Иван Кръстев Петков е възпитаник на Военното на Негово Величество училище. Участва в Първата фаза на войната като батареен командир в 3-ти дивизионен артилерийски полк. Сражава се на територията на Македония. Награден е с орден „За храброст“. Записът е направен в дома му в град Бургас на 30 и 31 юли 2014 г. 

Казвам се Иван Кръстев Петков. Роден съм в Пловдив, 31-ви март, 22-ра година. Баща ми беше шивач, майка ми тютюнева работничка. Социалното положение? Бедно, крайно бедно. Защото бехме три деца, дядо и баба. Баща ми беше шивач, моите спомени са много силни, той се помъчи, направи къщурка, обзаведе я за времето – ток, вода. Но не мога да завърша Военната гимназия [1], където имаше високи такси, беше принуден – 39-та година я продаде. 

Баща ми е бил картечар през Първата световна война [2] и е вземал участие при пробива на Добро поле [3], и когато разбунтувалите се войски са навлезли във Владая, пресрещнали са ги юнкерите [4].  И баща ми седнал пред картечницата, вече да стреля. Неговия взводен командир е бил семинарист, хванал го за рамото и му казал: „Кръстьо, тези хора насреща са твои братя, недей си слагай на душата грях!“ И той станал. Той е един от основателите на компартията в Пловдив, до 25-та година, след 25-та година атентата чрез „Държавен вестник“ се е отказал от членство в партията. Но цял живот е бил с такъв уклон.

Голямата ми сестра завърши учителския институт в Пловдив. Аз понеже живеех и срещу входа на 9-ти пехотен полк [5] и дружех с войниците, и виждах офицерите, които влизат и излизат – и се запалих. И още в прогимназията с голямата ми сестра стоим на двора и виждам капитан Кифли. Имаше един капитан Кифли, нашите родители му викаха така. И аз запитвам майка ми: „Защо го наричаш така?“ „Защото, Ваньо, той като юнкер през отпуските продаваше кифли, за да се издържа.“ И казвам: „Како, искам да стана като Кифлито!“ Тя се засмя и вика: „Абе, пиши на царя!“ И аз с всичкия акъл седнах, написах едно писмо – това съм бил вероятно на 11 или 12. И ми отговориха: „За прием на юнкери във военното училище има установен ред. Ще се явите на конкурсни изпити и ако ги издържите, ще бъдете приет.“ Толкоз. Мина време, лятно време аз работех да помагам като ученик. Работех в тютюневия склад, където работеше майка ми. На горния етаж се нареждаха балите с тютюн и се отваряха всички прозорци – да става течение, да съхнат. Добре, ама много ги нападаха едни мухи и ги увреждаха. И едни момченца с едни пръчки ги трепеха. И за да взема чист въздух, се провесих над едното прозорче и гледам – насреща минават двама младежи с униформи, с колани. Питам един, беше по-голям от мен. „Това са – казва – юнкери.“

И продължих учението, 37-ма година, на 11 години постъпих хорист в църковен мъжки хор. На 13 години ме земаха във фанфарната музика на 5-та прогимназия, свирих. Духовата музика. На 14 години, първата година в гимназията, учителят ми даде да свиря на обой в симфоничния оркестър на гимназията. И на 16 години вече постъпих във Военната гимназия. 

Къде, Военната гимназия ли? Постъпих септември 38-ма, беха много тежки изпити. А предварително условие, за да си подадеш документите, искаха да имаш много добър успех или отличен. Към 4000 души кандидати беха, 4000 – за 160 места! Първият изпит беше медицински – събличаме се голи – една голяма комисия и те оглеждат отвсякъде. Там останахме наполовина. След медицинските тези, които „оцеляха“, към 2000 души, започнаха психотехническите – това дето днеска го водят тестове. Още тогаз го правихме. Например, държим всички ръцете си във въздуха и с мегафона съобщават: „Пред вас ще намерите лист с 25 задачи, срок за решаването им пет минути. Почни!“ Елементарни задачи, ама много. Там останаха към четиристотин и няколко човека. И почнаха конкурса. Писмен български, писмен математика. Устен български. География. От 160 човека аз бех 72-ри по ред. И така. Шест години във Военното училище – три години гимназия и три години висшия курс. Скъсах с музика, всичко, но бях запевчик на ротата, аз давах тон. И пеех в мъжкия хор на училището. Диригент беше, композитор и диригент, Тома Бялов. 

През август 43-та година България осиротя – почина цар Борис [6].  Мойто мнение като млад човек – един мъдър цар. Три пъти Хитлер го вика на аудиенция и му е удрял с юмрук да прати войски на фронта, той му е казвал следното: „Мойта участ е много зла. Аз по убеждение съм германофил, мойте генерали са англофили, а войската ми е русофили. Докато съм жив, български войник няма да иде на фронта!“ Той почина и така се случи, че аз, заедно с 11 мои колеги бяхме почетен караул при неговото тяло, изложено в „Александър Невски“. Три дена подред. Караулът беше разположен в една от стаите на Народното събрание, и през два часа двама души при краката и двама при главата. Цяла България денонощно вървят, плачат, реват, старци идват: „Помните ли, Ваше величество, кота еди коя си?!“ През време на Първата световна война. Много тежко! Денонощно. И след това, след трите дена, аз и доктор Велчо Родев от Шумен, двамата вземахме един огромен венец и присъствахме на самото опяване. Огромен. От името на военното училище. Свърши опялото, поставихме го на ковчега, качиха го на един лафет и шествието тръгна за гарата. След него вървеше моят випуск, който тогаз беше старши випуск. До гарата. Пред гарата свалиха саркофага и ние минахме в церемониален марш. На гарата. От там те го качиха – Кочериново, Рилския манастир. Там го заровиха, ние не ходихме. Ходихме на панахидата през февруари месец. 

Дали докато бях в училището имаше прояви на нелегалност? Никакви! Не-е, изключено беше! Но имаше свободно изразяване на симпатии. Например Йордан Агов – синът му сега е някакъв политик, на Асен Агов баща му, да. Той открито заявяваше своите симпатии към Англия, без да се притеснява. И ние го знаехме това нещо. Имаше един Стефан Гагов, от Русе. Той изявяваше симпатии към червените генерали на Съветския съюз. Нищо повече. И никой не беше преследван за това, смятахме го за нормално. Например двама от нашите преподаватели, аз го казах, изразяваха по различен начин становището си. Хаджиев, Станчо Хаджиев се възхищаваше от танковите удари и чували на Гудериан, а капитан Ацев казваше: „Господа, и двете страни хвърлят огромни сили, не се знае на кой ще бъде победата!“ 

Бехме един месец, февруари 44-та година, в Ниш. Там имаше една немска артилерийска школа, ходехме за обмяна на опит. Офицерите, на които задавахме по-конкретни въпроси да разберем какво е тяхното впечатление, казваха: „Нихтс! Нихтс! [7] Няма да говоря!“ Един капитан беше началника, той беше ужасéн от руската артилерия – 48 часа барабанен огън. Казва: „Господа, можете ли да си представите това?“ И говореше се, че офицерите, които беха изпратени в тая школа, са нещо психически увредени от положението на Източния фронт. Ами те беха разхитители. Защото ние, артилеристите, пестехме, чрез способа на наш‘та стрелба пестехме снаряди. А те не пестеха. Те казваха: „Щом оръдието застане, бам-бам-бам-бам, започва.“ „Бам-бам“, ама един снаряд струва 300 лева! Те нямаха като нас – малък мерник, голям мерник, вилка, и тогаз да почнат. Това може да си го позволи само голяма държава. Други способи не можахме да открием. Те нямаха стрелба с отскок. Ако тука това е хълмът и противникът е тука [8], ние оттука не може да го видим. Затова нагласяме стрелбата така, че снарядът да се удари леко в земята, да се вдигне във въздуха, и във въздуха да се взриви – и да порази с шрапнел противника. Това немците го нямаха. Наш‘те са го измислили все с оглед на пестене на мунициите. 

Така. Аз получих назначение в 3-ти дивизионен артилерийски полк [9],  град Пловдив. Бяхме произведени на 3-ти март 44-та година, 63-ти Беломорски випуск. В нашия випуск имаше всички специалности. Аз съм артилерист, да. Разпределиха ме в 3-ти дивизионен артилерийски полк, Пловдив, моят роден град. Дадоха отпуска. Когато се явих пред командира на полка, полковник Попненчев [10], той ми каза: „Подпоручик, всички пловдивски полкове са изнесени от града във връзка със зачестилите бомбардировки на американската авиация. Затуй заминавайте в село Куклен, там е вашето Второ артилерийско отделение !“ [11] Командир на отделението беше майор Димитър Попов. И още през лятото на 44-та година 3-та дивизия, пловдивската [12],  заедно с 5-та [13] от Плевен, предприеха една акция срещу партизанското движение. Те от север на юг, ние от юг на север. Имаше сведения, че бригадата на Иван Врачев [14] около Копривщица се активизира да превзима Копривщица. Отидохме, завързаха се боеве, паднаха жертви и от едната, и от другата страна. Дали аз лично участвах? Разбира се! В сражения? Не, не. Спешéни, бяхме спешéни. Встрани от наш‘то отделение беха четирима души партизани. Двама войника паднаха – от съседното отделение – и четирима души партизани. И се прибрахме. Това е август. Акцията беше два дена и се прибрахме. 

Видяхме ги партизаните – да, разбира се. Трима души. Трима души там до една горичка ги разтреляха. Как стана това? Ми как да става, изправени: „кр-р-р-р“. Вижте к‘во, България беше превърната в бойно поле от тези комунистически групи. Бойно поле, пищяха селата! И тогаз войската се намеси ама ѝ дойде нанагорно. Войската е за това. Войската където мине, огън и жупел. Това е положението.

Кой ги плени? Имаше един поручик Илиев, командир на съседната батарея, от Пазарджик – той. Командирът на артилерийското отделение заповяда: „Изправете ги там до дърветата и Илиев, разстрел!“ „Кой ще излезе?!“ Ония излезаха зарад – даваха 50 000 лeва на глава. Двама души [15].  Да, да, те изпълниха разстрела на тримата. Ние бехме надясно от тях. Не, аз самият не съм имал личен контакт с партизаните. То стана престрелка, за 5-10 минути работа и продължихме нататък. Съседната батарея, Илиев. Пред нас, пред нашия фронт никой не излезе. Ние слезнахме в Клисура. И това продължи до 9-ти септември. 

Стана 9-ти септемви, военният министър Иван Маринов  [16] издаде заповед – защото на 5-ти септември Съветския съюз обяви война на България [17],  дотогаз имахме дипломатически отношения, той обяви война, обаче военният министър издаде заповед: „Нито един изстрел срещу Червената армия!“ Заляха България. Това на 9-ти и на 10-ти. На 11-ти по обяд в Куклен пристигна един „Щаер“, открит. Вътре четирима души партизански командири, с патрондаши и с шмайзери. Арестуваха всички офицери, мене включително. И ни заведоха в Държавна сигурност, в Пловдив. Там се събрахме към 50 човека, от целия гарнизон. И си говорим, шегуваме се – че довечера ще ни изведат и ще ни ликвидират. Обаче към 5 часа влезе един партизанин с червена студентска шапка и носи грозде, хубаво грозде. Друг един след него носи тава, по една филия хляб. Раздадоха, даже се шегувахме, че за „Бог да прости!“. Излязоха те и веднага влезе един снажен офицер без пагони. Български. „Господа, извинявайте, Вие сте наши народни командири! Безотговорни елементи са постъпили много погрешно! Извинявайте много! Тръгвайте за вашите части, стягайте частите и тръгвайте за фронта, щото германците са на границата!“ Абсолютен обрат. Чакаме разстрел! Това беше полковник Българанов [18]. Отидохме, приготвихме и заминахме.

Слезнахме в Кюстендил. Там получихме заповед, че нас ни предават към 9-ти пехотен полк, който вече води боеве на Деве баир [19]. Иван Бонев, точно така, командир [20].  А аз като малък израснах в ръцете на Иван Бонев, щото той живееше на 100 метра от нас. Много ме обичаше. Той беше един грамаден мечок, много сърдечен човек [21].  И така започнах боевете. Преспахме в село Невестино [22] в Осогово и на другия ден – качихме се на Деве баир. 9-ти пехотен полк беше вече тръгнал към Крива паланка да води боеве. Така, Деве баир, Крива паланка, Стражин. Първата позиция, където се задържахме много, беше Стражин – едно грамадно плато, по което минава пътят Кюстендил-Скопие. Там поседяхме към 12-15 дена. Стреляхме от време на време, но какви боеве е водил 9-ти полк, ние не виждаме, артилерията не вижда. Само офицерът-наблюдател, който е напред, само той вижда. 

Тук се случи едно политическо събитие. Една вечер ми звънна телефона и се обажда вече помощник-командира на полка. Това беше един фелдфебел-школник от нашия полк, който го правят помощник-командир – комисар. И ми каза: „Подпоручик Петков, във вашата батарея утре ше дойдат 15 души партизани от Борисовградската, Първомайската чета [23]. Приемате ги във ваш‘та батарея!“ Извиках фелдфебела на батареята, казах му: „Утре ще имаме гости, 15 души, трябва да има оборудване за тях, облекло, храна и така нататъка!“ И на другия ден, към 9 часа, войниците шетат около оръдията и аз гледам – идват. Една група в разсипан строй. Един грабнал пушката в ръка, друг под мишница, трети като гега, въобще... И отпред върви един черноок мъж, казваше се Димитър Дойнов, отдалеч вика: „Шефе, идваме!“ Като ми каза така, аз реших да действам. Пристъпих две-три крачки и изревах: „Мир-р-рно!“ Те се спряха. „Драги войници, от този момент се намирате пред лицето на врага! За всяко неизпълнение на моя заповед, едно единствено наказание – разстрел!“ „Слушам!“ „Строй се!“ Те взеха да се бутат. „Ти излез отпред, ти мини отзад!“ – строиха се. „Вълков! – Димитър Вълков беше подофицера – Трима души на първо отделение, трима на второ, трима... – ги разпределих – Вие тримата към обоза! От днеска преките ви командири са ефрейторите, които са командири на всяко оръдие! Всяко оръдие има командир. И почна ежедневието – аз работя в мойта палатка, войниците шетат. Аз от време на време отивам, правя забележки, така-а-а... Дойде вечерта. Прибрах се аз, при мен идва телефонистът Йозо. Всяка батарея зад оръдията има телефон, който държи връзка с наблюдателния пункт, пряка телефонна връзка. Идва при мен, беше много страхлив телефонистът. Защото над позицията шареше един „Щорх“, лек самолет, немски, разузнавателен. И виждахме как навърже няколко бомби и ги пуска. И Йозо се изправи и ми вика: „Господин подпоручик, искам да ти кажа нещо, ама ме е страх!“ Викам: „Как ще те е страх, бе! Нали сме дошли на фронта, що ще те е страх?! Дошли сме да умираме, това трябва да го знаеш! К‘во има да ми казваш?!“ Той си облиза устните: „Ами, ония говорят нещо за теб!“ Аз се сетих кои са ония, но се направих на ударен. Викам: „Кои ония, бе?!“ „Тези, дето днеска дойдоха. Те не спят с нас, ами се отделиха отделно.“ „И к‘во казват?“ „Ами двама души викат: „Т‘ва копеле е много курназ, ама ще му видим сметката!““ Викам: „Няма никакво значение, свободен си, отивай си!“ Той ме поздрави и си отиде, нищо не каза. 

Сутринта строих цялата батарея. И отново: „Ние сме на фронта да защитим нашата страна, която до вчера нейните интереси беха да бъде съюзница на Германия, днеска тези интереси са други. И ние в лицето на германските войски виждаме наши неприятели. Ще воюваме на общи основания!“ Така въобще една родолюбива реч. „Има ли някой нужда от пари?“ – питам. Аз получавах много пари, нямах за какво да ги харча. „Аз господин... “ „Аз!“ – пушачите. „Нá на тебе, нá на тебе!“ Трима души от партизаните – и те. Вечерта идва Йозо: „Господин подпоручик! – ама е оживен. Оживен, оживен, не е омърлушен. – Искам да ти кажа нещо! Ония си промениха приказката!“ „Какво, бе?“ Викат: „Гледай го бе, гледай бе, истински командир! Грижи се за нас, щото каза: „Тази вечер да се раздаде на всички сухи партенки! [24]“  Не стига, че се грижи за нас, ами и пари ни дава! Истински командир!“ И така, адаптираха се. Никакви спорове, никакви неприятности. Подчиниха се напълно на порядъка в батареята. Аз не познавах никой от тях, след войната нямаше и как да се видя с тях. Нямаше, щото така се случиха нещата – аз по затвора, след това в Кюстендил, и изчезнах от Пловдив. Като се върнахме, от пловдивската гара до полка на ръце ме носиха партизаните. Е, не само те – и другите, всички: „Ур-р-р-а!“ Това беше първият политически акт – среща с партизаните. 

Но – има едно голямо „но“! През тези дни, докато стоехме, в моята палатка дойде зъболекарят на полка. Един мобилизиран зъболекар, Васил Василев от Пазарджик, който е завършил в Дрезден. В два часа през нощта ме събуди, вика: „Ванка, ставай да вървим!“ Викам: „Къде бе, къде т‘ва?!“ Казва: „Отсреща бе, é къде са, на 50 метра! Аз съм завършил в Дрезден.“ „Защо, бе, Василе?!“ „Как защо бе?! Дойдоха хора от Пловдив и казаха, че теб и мен ни търсят в затвора!“ „Защо ще ни търсят?!“ „Акцията в Средна Гора!“ Казвам: „Василе, аз не мога да бъда изменник! Аз воювам, ако е рекъл Господ да оживея, връщам се и к‘вото искат! Но изменник...“ „Недей, бе бате-е-е...!“ „Не!“ „Добре, лека нощ!“ Излезе и аз повече не го видях. Избяга ли, разстреляха ли го – нищо не знам. Не съм чул. 

Свършиха боевете на Стражин, почнаха боевете за Страцин [25]. Един костелив орех за тази фаза на войната. Зъбери, които препречват пътя. Опита се 9-ти пехотен полк с два три щурма, ония се окопали, никой не може да ги пребори. И помня, че дойде на помощ Парашутната дружина [26].  В туй време 9-ти пехотен полк получава заповед да заобиколи Страцин отляво, от юг и да излезе в гръб. След 9-ти пехотен полк тръгна и мойта батарея. Няма път, няма нищо. Късна есен, започват да падат слани. Отклонихме се от снабдителните пътища. Два дена няма боеприпаси, няма за конете – наш‘те оръдия се теглят с коне порода „Першерон“, с дебели крака, тежки коне, всеки един кон на ден изяжда по 6 кг. ечемик. Няма с к‘во да ги храним. Отслабнаха. Късаме листа от дърветата, обаче те са осланени, не щат. Издадох заповед: „Никой няма право да посегне на неприкосновения запас!“ Всеки носи в раницата неприкосновен запас – пакет сухари и нещо там – кашкавал... 

На втория ден осъмваме пред река Пчиня. Мен ме настига куриер и ми връчва заповед този ден най-късно до 12 часа за излезна на позиция на шосето Щип-Скопие и да чакам нова заповед. Сега, река Пчиня не е от мащаба на Марица, по-малка е, но много пълноводна. В гъста гориста местност. Конете – вир-вода. Къде войниците помагат на оръдията, къде само с конете, изморени – стоят. Би трябвало да ги наметнем с чулове, ние нямаме чулове. Мръзнат. Влезе един войник, с прът – отчупихме – намери брод. Първото оръдие мина, второто оръдие мина, третото оръдие мина, четвъртото оръдие [27] тъкмо влезе в талвега – конете закъсаха. Викам на войниците: „Шпори! Шпори!“ На ездачите на конете, с шпори да... Без да се колебая, хвърлих шинелата, цамбур-цамбур-цамбур – до тука. Под оръдието. „Айде! Ъ-ъ-ъ!“ – излезе. Вир-вода, хвърлих ризата, курката, облекох шинела. Куртката дадох заедно с шинела – останах по риза. 

Сега, не знам тая пътека – нищо не знам напред какво има. Казвам на двама души: „Отивате 500 метра напред, да разузнаете пътя!“ Тъкмо тръгнаха, и като чувам едно ято птици: „Ф-р-р-р-р“, „Ф-р-р-р-р“ и мините, един залп мини: „Б-а-а-а“ – пред тея двамата. Погледнах ги, те бяха легнали и се изправиха. Значи има някаква цел там. Едно мостче, малко мостче, германците го наблюдават. Аз се чудя откъде го виждат германците, скатът е така – откъде го виждат?! Какво се оказа? Встрани от нашия брод една запустяла воденица, никой не я е погледнал. Двама войници отишли да пикаят – гледат вътре двама с една радиостанция. „Р-р-р“ – убиха ги. 

След като минахме Ви казах, че трябва да тръгне батареята напред. След като обстреляха съгледвачите, разузнавачите, войниците се уплашиха – много се уплашиха. Аз усетих туй нещо и дадох заповед Ташо, мерачът на първо оръдие, да седне на третия впряг. Ангел Крайков, подофицерът, командирът на първо оръдие, да седне на втория, а аз седнах на първия и казах: „Като ми видите ръката, че се спуска, пришпорвате конете и кариер тръгва и к‘вото стане!“ През мостчето. То едно мостче беше – сухо дере, но мостче имаше. Реката остана отзад. Сега вече трябва да ги прехвърлим на позиция. Казах: „Шпори!“ Ритнах конете, потеглиха и аз отново чух облака: „фр-фр-фр-фр“ и издавам заповед: „Скачай и залягай!“ Скочихме и легнахме. Ангел Крайков обаче се свил до раклата. Той е на средния впряг. И чух само, че каза: „Оле, господин подпоручик!“ – едно парче желязо [28], като го почна от тука и го изкорми. Беше изтърбушен целият. Замина, оставихме го там, хвърлихме го, ние вървим напред.

Това Ви го казвам, защото след много години, 82-3-та правиме обиколка из страната с кола. И по обед, горещо време, слизаме на площада в Широка лъка. И видях, че има една чешма под една плачеща върба. Викам, чакай да пия една вода, студена. Отивам, наведох се, имаше един черпак и като взех да пия, и гледам – плоча за загиналите. На първо място – Ангел Крайков. И пуснах канчето. Бях го забравил. Единствената жертва от батареята.

Потеглихме, някъде към единайсет, единайсет и половина пристигнах на уреченото место. Обаче нямам снаряди. Казвам: „Сега, ако евентуално отнякъде ме нападнат, аз не мога да се браня!“ Имам по два снаряда на оръдие. Замръкнах и издадох заповед: „Никой няма да спи! Трима души – единият стои на пост, другият спи, третият почива!“ И на всеки раздадох по 50 бойни патрона. Ако трябва да водим бой, ще водим пушечен бой. Нищо не стана, един ден мина така, на втория ден взе да превалява сняг. Мен ме втресе, получих температура. И гледам до синора малко трева останала, суха. Легнах на тревата и се завих с шинела. В температурата и в просъница чувам викове „Ура!“ Подскачат мойте войници: „Ура, господин подпоручик! Свърши войната!“ – Първата фаза. 

Станах, закачихме, потеглихме. Получих заповед да заведа батареята в град Куманово. Привечер пристигнахме в Куманово и аз постъпих в болница. На третия ден при мен дойде помощник-командирът на наш‘то отделение – Койо Коев, един шивач от Брезово [29]. Едното му око беше бяло. Много кротък човек. И ми каза: „Подпоручик Петков, идвам да Ви съобщя, че по предложение на Вашите войници, представихме Ви за награждаване с орден „За храброст“!“ Викам: „Благодаря!“ И помня, че той ми даде синята лента и аз я окачих на ревера. За прегазването на река Пчиня. И то по предложение на войниците. То беше тогава в разгара на народовластието – войниците к‘вото решат. Не помня колко дена стояхме, върнахме се, в Кюстендил се натоварихме и пристигнахме в Пловдив.

Командирът на полка ми вика: „Подпоручик Петков, на 30-ти ще се явите при мен да си получите заповедта за назначение – адютант на генерал Любенов  [30] на фронта в Унгария!“ А генерал Любенов е моят кръстник. Няколко дена се завъртях вкъщи и на 30-ти отидох да си получа заповедта при командира на полка. Заварих трима офицери, партизански, с шмайзерите. Командирът на полка съвсем спокойно вика: „Тези другари чакат тебе, ще отидеш за една справка – казва – и след това ще дойдеш.“ Прибраха ме. Съд, Народен съд, доживотна присъда, пловдивския затвор, кюстендилския затвор. Пловдивския затвор най-напреде. С полковник Бонев един до друг спехме. От едната страна спеше той, от другата страна спеше адвокатът Атанас Георгиев, който беше председател на организацията „Юнак“. 

Съдиха ме заради акцията. Народният съд ме осъди, защото сме вземали участие в тази акция. Аз самият дали имам някаква конкретна вина? Ама няма ник‘во значение! То не само мен – всички офицери от артилерийското отделение заедно с командира на отделението – 12 души. Да, Илиев също. Само че те го съдиха в Пазарджик. Предполагам, че е до живот, не знам, изгубих го от погледа си. Не, нямаше смъртни присъди. Не, ние бехме все пак фронтоваци и предполагам, че уважиха наш‘то участие на фронта. Дали някой от другите имаше орден „За храброст“? Не знам, не мога да Ви кажа. Не мога да Ви кажа и в Плевенската дивизия какво направиха там. Ние нямахме контакти. Между нас остана цялата Средна гора почти. Знам, че командира на 5-та дивизия генерал Христов го разстреляха на 9-ти септември в Плевен [31].  Но това са, факти, които... слухове.

Баща ми как прие събитията около 9-ти септември и моята присъда? Аз нямам впечатления, щото не бех вкъщи. Аз бех извън. Бех офицер и бех на служба. Той не ги посрещна добре, но тъй като е членувал в помощна организация, събирали са пари и имаше един адвокат там в нашия квартал, който оглавяваше партията, казваше се Иван Фъсов. Беха приятели. До последния момент беха приятели. Но когато започнаха да ме съдят, баща ми дойде и ми каза: „Сам си действай, сам се защитавай!“ Ами какво да ми каже друго?! Няма на кого... Първата редица на салона бяха наредени „черните забрадки“. На Народния съд. Майки на убити, на загинали. Като свърших да говоря, те всички скочиха, взеха да ме прегръщат. Аз им казах: „Моите 22 години, ето ги. Аз съм на 22 години, каквото трябваше да направя за моята страна – направих го. Моля ви се, разполагайте с моя живот както намерите за добре”. И скочиха, и взеха да ме прегръщат. Признаха, признаха достойнството и честността на един млад български офицер, който няма нищо общо с решаването на такива големи задачи – България да воюва или да не бъде член на Тристранния пакт. Това са големи въпроси. Въобще този Народен съд беше един фарс. Една Германия загуби седем души виновници, България загуби стотици. 

Мина време, това вече е март 45-та. Минава надзирателят и пита: „Кой от вас иска да работи?“ Казвам: „Аз искам да работя!“ „К‘во искаш да работиш?“ Викам: „Баща ми беше шивач, ако има шивалня.“ „Има шивалня, ща запиша.“ И действително, отидох в шивалнята. Обаче като отидох в шивалнята – книгата под мен, аз без книга не мога. Георги, един Георги, бил е подофицер в жандармерията, съден. Той беше шеф: „Абе – вика – от тебе ник‘ва файда няма!“ Викам: „Защо бе?!“ „Ами ту шиеш, ту четеш.“ Викам: „Нищо лошо няма, бе!“ Обаче казал на директора: „Тоя не ми трябва.“ Вика ме директорът и вика: „Георги не е доволен!“ „К‘во да правя?!“ „Отивай си в килията!“ И се прибрах. 

До този момент аз не знаех, че директорът на затвора е бил приятел с баща ми. Никой не ми казва. Нито майка ми, която ми идваше на свиждане, щото ние живеехме срещу затвора, носеше ми храна. Някъде след месец ме вика директорът. И вика: „Не може така, ти си млад човек, не бива да стоиш в килията и да ходиш само с полковник Бонев на разходка! Трябва да работиш нещо!“ Викам: „Ами аз исках да работя, ама Вие ме върнахте, спряхте ме!“ „Нещо друго не щеш ли?“ Казвам: „Искам! Няма ли възможност да отида в библиотеката?“ „В библиотеката ли? Що в библиотеката?“ Викам: „Искам да прочета цялата ваша литература, за да разбера защо съм в затвора тука!“ Натисва копчето, влезе няк‘ъв, вика му: „Иди кажи на главния надзирател да дойде!“ Главен надзирател беше един много разбран човек, Бояджиев. Много години е лежал в затвора като комунист. И директорът вика: „Бояджиев, ще изкараш онзи от библиотеката, този ще отиде на негово место!“ И така стана. Това беше април, май, вече не мога точно да се сетя...

Почнах да чета аз. Херцен [32], диалектическия материализъм [33] – голямо учение! Всичко се променя, всичко се променя [34]!  И когато една промяна натрупа достатъчно критична маса, получава се ново качество [35].  Например тендежра с вода. Слагаш я на печката, тя почва да ври и става на пара. Голяма теория! И на базата на тази теория този главорез Сталин е казал две мисли, които аз съм ги запомнил, въпреки че е виновен за милиони жертви. Едната мисъл е тази: „Който не чете, изостава! Който изостава, го бият.“ И другата мисъл: „Идеите стават материална сила, когато завладеят масите.“ „Бре-е-ей! – казвам – Добре бе, аз не мога да навържа нещата!“ 

Около библиотеката се върти един – циганче ли е, едно черно от Карлово. Съдено от Карловския Народен съд, за какво, не знам. Влиза, излиза... И един ден гледам – започнаха да коват няк‘ви лозунги. И го питам – Спас се казваше – викам: „Спасе, к‘во правиш, бе?“ „Абе, наближава 9-ти септември, ще честваме първия свободен 9-ти септември.“ И аз с целия си акъл – до този момент кореспондирах с мой приятел, Вие познавате ли Дянко Марков [36]? Така, неговият приятел Веселин Тенев, те двамата беха изтребители. Веселин Тенев е мой приятел, личен. С него си кореспондирахме. Пиша му писмо и между другото пиша: „Тука настана голямо оживление, готвят се да празнуват първия 9-ти септември, който е свободен, колко е свободен – казвам – историята ще покаже.“ И давам това писмо, ама не го давам да мине през затвора, викам: „Спасе, ти излизаш навънка – викам – пусни това писмо!“ Той излиза. От затвора излиза навънка. Виждам, че ходи навънка. И той го дал на директора. И като влиза директорът – ужилена оса. Мисля че беше преди 9-ти. „Ти, неблагодарник, ти...!“ К‘во да кажа – мълча. „Марш в килията!“ 

Минава септември, минава октомври, минава ноември, спряха ми храната, допълнителната, от къщи. В затвора едно канче попарено зеле, нищо друго! Някъде през декември месец, щото беше вече студено, идва главният надзирател, вика: „Иване, ела, че директорът те вика!“ Чукам, влизам. Друг път той ме посреща бих казал любезно, този път нещо пишеше. „Добър ден!“ Никакъв отговор. По едно време вдига главата, вика: „Е, сега доволен ли си в килията?“ Викам: „Не съм доволен!“ „Еми как ще си доволен, като нямаш акъл в главата?“ Аз си мълча. „Трябва да се поправиш!“ Като каза: „Трябва да се поправиш!“ – аз веднага знам какво ще последва, викам: „Добре, как?“ „Ние виждаме, че ти се движиш само с полковник Бонев в колелото на затвора.“ Викам: „Да, защото съм израснал в неговите ръце! Ние бехме комшии.“ „Не, не, вие си говорите няк‘ви работи, искам да знам к‘во си говорите!“ Викам „Ами извикайте Бонев, питайте го!“ „Абе, ти на луд ли се правиш бе?! Искам ти да ми казваш к‘во си говорите!“ „Другарю – казвам – верно, че аз се движа с полковник Бонев, верно, че си говориме. Ако аз установя, че някои от приказките на полковник Бонев не са прави, не са верни, аз ще му кажа. Но това да говоря с него, па да дойда после при вас – изключено! Аз съм завършил военно училище!“ „Марш, говедо!“ Втори път ме изхвърли. Това е декември месец. По Коледа ник‘во свиждане, ник‘ва храна. Януари хвана много студено. В килията няма отопление. Там сме към 12 човека. 

В началото на февруари, някъде към... вечер зимно време се мръква рано. Отваря се вратата и викат: „Иван Петков, събери си багажа и излизай!“ Нещата вече се беха поуспокоили, защото измъкваха хора от затвора, които не се връщаха вече – изчезваха. Събрах си одеялото, и едно късо палто имах по-дебело, и излезнах. Вънка заварвам още пет човека, аз съм шестият. Във затвора бехме трима от един и същи випуск. Двама пехотинци, Иван Тодоров и Григор Атанасов, и аз артилерист. Там беше и Райчо Райчев, околийският управител на Панагюрище, и Раско – баща му беше разсилен в гимназията, той беше шеф на легионерите. И ни поведоха в ковачницата. Имаше железарска работилница. Там ни заковаха за глезените по една верига – пранга. На рамото. С един милиционер, лангър-лангър-лангър, вече е мръкнало. Пеша. Питаме милиционера: „Къде ще отиваме?“ „На гарата.“ Отидохме на гарата – оп на влака, слизаме на гара София. Влизаме в интендантството. Има една стая и там разбираме, че сме за Кюстендил. За пръв път чувам, че отиваме за Кюстендил! Преспахме там, на другия ден ни качват на влака за Кюстендил. Влакът за Кюстендил пълен с жени от селата наоколо, които са дошли на пазар в София. Като ни гледат, само бай Райчо беше възрастен, ние всички – млади момчета на 22-3 години. И разбираме, че кюстендилският затвор е определен за такива, които са безнадеждно непоправими – от всички затвори в България. И за наказание всеки един от нас в отделна килия – два метра на един... и едно прозорче. Едно голо легло, желязно, маса и стол, кофа за пикаене. Във влака жените като разбраха, че сме затворници, като взеха да кълнат: „Тея комунисти, бог да ги убие, бе!“ Едната дава баница, друга дава пиле, хляб, милиционерът се хвана за главата. 

Постъпихме в затвора-а-а. Това е февруари някъде, по средата. Директор на кюстендилския затвор бил бивш горски, земеделец, не комунист. Главният надзирател Давидко, партизанин от няк‘ва чета там. Един абсолютен дивак, психопат, Давидко. Февруари, март, април, май... юли – шест месеца, шест месеца трябва да стоим в единичните килии. Обаче на петия месец става нещо. Преди това при всички излизания пускаха ни заедно всички. В тоалетната се събирах с един доктор Михайлов от София, един Руди – германец от София, и пеехме песни на няколко гласа [37].  Просто шлагери, познати песни пеехме. Без да знаем, че един от надзирателите ни е слушал през това време. И в началото на юни, отваря се вратата и викат: „Излизай! Отивай при директора!“ Влизам при директора, затварям – Иванко и Гришата [38].  И аз се изправям. До директора стои на стол един господин – достолепен, костюм, бяла риза, връзка. И директорът: „Сядайте бе, има столове, седнете!“ Сядаме ние. „Това е – казва – инженер Цанков. Той е директор на водния синдикат. Иска да говори с вас.“ Ние мълчим. Почва Цанков: „Господа, аз знам, че Вие сте завършили военното училище. Знам, че имате положен държавен изпит по топография. Знам, че може да ни помогнете, искате ли да работите при мен?“ Такъв обрат в ситуацията никой от нас не очаква. С доживотни присъди сме ние. Мълчим. „Отговаряйте, бе!“ – вика директорът. Гришата се обади пръв: „Аз – казва – не искам да работя, искам да лежа.“ „Отивай си в килията!“ Ванко тогава се обади и вика: „Аз искам да работя!“ И аз: „И аз искам да работя!“ „Добре, инженер Цанков, предавам Ви ги, вземете ги, к‘вото трябва правете с тях!“ „Господа, елате с мене!“ Качи ни на автомобил. Какви обрати! И ни заведе в инженерството. Представи ни на двамата инженери – инженер Тошмаков и инженер Рунев. „Даваме ви един документ – че господата еди кои си, работят така, така и...“ Накара разсилния да ги завери при директора на затвора. Свободно движение в трите околии – Кюстендилска, Радомирска и Пернишка. 

Извика ме в канцеларията на другия ден и ми каза: „Задачата е следната: има спуснат план да прокопаем напоителни канали не знам колко километра. Първото село, което отидете, село Сирищник [39] – това е родно село на Георги Първанов. Да, бившият президент – отивате и се представяте на кмета Кръстьо!“ Отидохме, представихме се, уговорихме се. Посочи ни къде ще живеем. На другия ден пред вратата на баба Стоена жени и мъже с кошници в ръката. Баници, яйца, пилета – всеки гледа напоителния канал да мине покрай неговата градина. Село Сиришник, след това село Друган [40].  В село Друган друга история. Пак отиваме при кмета, един Крум. Като му отварям вратата, той като ни видя, отвори едно чекмедже и изкара един „Парабел“ и го сложи на масата. И вика: „Мамата ви ше разгона, ако мръднете от селото!“ Ние го гледаме и викаме: „Защо да мръднем, ние идваме да работим.“ „А, ше работите?!“ „Да, ето писмо.“ „А, добре, опичайте си акъла!“ Почнахме да работиме. В нек‘ви зеленчукови градини работихме. Ние мерим с лата и бусола. И нанасяме на милиметрова хартия. Туй, което нанесем за десетина дена, връщаме се в града, нанасяме го и го даваме на инженерите. Пестим много време. Те проектират вече. Крум вика: „Вие там, където ше отидете, сградата е недовършена. – То лятно време. – Няма ток.“ Ванко вика: „Що няма ток?“ „Щото къщата е нова, пък няма кой да прекара ток.“ Ванко вика: „Ми ние ше го прекараме.“ „А стига бе, ше го прекарате!“ „Ние ше прекараме, бе!“ „Ми щом на него ше прекарате, що не дойдете на мене? И мойта нова къща няма ток.“ „Добре, утре ще ти прекараме.“ Викам на Ванко: „Как така, бе?“ „Аз знам!“ Прекарахме ток и там дойде 48-ма година.

Тито напусна Коминформбюро [41].  Всички затворници ни дръпнаха и ни прибраха. Обаче в края на 48-ма година, на 30-ти, аз излезнах. На 30 декември 44-та година ме прибраха, на 30-ти декември 48-ма година излезнах. Ванко излезе 20 и няколко дена преди мене. Излежахме. А, те даваха на всеки 2-3 месеца помилвания. Това са политически присъди. Доживотно бяхме осъдени, за четири години излезнахме. Гришата, и той излезе след мен. Дойде баща ми да ме вземе. 

Баща ми съсипан, направил много борчове, моралният удар – абсолютен. Пропадна всичко. Продадена къща, под наем, той шивач, сестра ми в Учителския институт, аз никой никакъв, за да работя. И като вечеряхме първата вечер, той ми вика: „Ваньо, сега трябва да поговорим вече като мъже!“ Викам: „Да, тате, кажи.“ „Според мен – каза – ти трябва да напуснеш Пловдив.“ Викам: „Защо ще напусна Пловдив, това е моят роден град?!“ „Това е твоят роден град, обаче сигурно имаш освен приятели и неприятели. Няма да те оставят на мира! Ще те пратят на лагер!“ Викам: „Ами къде да отида?!“ „Не знам, мойто момче, ти вече решаваш!“ През деня стоя вкъщи и се чудя к‘во да правя. Малката ми сестра работи на гара Кричим – там има голям консервен комбинат. Връща се и се смее, и вика: „Бате, уредих ти работа!“ Викам: „Стига, не се шегувай!“ „Запознах се с един инженер, който отговаря за строежите по жп гари от Пловдив до Бургас. В Бургас почват да строят нов завод и имат нужда от работници.“ Викам: „Заминавам!“

Оттук нататък започна много интересен втори мой живот. Аз съм автор на четири книги, автор съм на една стихосбирка, аз съм основателят на клуб „Бургас“ към нашия съюз [42]. Негов дългогодишен председател. Сега съм почетният му председател. През 97-ма година основах последния хор, който водих 10 години – хор „Един завет“.  

                                                                                         ***

Немците какво впечатление ми направиха като противници? Нямаше време за такива разсъждения. Всичко беше подчинено на фронтовото поведение. Преданост на туй, което трябва да бъде на фронта, нищо друго. Събрания-мъбрания там, приказки – не. Щото всичко беше наша власт. 

Не, освен с немци, с други не сме се сблъсквали – нито с албанци, нито с усташи или бандеровци. 

Не-е, при нас на фронта руснаци нямаше. 

Какво беше отношението между различните командни нива в нашата армия? Между офицери и войници? Офицерите как се държаха със своите подчинени – с войниците? Нормално, ние водихме боеве с ариергардни части. Голямата колона се движеше в друга посока, от юг на север. А тея, с които воювахме, те беха ариергарди, които пазеха голямата колона. В мойта батарея нямаше ник‘ви проблеми. Един се опита – готвачът – опита се да създаде суматоха на втория ден, като застанахме на позиция, с един кон, запъхтян дойде и взе да вика: „Танкове, танкове, танкове!“ Всички се уплашиха, но аз знам, че вляво от мен, откъдето той смята, че идват танкове, там беше 2-ра дивизия [43]. Не може да бъде! Вземах пистолета и викам: „Млък! Обратно, марш!“ Той си сви раменете и т‘ва беше. Иначе ще се разбягат войниците и не може да ги събере човек. Трябва да бъдеш с пулса на ръката на войника! Войникът да разбере, че ти изпълняваш онова, което искаш от него. А не няк‘во привилегировано положение на офицера. Да си пуши цигарата. 

Войниците от нашата армия как се отнасяха към своите командири? В Първата фаза нормално, Втората фаза се разбунтуваха [44]. Около Ниш. И там много хора загинаха. Там Земеделският съюз направи работата, разбунтува войниците, че ние няма какво да правим извън границите на България. И не искат да заминават. Обаче там Фердинанд Козовски [45] се намеси активно, разстреляха много войници. Нямам впечатления, при нас беше всичко спокойно. 

Какви бяха отношенията между самите войници? Нямаше проблеми. Те бяха всички мобилизирани – улегнали хора. Май месец мобилизирахме един набор – мисля, че беше 24-ти или 5-ти, и беха улегнали хора, които беха по границата с Турция, и ги вземаха при нас. Нямаха ник‘ви проблеми. 

Какво ми е впечатлението от политическите командири? Аз нямах досег с тях, освен този досег с Койо Коев, който ме посети в болницата. На полка беше школник, да, Казваше се Каламов [46].  Бил е школник – аз не съм го заварил, казаха ми колеги – и го направиха помощник-командир на полка. От Пловдивско. Не, нямам впечатления от неговата дейност. Аз не съм го виждал въобще. Знаех го само по име. Това говори, че в школата за запасни офицери не е имало достатъчно проверка на кадрите, които са приемали. В Школата за запасни офицери се промъкнаха много комунисти.

Какви бяха отношенията между различните части в нашата армия? На артилерията с пехотата и парашутистите? Нямам впечатления. Аз с пехотата нямам досег. И не съм чул. Полковник Бонев по-късно, из затвора като разговаряхме, полковник Бонев лично със шмайзер на гърдите и с една малка група е спрял цяла рота немци на Деве баир. За което беше провъзгласен за почетен гражданин на Кюстендил. Тогаз въодушевлението от Червената армия беше всеобщо. Защото тя мачкаше като валяк немските войски. Особено след операцията около Яш – Яш-Кишиневската операция [47].  Там те премачкаха маса немски дивизии и се отправиха на югозапад. И това всенародно въодушевление се усети през всичкото време, докато пътувахме от Плодив на запад – стреляха войниците. Не можехме да ги озаптим. Изразяваха радостта си от това, че сме заедно с руснаците. Обаче при нас руснаци не се мернаха. Не. 

Ние не сме били в населени места, освен Куманово. Пехотата е тази, която... Артилерията въобще е облагодетелствана в тази насока, тя е отзад, там където е тишина. Ние преспахме в едно село – Невестино, и в Куманово. 

Дали имах войници от друга народност в батареята? Не, нямах! Само българи – нямах, даже и мохамедани нямах. Чисти българи. 

Досег с местното население? В Македония нямахме. Войниците отиваха в околните села и купуваха ракия. Ама аз не съм имал досег с македонци. 

Дали съм виждал някой друг освен Ангел Крайков да загива? Не! Не знам, не знам, вероятно е имало от пехотата. Аз съм далече, аз съм на километър-два назад. И само по телефона контактувам с командира на наш‘то отделение. Който командва батареите. Наблюдателите също са напред. Те са трима души – офицер наблюдател, един планшетист и телефонист. Вие войник не сте служил? То няма казарма, да. Собствени наблюдатели, от батареята. И те завършват специална школа, да могат да водят това наблюдение и този планшет. Планшетистът не е офицер, той е ефрейтор. И един телефонист. Ето, те са тримата. Дали добре се справяха със задачата си? Ами не съм имал упрек, че батареята стреля в нашите позиции. На Деве баир, в съседното отделение на майор Рашков имаше един поручик Златев. Той се опита, когато Рашков е бил на няк‘во съвещание, а пък пехотата е поискала огън, огнева подкрепа – имало е друг офицер – Лютов, но Генчо се е намесил да командва и изсипал един залп в редиците на наш‘та пехота [48].  И като са дошли – така ми разказват – като дошли с една кола трима партизани, едвам са го спасили! 

Дали съм виждал да загиват противници в резултат от нашия огън? Това е далечна работа. Видях само на Страцин – тея зъбери там – видях един немски войник как го носеха, целия накъсан. И наш‘те му викат: „Фриц, Хитлер капут! Хитлер капут!“ „Найн! [49] Найн! – той вика – Найн!“ На ръце, в платнище го носеха. Наш‘те войници го носят! Да му оказват помощ някаква. Те се закачат с него, той продължава да вика „Найн!“ 

Не, не съм видял други пленници. През гората как придвижвахме оръдията? Ами как?! С коска тяга. Два дена бехме направо хвърлени на самотия. Имаше изпитания, обаче ги преодоляхме. Дето Ви казах, издадох заповед никой да не посяга на неприкосновения запас. Два-три дена може да се гладува и нищо няма да ни стане. 

Дали е имало някакви издевателства над нас в затвора? След като влезеш в затвора, никой не посяга на затворника, никой! На нас никой – даже като ни арестуваха – на нас никой не посегна. Само като ме заведаха във военния затвор и имаше един началник на затвора – капитан Иванов. Те след това го съдиха за мародерство. Той обра часовниците на офицерите и ми скъса синята лента – на ордена „За храброст“. Той беше мобилизиран. Разбрах, че бил няк‘ъв македонец – капитан Иванов. Не мога да кажа дали беше комунист. Дали са ни подлагали на някакви изтезания по време на следствието? Не-е! Ние когато се върнахме и започнаха да ни съдят, вече атмосферата в България беше овладяна. Нямаше случайни разстрели, нямаше отвличания. Т‘ва беше октомври 44-та година – България пропищя! Особено в София вилнееше един македонец – пропищяха, пропищяха от него – Лев Главинчев [50].  Чували ли сте? Лев Главинчев, запомнете! Заедно с Тодор Живков се били разположили една „тройка“ [51] в Славянска беседа, хотела. Сума офицери е разстрелял! Лев Главинчев. Той се сгоди след това, от вестника разбрах, за една Лили Кацкова, сестра на моя съвипускник, с който седяхме на един чин, и която мен ме вдъхнови да напиша първото стихотворение! Лили Кацкова, литераторка. По-късно прочетох във вестника, че тя върна годежа на Лев Главинчев, вероятно като разбра какви мръсотии е вършил той. Това беше главорезът на българското офицерство в София. Тя върна годежа чрез вестника. Беше в един вестник – не мога да си спомня кой – беше редактор. Тя завърши литература. Те са от Кърджали, македонци също. Но македонци родолюбци. Бащата беше адвокат. А Любо по-късно – чудехме се ние – Любо как се измъкна, та отиде във Виена, това е било благодарение на Лев Главинчев, той е помогнал. Защото от нашия випуск трима души отидоха във Виена – Любо, Митко Свинаров и Людмил. Избягаха там. 

Дали съм виждал военни престъпления на фронта? Не, не, не! Ние не сме имали допир с германци. Василев, Василев само, зъболекарят, каква му беше съдбата, не знам. Нашите войници дали са извършвали някакви мародерства? Не, не! Не, нашите артилеристи не. 

                                                                                     ***

Какво стана с мен, когато дойдох в Бургас? Ами угнетен от положението, в което изпаднах, реших, че трябва да търся нов път. И този нов път го намерих в самообразованието. Почнах да ръководя малки групи, и понеже още от първия ден попаднах в градски хор хорист, самите хористи ме поканиха да пея в катедралния хор. И тези приятели полека-лека-лека, дет‘ се казва, ме поеха и много бързо завърших един курс – окръжен, завърших втори курс – национален, явих се на държавен изпит. Явих се на изпити за редовен преподавател по музика и през 56-та година получих диплом за призната квалификация. И станах един от асовете хорови диригенти в Бургас. Това мога да Ви кажа. Аз работех в областта на художествената самодейност. Пенсионирах се като диригент на градския хор в Карнобат през 82-ра година. Почетен член съм на филхармонията в Катовице.

Имам син, който е композитор и от 30 и няколко години живее в Германия. Завърши при Марин Големинов [52]. Дъщеря ми е професор по пиано и оглавява катедрата в Колумбийския университет в Колумбия. В Колумбия, защото отидоха с мъжа си там на работа. Той беше челист, доцент по чéло, обаче почина, тя остана там. От нея имам една внучка, от сина ми имам двама внука. Имам правнуци – двама. Да са живи и здрави! 

Червена нишка в моя живот – всичко, което съм правил в моя живот, съм го правил със съзнанието, че съм бил възпитаник на Военното училище!             

Интервюто проведе Константин Голев