеглиме. Тия, дето бехме там, ние в лечебницата бяхме 5-6 човека, тежко ранените къде ги пратиха не знам, а нас трима човека ни пратиха в Лобот [17] – 12-та общоармейска болница се настанявахме. Закараха ни там...

Отидохме там, мойто момче, ега погледнах – кому крака няма, кому главъта няма, кому ръката няма – ранени, германци, наши, ужас! Ега погледнахме, капитан Колев се казваше, от Пловдив, с един бастун, направен от сърна, иде, дигне, хване пулса – няма го. Покрие го. Айде, копаят яма и ги нареждат така като снопи – пръст, още един ред, пръст и още един ред. В болницата. В Лобот. Еби му майката! Викам му на тоя подофицер: „Вървете да си вървиме, тука не биваме ние!“ Това е вече 12-та общоармейска болница. Най-голямата, голяма болница. Тя се мести на три места. Беше в Нови Сад, в Белград, в Лобот и в Капошвар. Това е на три места, голяма болница – 700 души бяхме ранени. 700 души войници ранени, постоянно изписват, мрат и така нататъка. Голяма болницата беше тя. И отидохме там. А га видехме к‘во става, викам на подофоцера: „Върви да си вървиме ние, тука не биваме ние!“ Вика: „Не може, трябва да ви оставим!“ И той отиде при Колев – Колев е доктора, началник на болницата. Той е от Пловдив, капитан – „Господин капитан, така и така, карам едни войници, трябва да ги приемете!“ А той знаеш ли к‘во му рече? „Виж ваш‘те войници, виж тея войници! Върви ги запиши там, да ги запишат, кога дойде ред ние ще ги обслужим, ти си заминавай!“ Разбираш ли? Ние сме по-леко ранени, ама тея там, дето ги приема тоя доктор, нали ти казвам – единият му няма крака, другия главъта, другият краката, другият умрял и така нататъка. Другия червата му висят! Ужас ти казвам! Ти разбираш ли, да те е страх да гледаш! 

И той отива да ни записва. Като почна да ни записва там, и пишем Иван Николов, Черничево там, Голямо Каменяне, не знам к‘во си там, общината, там некъде – га умра да бият телеграмата. И по едно време там седи един капитан, и той ми е в гръб на мене: „Ела тука бе, момче! Ти откъде си – вика – бе?“ Викам: „Я съм от Черничево.“ „А!“ „От Голямо Каменяне, общината.“ „Ти – вика – инженер Велчев познаваш ли?” А тука имаше тогава мина в Голямо Каменяне, и имаше един инженер Велчев, който е инженер на мината – „Познавам го, той е един висок рус човек, симпатичен.“ И вика: „Аз във вашто село съм идвал. Сменяхме адно агне там, в една къща срещу кръчмата – бай Диньо.“ Викам: „Да, бай Диньо, той ми е вуйчо на мене!“ „Така ли?! Ела тука!“ И ме вкара в операционната. Да види к‘ва ми е раната. Той капитан – на 16-та дивизионна болница командир, началник. 

А га ме вкара в болницата – на един му режат крака от коляното нагоре! Я кат погледнах, се затресох и той ме фана – „шат“ зад вратата, така ме сви: „Извинявай, т‘ва, дет се натъкна не се съобразих, както и да е!“ Прегледа ме там, насам, нататък. Вика: „Я ше те настаня сега тука в една стая, а утре ше те кажем на един капитан Ангелов. Я заминавам утре.“ Тя [18] се мести и заминава напред към фронта. А тая болница остава, тя е голяма болница, ти казах. 

И отидох там, настани ме, заранта ме зема един капитан Ангелов, и събраха ни осем човека в една стая, така, по-леко ранени. И на 13-ти април дойде капитанът, началникът, Ангелов се казваше: „Иван Николов Петков?“ „Аз.“ „Петнайсет дена... и почивка на частта!“ „Еди кой си...“ – тия по-тежко ранените, навътре – леко ранеите, заминахме пак на фронта [19].  Отидохме там, докат ги стигнеме, на 500-600 километра – едвам ги намерихме. Ей такива работи. 

Да, на 13-ти април се върнахме на фронта. Ами вече почна боят на Ястребец [20] и вече там свърши. Там убиха дружинния командир на нас. Моя взводния командир го раниха и така нататък – там много жертви дадохме. Много полкове ги изтрепаха. Там беше ужас! И имаше, след т‘ва разправят другарите, какви бункери, каква позиция. Тея германците, кога са го правили, един бог знае?! Еми дружинния раняват го, де да знам я как са го убили, яз не бях там. Там го убиха. Моя взводния командир го раниха. Взводния го раниха, щото... бе, той дели бунак... Той беше много хубаво момче [21],  ама... Атакува с пехотинците заедно. Там отстъпят германците на Ястребец и пехотинците заминават. И той казва на наш‘те другари, там на взвода: „Ше вървим и ние, ше атакуваме заедно!“ „Абе, господин подпоручик! – той беше от Ябълково едно момче, заедно набори бехме, заедно сме служили – Абе, слушай сега – ние не можем да атакуваме с пехотинците заедно, да вървят пехотинците, ние ше поддържаме огън!“ „Не, не, не, тръгвайте!“ И тия тръгват. Ега отиват от т‘ва било ей там на онова било, германците правят контраатака. Кат почват с тея танкове, като го светне един снаряд тука в лявото коляно, капачаката му изхвърка, ляга – наш‘те хвърлят картечниците, хукват надолу по едни лозя да бягат, той взима да реве: „Помощ!“ Германците, понеже там е било – така беше ямач нагоре, докат дойдат, и двама души се връщат от нашите другари с риск за живота, като го засурват по тея лозя ранен, долу в дерето, в болницата и... [22] 

Дали бях там? Бях, разбира се, ама я бех отзад в обоза. В обоза, разбира се, бех ранен, я не мо‘ем да... В обоза, разбира се, не в часта. На фронта си, ама си отзад, при прехраната. 

Там утрепаха едно наше отделение цялото. Като го хакне един снаряд – цялото отделение на един път отиде. Пет човека си отидоха, той отдельонният командир беше от Пазарджишко – Мокрище [23], казваше се Петър Кънев, той бе 20-ти набор. Жена му го изпращаше там на Пазарджик на гарата с детенце в ръките и тя беше бременна. И там го утрепаха. И той наш снаряд го утрепа пак. Сигурно. Ама погрешка, бе! Погрешка. Защото има мерач. Наблюдателя. Той ходи с пехотинците, заедно с нас – заедно. И те дават координация на оръдията – че трябва да стреля ей там. Той смята, че там са германците, а те са наш‘те войници, той не може да види и наместо германците, бухат снаряд и на нас [24].  И ги утрепаха там, цялото отделение отиде тогава там. От нашия взвод, 1-ви взвод. И шест човека, те бяха и Росен Матев и това другото момче – абе към седем [25] души дадохме жертви ние. От ротата, от нашта рота. 33 000 души останаха костите им в Унгария [26]!  33 000 души! Бехме 150 000 души армия на фронта [27]. Като почнеш от Бялград, до-о-о... 

Как протекоха сраженията на Ястребец? Ами там веке протече... Там вече съсредоточиха цялата обща армейска артилерия. Цялата обща армейска... – 700 оръдия биха, кат биха 48 часа. Те, разбираш ли, тея големите оръдия – 50 килограма е един снаряд. И биха, и ги разбиха германците, и се изтеглиха. 

Какви траншеи, там линията „Маргит“ [28], „Нагитат“ [29]! Такива траншеи кога са ги изкопали, кога са ги направили, брате! На Ястребац всичко циментирано, бронирано, брате [30]!  Като почнаха там тея, артилерията да бие, 48 часа, тея дето са останали в окопите, не е можал да се изтегли германец – умрял от детонацията! Разправяха там другарите, га отиват, както е стоял, така и си умрял. Нито ранен, нито нищо, от самата детонация. Там голям лобут беше! Там наградиха тогава, Русия награди наш‘та артилерия със златен медал – на Ястребац. 12-та артилерия. Те са глеми оръдията – 50 килограма е снаряда! Там отидох при единия от наш‘те, намерих там един набор, там се видяхме малко.

И от там веке тръгнахме – това беше на 16-ти април, 17-ти, 18-ти – те германците веке се изтеглиха, и тръгнахме да ги преследваме насам-нататък. И сетне постояхме на позиция пак в Щригова [31], в Словения, в едно село и от там веке като отстъпиха, и на 9-ти май капитулираха. 

На 9-ти май... Абе беше голяма работа, в Марибор [32] вече официално ни каза помощник-командира. Ама яз, ние разбрахме още на 9-ти май. Ротният командир ме прати мене, щото я съм куц, вика: „Вървете с бай Кольо да вземете храната, да донесете ей тука на позицията. Защото – вика – с една двуколка не се знае довечера к‘во ше правим.“ Отидохме ние там, намерихме домакинското и гледаме – една радиостанция. Радиостанция, предава, чукат от 12-та дивизия: „А! Германия капитулира, подписаха капитулацията!“ „Абе как?!“ Пък то едни заранта ни обстрелваха с едни мини, там що хора отидаха пак! Там на т‘ва село. Същия ден те са капитулирали, те ни съсипаха [33]! И „Абе – вика – повтори к‘во става?“ Оня повтаря, пише: „За Германия подписал генерал еди-кой си, генерал Жуков е подписал капитулацията!“ Т‘ва е на 9-ти май вече. Я се връщам и викам на ротния командир: „Германия капитулирала, подписала капитулацията.“ „Как, мълчи!“ „Абе, няма к‘во да мълчим, сега предадоха! И ние бехме там – викам – колко души, взехме да гърмиме, едни хорá там!“ 

И така стана, и по едно време дадохме храната, наядохме се ние с бай Кольо – той беше 14-ти набор – върнахме се в обоза. И по едно време дойдаха и викат: „Иван Николов къде е?“ Викам: „Тука съм.“ „Върви, викат те!“ Кога отидох – цялата рота там. Ротният командир ми вика: „Слушай сега, начи има нещо, че германците капитулираха.“ Викам: „К‘во няма, то туй се знае?!“ „Ама тука сега с нас – вика – не можеш да вървиш! Ше идеш – сега ти нали знаеш къде остана домакинският обоз?“ Оттука може би на 7-8 километра сме минали само през деня – то много голямо бѝло – един голям връх, пичката му майчина, ме праща да кажем да тръгне военния обоз. Военния обоз е оръжието, патроните. 

И аз самичък – нито път знам, нито нищо. И я тръгнах. Къде ше идеш?! Ротата заминава – къде вървят, де да знам? И таман излизам от селото, гледам един там шумана.. У Българската армия има загубени офицери! Адин шумана и викам: „Сто-о-ой! Мръднеш, ща убия!“ Я смятам, че е германец или няк’ъв друг. „Не, не, недей, ше ме убиеш!“ „Абе къв си ти, бе?“ А той седнал да кендза – той от 2-ра рота и него пращат да търси частта. Ама виж колко са домбѝ офицере? Да каже оня на 2-ра рота и нашият да тръгнат двама души да вървят. Оня праща самичък и на някъде, нит път знаеш – посред нощ – нито нищо. Ама ние тогава, като няма к‘во да правим, седни там, еби му мамата, кога са съмне, върви къдет искаш. 

Та там тая вечер щяха да ни убият за няма нищо! Га отидохме да търсиме обоза. И той с мене заедно. Двамата тръгнахме вече. „Знаеш ли пътя?“ Вика: „Знам кура му!“ През денят се обади там 12-та планинска артилерия и взе да обстрелва германците. Ама те там са две батареите. И пращат наряд, отцепление. И ние вървим в един дълбок път, никой не ни каза и парола. Вървиме двамата. А ние не знаем, че има там войници. Като минем ние над реката: „Сто-ой!“ – „Па-ат“. „Абе, чакай, ше ни убиете, бе!“ „Парола?“ Пита ме парола, викам: „Абе, недей стреля, бе!“ Три пъти среляха! Хубаво, че беше дълбок пътя, та влезнахме там. По едно време се разбраме, дойдаха. Викам: „Да еба мама му да еба, ша на убиете за няма нищо, бе! Какви сте такива пъзове тука сега?!“ И отидохме при тяхната част, те наклали един голям огън, офицерите насам-нататък, ама от оная страна така. Отидохме там, заведоха ме, казвам: „Така и така...“ – казах им какво е положението. „Ваш‘те, обоза – вика – тука отдолу.“ Веднага отидохме, той нашият обоз, бойния обоз, заминал. Та за няма нищо щяха да ни утрепят тая вечер там. 

От Ястребац до Марибор дали участвахме в нек‘ви сажения? Не, не... Там, дето стана т‘ва сражение, там дето ни натиснаха с едни минохвъргачки. Дето там капитулираха германците, това е 9-ти май. Това е третия ден на Великден. Великден и Гергьовден е било в един ден тогава 45-та година. И полкът се настанихме много части, в едни ливади сме там, отгоре така на билото се веят белите знамена – предават се германците. И офицерите там, щаба на дружината – всичко. Офицерите разгънаха картите насам-нататък, войниците там една ряка има, някои се къпят насам-нататък, то едно горещо, майката си е ебало. По едно време „виу-у-у“ – една мина, може би е-е-й там на онова било. „А!“ Обърнаха се там, к‘во става, по-нататък друга. А там минава пътя за Марибор, насам-нататък, къде върви, на майната му. 

Че га ни подбераха там тея мини, че га ни свиха там в това дере, в тея ливади! Е значи тогава как се разминах, е, като имаш късмет... Почнахме да се окопаваме, взех едно окопче да копам, излезе вода. Там едни ливади, мочурища, майката си е ебало! Преместих се на друго. Под една йелха – там мраве! На трето отидох, поизкопах малко, като лупна една мина в първото окопче, станах жива вода – то се напълни вода! И изтръпнах, викам: „Край!“ И подофицера е до мене, санитарния, викам: „Раниха ме пак!“ „Мълчи, натискай се!“ – Той ми го каза, санитарния. И си слагам ръката да видя имам ли кръв. Барах се – няма, и викам: „Еби му мамата!“ 

И там що хора утрепаха за няма нищо! И те, минохвъргачките – на камионите [34], разбираш ли? Като ни видят там, те се изтеглят вече, минохвъргачките на камионите, един лабут на нас. Значи кат почнаха отдолу, градушка от 12-та бронирана артилерия [35], да видиш коне как пищят! Какво нещо е животно! И има ли акъл, няма ли акъл? Наоколо тея мини врещят, брате, тия коне реват, тоя народ, градушка пада, é така – мините! Минаха към 32-ри полк [36] и колкото утрепаха... От наш‘та рота не утрепаха там, тогава не дадохме жертви. Нали ти казвам, за секунди съм си отървал живота тогава! Никой не сме загубили, там не. Там тея, артилеристите дадаха. Те бяха надолу от нас. От тука може би 3-4 километра надолу. Той голям мегдан! 

Пу за тея мини, мама им да еба! А те имат чувствителни запалки. Ако срещне тука едно листо – гърми. Такива. И на камионите. Сетне като отидаха разузнавашито там да питат, населението вика: „Като видеха, че идват ваш‘те части, те си тръгнаха.“ Слагат минохвргачките на камионите, един лабут, запалят и заминават. И капитулираха, еба им се мамата. А той е бил тоя ден, като подписаха капитулацията. Разбираш ли? Вървят, дето по шосето има такива големи тополи, направил една стъпка, „у-у-у“ – о-оп, тополата задръстила пътя. От страните минирано [37]. Абе, ебали си майката! 

Как посрещнахме победата? Дали се радвахме? Ами как няма да се радваш, бе?! Кой няма да се радва за победата?! Как няма да се радваш?! Войната свършва! Радваш се, не ами гърмене, викане, брате, до няма до къде.

Ами от там тръгнахме ние на 30-ти юни. И на 8-ми юли си дойдах. За 8 дена. Щото тогава от Белград ни качваха на влака. До Белград [38] ни качиха там, едно село, то е голямо село, ни качиха на една гара Домбовар [39], ни качиха на влак. И до Нови Сад. Га дойдехме в Нови Сад, моста на Дунава е развален. Разбираш ли, не можем да минем! И от там вече пеш до Белград. Дойдахме до Белград, и от Белград кат дойдахме, вече нашия влак дойде. 

В Земун стояхме един-два дена. Вечерта казаха: „Стягайте се, тая вечер заминаваме, ше пътуваме! Заминаваме си!“ Стегнахме се, отидохме на Белград на гарата – чакаме да дойде влака. Чакаме, чакаме там, цяла дружина, колко сме – туй сме много хора, бе. Разбираш ли? Там обоз-мобоз, там щабове-мабове, всичко! Няма влак, да еба майка му! Я съм се подпрял на една каручка ей така, с раницата и съм задрямал. Разбираш ли – прав! По едно време нещо ми препечва, га погледнах – то се съмнало, слънцето пече. Гледам, около мене всичко там по земята легнали – кой насам, кой нататък. И по едно време гледам – влака иде, братче, композицията. Дойде, дадаха срок половин час. За половин час който се товари, товари, който се не товари, остава. Частите са много, иде друга копозиция, трябва да се изтегляме. Какво брате за половин час, ние се товарехме за 15 минути! Аз на каруцата дето съм, и обоза натиснахме, и другите: „Айде вътре!“ И кат ни подбра, брате, тоя влак, за 48 часа – Кърджали. 

От Кърджли до Ардино пак пеша. Как ни посрещнаха в Ардино? Е, посрещнаха ни, разбира се там, управитела, речове, работи, далавери яко. И сдадахме, и оттам пак пеш до тука, до Черничево. За един ден и половина, то там са, де да знам кога тръгнахме, аз съм забравил, и направо, през Ардино, Ленище, Момчилград, даваш, ако намериш проход – намериш, ако не намериш, бухкаш и вървиш.

                                                                                 ***

Немци имаше тука в село бе, тука имаше на границата немци. Преди 9-ти то имаше, 40-та [40] година дойдаха, Крумовград беше пълно немци. Тука на поста имаше двама човека. Какви ни бяха отношенията? Ми държаха се много добре, бе, тогава немците. Ние бяхме заедно с тях, как?! 

Като воювахме с тях, как ми се видяха като противници? С германците, с немците ли? Абе къде ше ги видиш бе, то те са нататък, a ти си тука. Абе нема такива... Те дето бяха ранени, там де бяха в Лобот, те бяха в отделна стая. Викаше сестрата: „По-хубаво ги хранят от вас!“ Немците. Тяхната разкладка по-хубава. Щото имаше момчета, плениха, га те се върнаха, бяха много доволни там от американците и от немците. Те бяха пленени от немците, ама те на американски части попаднаха тогава. Дойдаха си с американски дрехи, вика: „Брате, така ни гледаха – хранеха ни, еби му мамата!“ То има закон, „Международен червен кръст“ – значи щом те пленят и те ранят, и паднеш ли вече в управлението им, животът ти е спасен. Няма убиване, начи, братче. Ама иначе, още докато те побарат, ебана ти е мамата! Там трепат, не прощават! 

Освен с немци дали съм се срещал с други противници? Не. 

Руснаци дали съм виждал? Не, не. 

Англичани? Не, не, не. Една вечер... то беше заранта вече, ходеха заранта американците да бомбардират Берлин някъде. Значи като излезаха, видех едно утро тея самолети, брате, баси мамата, като гръмнаха, като хукнаха нагоре, викам: „Еба му мамата, т‘ва къде върви?!“ Тея реактивните отгоре [41], дет ги вардят тия големи бомбардировачи. И надвечер гледам – един самолет иде. Ама бучи, бучи брате, ниско върви „жъ-ъ-ъ-т“, и четири човека как се изтуриха. А той го раняват тоя самолет, и паднаха в 44-ти полк [42]. С парашутите паднаха там и ги земаха. Сетне гледахме там колелото, мама му да еба, é такива големи колелета! И ги раниха там некъде, и земаха ги и си ги пратиха за Америка, не знам де отидаха. Отърваха се. Не, аз не съм ги виждал. Те 44-ти полк, дето отидоха при тях. Те бяха от нас надясно. 

Като служих преди 9-ти как се държаха офицерите? Абе, добре се държаха момчетата, нямаше нищо. Имам един подофицер, хайванин, той беше мръсен. Един Пашкулев, да му еба майката загубена! Ние към офицерите как се онасяхме? Абе, добре бехме – служехме, нямаше ник‘ва претенция, аз съм служил 41-ва и 42-ра година и сме служили като братя [43], нямаше... Помежду си с войниците? Нямаше нищо, много-о-о... Нормално. 

Дали имаше нелегелна дейност в полка? Имаше там едно момче – Христо, той е работил с тея, с комунистите там, с нелегалните, ама сетне, ние га се уволнихме, него са го арестували [44].  Тоя Христо, бил е нещо така нелегален, ама па не излезе на мегдан тогава при нас. Не съм знаел, ние се уволнихме, той си остана да служи. Но такива, засечки там по полка, нямаше такива работи. Няма да тормозят.

На фронта офицерите как се отнасяха с нас? Много легално, к‘во ше правят? Ако много земеш да знаеш – ше ти чукне куршума ей тука и се оправи работата. Няма кой да те пита. Но, щот ние с тоя, ротния командир – беше ни взводен командир, ротен командир, ние заедно сме служили и така, че държаха се много отговорно и ние се държехме, нямахме нищо, правехме майтапе насам-нататък... А войниците помежду си как се държахме? Абе как... Абе добре бехме с войниците бе, как?! Войниците няма нищо, бе. Ние сме другари – заедно. И такива, „Ти си заек-маек...“ – такива работи още докато млади войници, нямаше при нас.  

Дали имаше нек‘во напрежение между различните полкове? Не. 

В ротата дали имаше войници от друга народност? Имаше цигани, имаше евреи, как да няма?! Помаци? Имаше, ами как?! Помаци имаше много. Захненско [45] бяха те там и то Смолянско. Командването дали правеше разлика между нас? Не, не, не, абе живели сме като братя, бе – няма такова нещо, бе. Как се държаха на фронта? Ами хубаво бе, к‘во ше се държат? Къде ше иде? Ама разбира се, като нас. Ние имахме от тука [46] 47 човека, на фронта участници, помаци и българе – 47 човека. Четири човека останаха там – един българин, трима души помачета. 

Местното население? Кое там, унгарците? Много добре. Много бяха доволни от нас, от руснаците не бяха доволни. Сега, ний дет бяхме в това село Щригово, нямаше жив човек, то цялото село е евакуирано. Там бехме на позиция, бехме в едно село Щригово, на края на селото. Нямаше жив, само едно семейство имаше, там беше дружинния командир. И ония къде са заминали, никой ги не знае. Вече га заминахме ние, те си се върнаха.  

Дали от стреса още ми се случва да сънувам? Е-е-е, някой път идват ми на сън тея работи.  

Дали съм виждал някой да го убиват пред мене? Не. Някой да го раняват пред мене? Не, мене ме раниха. А тея, дето го убиха цялото отделение – то е вече там, няма кой да види, то едното отделение е тука, едното е ей там отдолу. Другото нагоре. Те са пръснати по взвода. И нашия снаряд като го цапардоса, и отидоха всичките. Не съм го видял. Я бех отзад тогава, бех в обоза, я бях ранен. 

Дали съм виждал като стреляме с картечницата да поразяваме немци? Не. Ама къде ше видиш, то това е хиляда метра. Това е далече. Къде ше видиш? 

Дали съм виждал няк‘ви военни претъпления? Не. Няма такива работи, престъпления няма. И от нашата армия, и немската също не. 

Командир на полка беше подполковник Бочев [47]. Дружинния ми командир беше подполковник Митрев, убиха го на 16-ти април – на края на войната. Много хубав човек. Ротният се казваше Бахчевански, Илия Бахчевански, той бе от Пловдив. Взводния – Дончо Кирев.

Политически командири? Имахме на фронта. Той беше софиянец и ако ти кажем, че съм му забравил името... Абе гледам, той бе един висок, ама не знам, той върви с ротния, к‘во ше прави... 

Политическия командир, една вечер а га отидохме в едно село, в Маралика, срещу Коледа. И казаха: „Тука ше правим Коледа и ше почиваме!“ И добре. И войниците се разкарваме ние насам-нататък, настаниха ни по къщите, разбираш ли? Срещу Коледа. На 6-ти срещу 7-ми януари [48].  И те са там ония католици – много набожни. И настаниха ни по къщите, ние сме в една къща – взводния командир и ние двама души, отделение за командване – две свръзки. Влизаме в стаята, посреща ни една баба, възрастна. „Добър ден!“ Български говорят кат в Хърватия. Знаеш ли к‘ви хубави хора! „Абе, к‘во става – викаме – тука български да говорите, да се разбереме!“ Показа ни стаята, влезахме ние в стаята, оставихме си там багажа насам-нататък. Отидохме по селото. Мотае се едно момиче, към 6-7 годишно. Друг млад човек няма, мъж няма. Тя си е бабата там и ние там си влизаме и излизаме. 

И по едно време отидохме ние по града, гледаме една месарница, продават месо – 3000 куни един килограм месо. А адна кутия цигари 5000 куни, разбираш ли? Върнахме се ние там с тоя другаря, викаме на взводния: „Ти знаеш ли, ей там продават месо, да еба мама му да еба. Дали нема да сготвят утре тея – да дадем, та да правим Коледа?“ Вика на мене: „Питай бабата!“ Чукнах ѝ аз на вратата, излезе бабата: „Бабо, здравей!“ „Здрасти!“ „Сега, ний сме българи, имаме Коледа, има тука месо продават в халите, да вземем – ще сготвите ли, утре да правим Коледа?“ Вика: „Готово, ше сготвим, що да не го сготвиме!“ И млад човек няма, нищо няма. Отидохме ние, продадохме цигарите, вземахме месото. Дадахме ѝ го. И стъмни се. По едно време взе да се чука от наш‘та стая, ама е така, отдолу чука на вратата на прозореца. „Кой чука?“ „Ами я съм свръзката на ротния командир. Веднага взводните командири при ротния командир!“ Те отидоха – той е в друга квартира. Отидоха те там двамата и по едно време – идат си. 

Юнаци, засмени влязаха, ама в селото гърмят. Имаш ли представата какво нещо е?! Що нещо е българин! Т‘ва ракети, т‘ва всичко гърми срещу Коледа, еби му мамата! И тея изкараха пищовите – „пам-пам-пам-пам“, изкараха по един пълнител, и викам: „Глей ги как стрелят, я не мо‘ем ли да стрелям, бе!“ Вземах и аз манлихерата, отидох, изкарах пет патрона. След мене влиза тоя моя другаря, дет сме двамата. И той в тоя момент помощник-командира на дружината, партизанин, той е майор. Не е софиянецът, а тоя, дето е от Първомайско. Тоя е на дружината помощник командир, оня е на ротата, софиянецът. Не му знам и името. И тоя – Караиванов [49] се казваше, в тоя момент стреля и оня влиза: „Защо стреляш, бе, путка майна?!“ Е – един шамар като му цапардоса, отиде на ония край. И бабата там стои, хазяйката. А га го виде, о-още един шамар. Като влезе на вратата на взводните и аз там – от салонът е направено, и фурна, и печка. Ем бъдник пече, ем се отоплява стаята. И аз съм се свил ей така значи до фурната, викам си: „Ако рече на мене... !“ „Водете го!“ И закараха тоя, Караивана – дет стреляше – разбираш ли, отиде! Арестуваха го, вкараха го в един арест там, вика: „Цяла нощ в един обор.“ 

Отиде той. Останахме ние тримата. И по едно време си легнахме, слушаме – пак чука един на прозореца. „Абе кой чука, бе?“ А утре ше правим Коледа, разбираш ли?! „Аз съм – вика – Мирчо, взводните командири веднага при ротния!“ Викам: „Ставайте, другари – викам – вика ви ротния!“ Станаха те, облекаха се и отидаха. И след половин час идат. Идат и понеже я станах вече – запалих, има ток – седнах и викам: „К‘во става, да еба майка му да еба?“ Вървят и щото прозореца така – ниско, вървят по пътя и мрънкат. Викам: „А-а-а, тука има нещо!“ И кат дойдаха, викат: „Утре в 7 часа тръгваме.“ „Що бе, нали щехме да правим Коледа, да почиваме тука два дена, бе?!“ „Няма почивка, утре в 7 часа тръгваме!“ „Еба си майката!“ Вика: „Върви събуждай бабата, ако може, да направи нещо ядене да ядем, па ако не може – да го ядат!“ Чукнах ѝ аз на нея на вратата, излезна. И викам: „Бабо, знаеш ли к‘во става?“ „К‘во става, бе момче?“ Викам: „Утре в 7 часа заминаваме ние. Ако можеш да направиш нещо, да направите до утрена, ако не може, халал да ви е!“ И аз си легнах. Вика: „Ша го направим, как няма да го направим!“ 

И заранта стана, тръбата свири в 5 часа! Скочихме ние, и те са скочили, станали и ни покани в кухнята – направили тоя гювеч, това месо. И там и снахата ѝ – една красива снаха! Вика: „Това ми е снаха. Момчето ми са го вземали германците, 8 месеца не го знаем жив ли е, умрял ли е? Нямаме никакъв хабер. Тя ми е снаха, ама германците така са говорили против вас, че ше дойдат тука бългрска война [50], че ше ни крадат, че ше ни убиват, че не знам к‘во ше ни правят...“ Бабата ни каза: „Ние сме много доволни от българските войници!“ – разбираш ли? И момчето ѝ го няма 8 месеца не ни е писал – зеха го германците и край! Вика: „Имате ли – вика – да ни дадете малко захар и сол?“ Нямаха те захар и сол. Писах една бележка. Отидох веднага, донесох там един пакет сол и захар. Благословии до няма накъде. Заминахме вече и га се върнахме, там не минахме вече, не ги видяхме.

Дали ни смениха командирите на 9-ти? Наш‘те командири не ги смениха тогава. Не, в наш‘та рота не бяха сменени. Бахчевански ни беше взводен командир, ротен и взводен и на фронта, и така нататък. 

9-ти как протече в селото? Добре бе, к‘во да протече? Тука нямахме ние нищо. Не, не, не. Сътресения? Такива работи нямаше. Партизани дали слизаха? Не.

                                                                               ***

Какво стана с мене след войната? Ама тука съм работил бе, бил съм заместник председател на ТКЗС, началник на ВОЗ съм бил и така нататък, и така нататък. Все в селото. Да, тука се пенсионирах. Тука, тука, никъде съм не мърдал, начи. Я съм сталинист малко, не мърдам никъде. Пенсионирах се 81-ва на 12-ти август. Бех в търговията тогава. В селото, началник на СелКоопа.

Две деца имам, четири внука имам и два правнука имам. Те са в София, софиянци са, там при вас.

От тука сме си ние, от тука. Тука сме родени, бащата, майката, там дядото, всички са тука. Само две семейства имаме преселници [51], другите са местни. Половината българомохамедани, половината българи. Но ние се изгубихме веке, останахме 20-30 човека. Имаме малко още... 

Ама разбира се, кат братя сме живели бе, няма такива, няма търкане, няма нищо бе! Помагаме си едни-други. Няма такова нещо, и с турците същата работа – нямаме търкане, нямаме нищо. „Задравей-здрасти, хош-беш!“ – те идват на гости, ние ходим и така нататък. Тука тея там по парламента, там Сидеров-Мидеров, é тея лайна там... Той е откачен, той някой път има много правилни изрази, някой път é – обърне се като някоя фурнаджийска лопата!

Интервюто проведе Константин Голев