Димитър Стоичков Ников служи в 57-ми пехотен Драмски полк в Беломорието. Като картечар в същия полк се сражава във Втората фаза на войната срещу Германия на територията на Унгария и страните от бивша Югославия. Записът е направен в столовата на Съюза на ветераните от войните в Пловдив на 18 юли 2013 г. 

Казвам се Димитър Стоичков Ников. Роден съм в град Дупница, 1921-ва година, на 10-ти май. Майка ми – аз бех малък – почина, на 6 години бех. Баща ми – той е бил известно време фурнаджия. 

Аз доста професии съм преживял, понеже работно семейство – работил съм в един склад за дървен материал и вар. През летния сезон, като ученик още, съм работил в един бръснарски салон и така да изкарам нещо, за да мога да си взема учебници. Това е от детинство. 

Аз от православно семейство произлизам. Една от мойте снахи, е родом от Стоб [1],  дупнишко село, и е от евангелско семейство. И тя е дори била в Самоков, там има евангеска семинария, ако сте чул. И даже може би знаете, че Георги Димитров е бил от евангелско семейство. И тя, когато се е запознала с брат ми, се оженват. Тя най-напред ни заведе в Дупница и така. Така съм от младеж. Да, да, от преди казармата.

В казармата влезнах 43-та година. Роден съм 21-ва година, но бех отлаган и 43-та година точно през август месец почина Цар Борис [2], и след две сдмици ме взеха редовен войник в Драма. Германците 41-ва година минават през България, нали, и вече има наши окупационни части там [3].  И 43-та година през септември постъпих там. Отлагаха ме, защото бех слаб. Ние сме четирима братя и две сестри, и аз бех най-малък. 

Служих в 16-та дивизия, Беломорието, 57 полк [4]. Да, Драма, Драмски полк. Командира на ротата Фарфаров, се казваше. 

Ами службата три месеца изкарахме единично обучение, нали. Аз бех в тежко-картечна рота. И след това, след тия три месеца ни прехвърлиха, нашата част – Неа Парамос [5], срещу Кавала, там на позиция. С картечници, там имаше брегова артилерия, които пазеха, опасявахме се, че англичаните може да дойдат. След това ме изтеглиха в Драма. Ротният командир ме изтегли в Драма, там да бъда като ключар на вещевия склад. И там ме завари 9-ти септември, промяната. Пратиха тогава помощник-командири, политически командири. 

Как дойде 9-ти при нас? Ами малко неприятно беше, щото гръцки партизани слезнаха някои, те искаха... понеже ние имахме там наша полиция, и доколкото си спомням, те дойдоха в казармата. Не, не партизаните, ами полицаите. Защото като стана промяната и дойдоха в казармата, и ги преоблякохме във войнишки дрехи [6].  И казаха: „В България – ако нещо сме провинени, в България да ни съдят, но не гърците да се гаврят с нас!“ Щото имаше такава опасност!

И даже, ние не видяхме, ама спомням си, че дойдехa в казармата момичета. Беха с едни малки „бухалки“ – ръчни гранати. Момичета партизани. И са слизали, просто са искали да вземат сведения – нещо за полицията. И дори си спомням – това съм го преживял – като слезаха, ние веднага заградихме наш‘та казарма. Все едно да я пазиме. И дори малко се показаха – не знам сега какви партизани е имало там – но се показаха, все едно, че те вече командват. И дори бех чул, че искали да свалят наш‘то знаме от щаба. Те не направиха нищо, но просто се показаха и затова затворихме казармата, просто за охрана. След това вече какво стана с тех – не знам. Но ние се изтеглихме спокойно. 

И 45-та година, началото, заминаваме, нашата цела дивизия ни изтеглиха в Унгария – Втората фаза. Първата фаза не сме участвали. Ами тогава нашата част с коне, с чергилата заедно, поход в конски вагони. И наш’та дивизия – 16-та дивизия, т’ва са три полка – беше резерв на 1-ва армия. И точно началото на 45-та година заминахме от България и много добре си спомням, на 6-ти януари бехме в Белград. На 7-ми януари тогава се празнуваше Рождество. И от там вече пеша, поход, през Нови Сад, оттатък вече, Белите манастири, Надканижа. 

Аз бех отделение за командване. Да, в картечната рота, аз бех отделение за командване между взводния командир и отдельонния командир. Това е на първа линия. Ами те са, да, три – три отделения правят един взвод.

Главните сражения станаха на Драва. Даже Драва, аз картечна рота се водя, но минахме с лодки. С лодки, за да отблъснеме германците. Ами имаше наша артилерия, която бие, но те повечето с минохвъргачки, мини. И моят шинел даже беше продупчен от шрапнел. Щото падат и пръст, и... Ами германците са от другата страна на Драва, ние отсам. И те, разбира се, вече се подготяха за изтегляне. Повече да задържат фронта – задържат фронта. 

Ами от наша страна имаше, имаше жертви. Но имаше такива санитарни части, които ги прибираха. Дори един от наш‘те, от нашия взвод го раниха, аз съм на първа линия. И раниха го, а санитарите са назад. А те са залегнали и не може да припарят там. И имахме санитарни пакети. И с неговия и моя аз го превързах. И казвам: „Лази!“ – къде мина, мислех, че нема да остане жив. Но през къде е минал куршума, как е минал – остана [7].  Но по чудо. Аз съм вярващ човек, последовател на Евангелската методическа църква и смятам, че всичко това по чудо, по Божия милост стана. Ами някъде през гърдите беше уцелен, аз не знам точно, те после санитарите са го взели. 

Драва, как преминавахме? С картечниците. Те са – две части се носят. Знаете командир-мерач, помощник-мерач, подносвач, там, първи, втори, дето носят патронните ни съндъчета. Но войната е страшно нещо! Страшно нещо е! Но към края така дойдаха руски части, които се присъединиха. Тогава „Катюшите“ свършиха доста работа. Помогнаха, помогнаха, щото и стрелбата от „Катюшите“ – това са към 24-25 снаряда, които едновременно стрелят и даже камък да е, гори, гори всичко! 

Ами след Драва потеглихме, то Вие знаете, че Германия капитулира на 9-ти май, и ние напредвахме, вече стигнахме австрийската граница. И германците се изтегляха, германците по-малко беха вече, беха на готови позиции. Там може един-двама души да поддържат – ние мислиме, че има засада, другите се изтеглят. Руснаците когато дойдоха, вече помогнаха. Но след това – въпреки, че Германия капитулира, нашата част я задържаха – още я задържаха, аз се изволних на 18-ти юли. Повече от месец ни задържаха. в Унгария. 

Победата? А, победата когато дойде, започнаха да стрелят – те когато са известили нашите началници и започнаха да стрелят некои оръдия. И ние мислихме, че нещо пак става. Докато разбереме, че това е сигнал, че Германия е капитулирала... Беше, разбира се, радостно. И аз съм роден на 10-ти май, и тогава си казвам – дали съм си спомнял, че точно на другия ден вече е моят рожден ден? Та така. 

На 18-ти юни ни уволниха, ние предадохме вече. Да, в България. От Унгария си дойдохме през юли месец, обаче се изволнихме на 18-ти юли. Това около месец и половина ние сме задържани след капитулацията. Ами с влака, с влака пътувахме. В София добре ни посрещнаха. Ми немаше некакво особено празненство, но на гарата ни посрещнаха добре.

                                                                                        ***

Докато бяхме в Драма дали сме общували с немците? А, германци? Виждали сме, но те са минавали, само така са минавали, щото те продължиха, даже отидоха в Африка. Но сме виждали германци. С тех не сме имали нещо общо, просто така се... Вижте, с германците ние нито сме били с тях нещо съюзници, просто минаха през България, не можеше никой да ги спре. Даже тука в Гърция „Метаксас“ линията нищо не е попречила [8].  

 Когато се сражавахме с тях в Унгария какво впечатление ни правеха? Кои, германците? Ами това, което ние го знаем, че те беха много добре обучени, много добре организирани, много добре – при изтеглянето – т‘ва е. Те още преди как са се организирали, какво е през времето на Хитлер било, за да може така да се въоръжи – даже чуждо оръжие взема – Франция, Чехия... Спомням си, че те минаваха повече с мотори – през България като минаваха – и камиони. 

Руснаци дали срещнахме на фронта? Почти не можехме да се срещнем. С руснаците сме имали известен контакт, така. Ами как да Ви кажа, първо те са близък език, нямаше пропаст, така. Но доколкото си знам, че те понеже вече са воювали и беха по-предпазливи, по-предпазливи. Разбира се, ние бехме добре обучени, щото сме изкарали обучение, но те понеже са така по-опитни, дойдаха от Русия, и беха по-предпазливи. Това ни беше за урок на нас. Добре се държаха. Те имаха даже жени между тях. Жени имаше между тях, които така ни уважаваха. 

Не сме срещали англичани. 

А, усташи, не, не сме срещали. Власовци? Не, не, не сме. 

Войниците към командирите как се отансяха? Ами как да ти кажа, войниците, командирите добре се отнасяха. А само че имаше помощник-командири, които беха политически. И техната дума беше по-тежка. От самия командир. Помощник-командирите как се отнасяха с нас? Еми и те добре се отансяха, добре се отнасяха, но наш‘те командири се чувстваха някак си като подтиснати, щото те военните дела ги разбират добре, докато другите, знаеме, той е пратеник там и така. Но както и да е, те се водеха като помощник-командири, след 9-ти септември. 

Знаете, че генерал Стойчев беше тогава, Владимир Стойчев. Аз имам медал от Толбухин, щото ние се водехме към 3-ти Украински фронт. Медалът е с надпис „Участие в Отечествена война“ и с образа на Сталин. Като се върнахме, ни ги дадоха, по-късно. После на неколко пъти ни дават за годишнини. Първият ни го дадоха мисля 50-та година, щото 5 години, и ни дадоха така за годишнината. 

Войниците към командирите как се отнасяха? Добре, добре, послушно, така – изпълняваха. Бехме дисциплинирани. Командирите към нас също и те добре се отнасяха. Войниците помежду си как се отнасяхме? Не сме имали така някакви недуразумения нещо. Отношенията, абе... добре. 

Между различните покове на нашата армия дали имаше някакво напрежение? На фронта? Не, не, не. Ние бехме три полка и даже когато ние требваше да влезем – нашата дивизия да влезе в сражение – нашият полк пръв беше на първа линия, другите беха в резерв – 58-ми [9] и 59 [10] -ти полк.

В ротата дали имаше войници от друга народност? Не, не, само, понеже нали... Македония беше към България... тия беха вече с нас, беха мобилизирани, от Македония имаше. Те си служеха към нас. После вече, когато стана промяната, границите отново се преместиха. От друга народност нямаше. Дали беха с нас в Унгария или ги пуснаха преди това? Ами не знам, и аз не мога да си спомня, дали тогава тея ги освободиха македонците или останаха до края, но мисля, че беха с нас. Ами те, те си говорят български, нали... Дали имаше някаква разлика в отношението към нас и към тях? Тогава нямаше, сега се явяват нещо такова, но тогава нямаше. Тогава просто си бехме като един народ. 

Дали към мен като евангелист е имало по-различно отношение спрямо другите, православните? На фронта? Не, не, не. В армията докато служих? Не, не, не. Не е имало отношение, ти си войник и там вече православен ли си или не си, никой не го признава. 

В Драма като бяхме, местното население как се държа с нас? Ами как да кажа, според мене всичко се пазеше в тайна. Но когато нашите първи части отишли, станало е нещо там, в Драма – Драмски събития [11] също така, ако сте ги чули. И аз нищо не знам, въпреки че там бехме, тайна беше. Но изглежда, че наш‘те части... некои са въстанали там и са избити. Но населението – те другите може би някои са се изтеглили към Солун, нататък – но тия, които са си в Драма, беха бедно население, даже ние им давахме некои така хляб или нещо... Идваха дечица... [12]

Сърбите как се държаха с нас на път за Унгария? Ами ние немаше нищо, ние върнахме се, немахме със сърбите нищо – свободен пътя беше. Не, не, не сме имали отношения. 

Унгарците как се държаха с нас? Ами добре, добре се държаха. Хората така – гостоприемни бяха, спали сме там. Там в пух съм спал [13]. Хората имат друго възпитание там. Култура, друго възпитание, друга култура. А ние сме малко като сърбите, тука. 

Дали срещахме хървати? Ами не знам, аз, понеже като минавахме там – Хърватско, Словения ли – точно през кои места сме минали... но мойто впечатление е, че навсекъде добре се държаха. Даже слушах некои от местните: „Ние се молимо за вас!“ Просто се молят за нас, да бъдем запазени. 

Aвстрийци дали срещахме? Не, не, само до границата. Там до един австрийски град стигнахме. И обратно после вече.

Стрес дали съм преживял? А, не. А дали сънувам? Ами случваше се некога, нали. Сега некои имаше, от наш‘та рота, които се върнаха, и след като се върнаха – от Разград имаше един, който даже ни направи некои снимки в Драма като служихме. Аз се връщам и му пиша писмо и ми отговаря негова сестра. Той починал. От това, което е изживял. 

Там как да кажа, немаше некакви разногласия, нещо помежду ни да се явява, доколкото в наш’та част, другаде не мога да твърдя. 

А, дали съм виждал да убиват? Да, да, да. Ами разстрелят, след това, ние не можеше нищо да направиме, тея санитарните части, те отиваха да ги прибират. След това даже не може да видиме къде са тръгнали, къде са закарани. И ранените, ранените, да. Но сме виждали... От войниците дали някой загина? Имаше и от наш‘та част, да. Еми да, имаше убити от нашия взвод. Еми, аз не мога да знам колко, но останаха там. 

Дали сме виждали да улучваме някой немец? Ние почти немците не можем да ги видим. Не можем да ги видим. Те просто изстрелват снарядите, но от наша страна – които стреляме, ние може и да не видиме точно къде. Но от посоката, откъдето се обаждат, просто стреляме с картечници или с... даже и карабини имахме. Но карабината там не можеше, вече картечница трябваше да върши работа. Не, не, не сме виждали да улучваме някой. А сме виждали, като сме преминавали сме виждали некои немци – убити, макар и много редко. После как ги прибират не знам.

Дали съм виждал военни престъпления? Не мога да кажа от наш‘та част некой така да се е провинил. Не съм виждал. 

Πри изтеглянето на немците не знам какво е, там вече унгарците знаят, но предполагам, че те не са вършили нещо, те просто са се изтегляли. Не, не съм виждал нищо. Пленници? Не, не съм виждал.

                                                                              ***

Ами след войната се прибрах в Дупница, в родния ми град. И след неколко месеца намерих работа в София – на улица „Раковска“, в една кантора „Бензин и масла“. Тогава немаше толкова коли. Там шефът беше само и аз му бех като помощник. И докато бех там, се запознахме и след това се свързахме с моята съпруга, тя е от Асеновград. 

Отидах в Асеновград и там се установих временно, немах работа. Даже с моята съпруга – моя баджанак, неговия баща беше мутафчия, козинови изделия работеха, мутафчийство [14] – козина сме прели за торби, за дисаги, за коне, за магарета. Да, в Аеновград, известно време. Аз имам трима синове и една дъщеря – 47-ма година се ожених, 48-ма се роди най-големият ми син – Благовест се казва. И така се получи – малко без работа. ТКЗС-та [15] образуваха тогава в Асеновград, съпругата ми работеше. Тя е така, в семейството им са се занимавали със земледелие и така нататъка. И откри се работа, разбрах, в завод „Васил Коларов“ – дървообработване. И успях да постъпя на работа, търсеха общи работници и тогава преминах към бъчварски цех. И там вече, това е верижна работа. Работех на три машини – фреза, плана, банциг. Имам даже една снимка. 

И по-късно, 52-ра година се роди вторият ми син, даже в завода работех. След това, аз като евангелист, като вярващ в църквата – тогава нали, пасторският процес [16], задържаха пастори. Ние, младежите от църквата, водехме службите, даже са ни заплашвали, викали са ме в милицията тогава, даже един милиционер ми каза: „Сега ше те прата в Америка!“ По онова време така беше. Но както и да е. След т‘ва, там вече ги мъчиха пасторите... 

Ами в Асеновград, когато се ожених, пастор Симеон Илиев беше пасторът на църквата. И когато става примирието и после ги обвиниха пасторите в шпионаж, този в Асеновград тогава и него го прибраха. И след това той стана инвалид, бит... крака му отрезаха. Той вече в затвора. Той май че без присъда беше. След това го пуснаха вече. Не помня колко време е бил в затвора.

Аз бех помолен от нашия Баптистки съюз на методическите църкви да отида проповедник в Казанлък. Там в центъра – ако сте били в Казанлък – има евангелистка църква. Точно в центъра, специално построена. Бех поканен там – в Казанлък. 

Там немахме пречки. Даже не ни попречиха и за жителство, защото Казанлък искаше да се увеличи. И там сме били 11 години. Там се роди третият ни син, който сега ме замества като пастор, и дъщеря ми. През 67-ма година се преместих тук – в Пловдив. Тука вече се преместих в църквата. Тука не е специална сграда, т‘ва е на улица „Май“ тука в Пловдив, до съвета. В салон само. Там пастора възрастен, към 95 години вече, и имаше нужда някой да го замести. И тогава стана преместването ми тука в Пловдив. 

Срещнахме трудности с жителство, с квартира, в Куклен [17] живяхме известно време, в Петрова нива тука [18],  и най-после като по-голямо семейство ни дадоха в Тракия [19] – като многодетно семейство. Та срещнахме трудности, така нали. Вторият ми син, той е при мене и на съпругата ми – съпругата ми преди 6 години почина – нейна сестра, която е от момиче инвалид с единия крак. Тя е при нас сега. Но вторият ми син малко в казармата пострада. Там го сплашиха. Нещо некой пиян началник ли, какво става, стресна се и после като се върна – некак си психически разстроен. Ами той 69-та година отиде войник и така. Но караме, така, сега той е при мене, той не е семеен. Той е, който ми помага. Третият ми син е пастор. Той е семеен, и най-големият е семеен, има две дъщери. А внуци имам – 5 внука. Дъщерята има две момичета и едно момче, което носи мойто име. И сина ми, големият ми син, има две дъщери. 

Дали се сещам да добавя нещо за фронта? А, да кажа нещо. Ами да кажа, т‘ва са спомени, които да не се повтарят. Но според мене сега, въпреки трудностите, въпреки преживелиците, трябва да сме благодарни, че толкова време няма война. Макар че наши части пратиха тука в Югославия и другаде некъде, това вече е платена армия. 

Аз даже, когато се върнах, дадоха ми облигации 1500 лева на ония пари, облигациите още ги пазя, не съм ходил да ги осребря. Да, че сме били на фронта – като се върнахме ние, облигации ни дадоха. Сега вече е платена армията. Моля се, като вярващ, господ по некакъв начин да въздейства, било на министри ли, на президента ли, на правителство ли... Да дойдат на некакво разумно постъпване, което да успокои народа, да почувства, да има доверие вече, независимо от каква партия, какво е, що... Вече партиите да отпаднат, държейки на нещо, право ли е, криво ли е, но да се преклонат. Ако се намерат, да кажат „Абе, какво правиме ние, дай да се прегърнеме, дай да се целунеме и да започнеме едно ново начало! На добро, което може само да ни...“ Щото господ е бил Исус, който е нужен! Не само като историческа личност, но да е в нашия живот. 

Интервюто проведе Константин Голев