Борис Симеонов Гърнев участва в Първата и Втората фаза на войната срещу Германия като артилерийски наблюдател в състава на 11-ти дивизионен артилерийски полк. Сражава се на територията на Македония и Унгария. Награден е с орден „За храброст“. Записът е направен в къщата му в село Бойково на 20 юли 2013 г.   

Вие гостувате на дядо Борис Симеонов Гърнев. Той е родом от село Илинден [1], Неврокопско, сега Гоце Делчевско [2].  То се намира на южната граница, на КПП Илинден, там до пътя за Драма. И тая песен дето е „Дуйни ми дуйни, бял ветре, отвори пътя за Драма.“ Там е моето родно село. Роден съм на 25-ти януари 1922-ра година. У нас, ние сме утвърдени като добри орачи, добри косачи, добри животновъди, жътвари. Добри плебеи сме – плебеи, да. И толкова сме били добри, че преди 93 години моят баща е избран за кмет. Добър орач, добър косач, добър животновъд, добър пастир, и казват „Тоя ще бъде за кмет!“ Като имотно състояние бяхме под средно. 

Дали съм кръстен на царя? Аз ли? Първият ми брат, първороднто дете на майка ми и на баща ми, се казва Атанас, той е на името на дядо ми. По време на Балканската война, понеже бягат нашите 250 километра – от Илинден до Пазарджик, до гара Варвара [3]  бягат. Брат ми, големият, първото дете на майка ми, търси хляб, не може да му дадат хляб. След това, понеже бягат, пътуват, след това, избива го на жажда, търси вода, дават му вода в изобилие, планинска вода, всичко това го пресича и умира в похода, при бягането. Ами колко, на годинка, на две – на две. Малко дете, да. И появява се друго дете – пак мъжко, пак Атанас. Вторият ми брат – друго се случва с него и той умира. Да, от болест, да. Аз две сестри имам, които са живи и здрави. И сега, когато аз се раждам, пак да ме кръщават Атанас не върви – кръщават ме Борис. И понеже питаш това на царя ли е, фронтоваците от Първата световна война, като си идват и като се раждат децата им – носят нови имена. Дотогава не е имало име – някой да се казва Максим. Един от фронтоваците, левичар, сина си след войната го кръщава на името на Максим Горки. Друг от войната му се ражда син – кръщава го Фердинанд. Това са имена, които не ги е имало дотогава. Не ги е имало в селото. Друг човек му се ражда син, кръщава го Андрей. За селото звучат модерно. С моя набор, аз съм Борис. Но когато се е обсъждало, се е коментирало, че понеже са неблагополучни първите двама, за това да се кръсти Борис, за да се пребори със смъртта. Но това е и нещо модерно, защото моят край до 12-та година е под робство – Пиринският край. 

Под робство е, и ние сме освободени 12-та година, но свободата е черна за нашето село. В Междусъюзническата война [4] гърците настъпват, ние бягаме и нито едно от селата не е изгорено, мойто село е изгорено. Тогава, Междусъюзническата, тогава бягаме за Варвавара, да. И нито едно село не е изгорено, мойто село е изгорено. Така че 100 години от свободата, Балканската война, ние празнуваме сега, но сега празнуваме и 100 години от опожаряването на селото ни.

Баща ми дали е воювал в Първата световна война и в Балканските войни? О, разбира се. От начало до края. Също е бил в 11-та Македонска дивизия. Командирът на ротата на баща ми се казва Ангел Доцев [5].  Същият Ангел Доцев е командир на дивизията по време на Втората световна война. На същата дивизия, в която аз съм служил. Този Ангел Доцев е командир на рота на баща ми, а на мене е командир на дивизия. Баща ми имаше ли ордени за храброст? Сега аз не наследих, снимки наследих, така по спомени, но като опълченец... Неговите, живите другари, по различни поводи, така, излизаха с медали, с ордени окичени. За отличията на баща ми нищо не знам, нищо не съм видял. У нас първият отличителен боен знак е това – моят орден [6].  

Виж сега, баща ми участва като доброволец в Македоно-одринското опълчение. А чичо ми, брата на баща ми, е по-малък. И баща ми му казва: „Кольо, ти ще останеш тука, аз отивам!“ Кольо му казва: „Ти си имаш жена, имаш си дете, остани и си ги чувай тука, аз отивам на фронта, ти оставай тука!“ Сега, нито единият остава, нито другият – и двамината отиват на фронта [7].  Двамината и двамата ми чичовци. От моя род участват седем човека опълченци в Балканската война и в обкръжението на Одрин [8].  Седем човека, поименно мога да ти ги изредя. Дали са участвали в Междусъюзническата? До края! В Първата световна? Да, до края, до края.

Баща ми е избран за първия оранжев кмет на селото – земеделец. И като оранжев кмет застава на такава позиция, срещу двореца. Всички оранжеви са под огъня на двореца, на монарха. Още от 23-та година оранжевите са подложени на клане [9], Стамболийски 23-та година – точно тая година беше 90 години – Стамболийски е съсечен на парчета [10].  И след Стамболийски и другите, в провинцията. Стигат до Гоце Делчев и страшно клане е било. В село Дъбница [11] , Гоце Делчевско, са събрани всички оранжеви, ляви. През 25-та година става атентатът в „Света Неделя“ [12] , там падат жертви. Колкото жертви падат там, толкова жертви има и в село Дъбница. Събрани са оранжевите и червените в село Дъбница, страшни инквизиции, страшно е било и за тях Евтим Евтимов [13]  вика: „Ватиканът се хвали с един Джордано Бруно! Та ние само в Дъбница имаме над сто!“ Аз съм бил тогава на три години, не помня баща си. Убит е 25-та година. Взет е от нивата, и после не го връщат. За нас той е от безследно изчезналите. В Дъбница, в Дъбница [14].  Едни са изгоряни на клада, други са обесени, трети са разстреляни, четвърти са мятани в една яма с вар, в пещ, така, горяща пещ. Баща ми конкретно е обесен. Месец след атентата. Контрамерките, да, контрамерките. Като оранжев, да. Ние бяхме четири деца. От мен имаше още един, по-малък. Сираци останахме. Сестра ми я осиновява леля ми [15]. Леля ми няма деца. И за да облекчи положението, взема, та я осиновява. Споразумяват се майка ми след смъртта на баща ми – осиновяват я. Но тя си е пак наша, имам две сестри и един брат. 

Ами как раснахме... Оранжевият ми баща си имаше много приятели, неговите приятели не ни оставиха. Да, приятелите на баща ми не ни оставиха. Раснахме под грижите на оранжевите. Разбира се, никак не ни е било лесно, но ако не бяха те, не знам как щеше да бъде. 

Освен баща ми, двамата му братя са разстреляни. Из къра, като си върви на работа, от засада. Единият е убит 24-та, баща ми 25-та, а другият му брат е 28-ма. Единият, дето е разстрелян там на къра, оранжев и той [16],  но другият е занаятчия, шивач, модерен – гражданин е. Той беше с друга психология, с друга нагласа. Той като младеж... Даже не какъв ти там младеж, но в авангарда на Македонската младежка организация. Ама лявото крило.

И четвъртият брат [17]  е в Пловдив. Не е от БЗНС – червен е, червен е. Той е така, под чъдъра на десните, той е ляв, ама е под чъдъра на десните, защото жената му е от десните [18].  И така – пазят го, пазят го, да. Ама за това, че го пазят, той не става дясен, той си е такъв пак. И идват от Неврокоп, от Гоце Делчев, една група, те не вярват на Пловдив: „В Пловдив няма да го ликвидират, ние ще отидем да го ликвидираме!“ И пред входа му откриват огън по него, стрелят. Добре, ама той има също охрана, той е ръководен от твърде високо равнище, Владимир Поптомов  [19] му е наставник на него. И сега, завързва се престрелка, между тия неврокопските, тяхната чета там – айде банда да я наречеме – и охраната на чичо ми. Чичо ми е ранен, но само е ранен. Оня е ранен – де да знам, може би е преувеличено, но с шеснайсет куршума ей тука в таза. Но той се казва Стоян, шефът, от Гоце Делчев дето е. Той си има с него чета. Целта не е постигната – чичо оцелява. И оня се връща в Неврокоп, но с нашарен задник, от стрелбата от охраната на чичо ми. Разминава се всичко и по-късно чичо ми още веднъж е нападан, но е оцелял. И е извикан – некъде към 29-та година – да докладва на едно съвещание в Берлин, където е Станке Димитров [20] , пак Владимир Поптомов, Димитър Влахов [21]  от Скопие. Връща се. И го пазаят, тия десните го пазят. Десните са значи хора на Ванче Михайлов [22].  Жена му е от тия, от десните. И така... 

Той си върви в неговото ляво направление и някъде към 37-ма – 38-ма година назряват у него други убеждения... И за това, че назряват у него други убеждения, го вербува този, Г. М. Димитров [23], земеделеца, и той пак преминава в служба на оранжевите. И участва в един атентат, в подготовката за атентата – и по тоя повод, че е организатор на такъв атентат, го разкриват, прибират го и го осъждат на смърт. И като го осъждат, за него пак има някой да се грижи, това е прокурора, няка‘в прокурор, който протака изпълнението на присъдата. Така протака изпълнението на присъдата, че стига до 9-ти септември. На 9-ти той излиза от затвора като голяма личност. Той е заместник-областен управител. И отговаря за провеждането на Народния съд – в Пловдив, на областта, да. И започва 44-та, 45-та, 46-та година, добре, ама той нещо не харесва Антон Югов [24] и влиза в пререкания с него. Затова, че той има дързостта да спори с министъра на вътрешните работи, е отлъчен от Народната власт и го тъкмят да го пратят в Белене. В това време Владимир Поптомов понася неприятно, че приятелят му ще бъде в Белене, застъпва се за него, вика го в кабинета си в София, разговаря с него и му дава някакъв документ – удостоверение за антифашистката му дейност, и че никой не може да го пипа. Той от вълнение, че има кой да се застъпи за него, получава разрив на сърцето и умира. И така, не се стига до Белене – умира като ей такъв, какъвто беше, какъвто Ви разказах. 

Аз завърших прогимназия в Неврокоп. И след това вече не можех да уча. Затова, че ме чакаше оралото, чакаше ме косата. Чакат ме с нетърпение да възмъжея и да поема личното стопанство вкъщи. И поех си селскостопанския труд, селскостопанската работа, но съм постоянен обитател на читалището. Четях много, участвах в кръжоци, в марксистки кръжоци [25].  Пък съм добър орач, добър косач. 

И извикаха ме вече в казармата, 42-ра година, през септември. Извикаха ме в казармата пак по време на Голямата война, и там вече участвам в един войнишки антифашистки комитет. В 7-ми дивизионен артилерийски полк [26].  Командир на полка е полковник Станев [27].  Прекият ми командир беше капитан Йованчев. В казармата вече участвам в бойна група, антифашистка бойна група. И там в тази бойна група ние сме много малко хора. Ние предлагахме да се включим в отряда на Васил Демиревски [28], Дупнишкия отряд [29]. Добре, ама Васил Демиревски казва: „Вие сте ни нужни в казармата. Колкото сме в отряда, Дупнишкия, сме си достатъчно, не ни трябвате!“ Така че ние посрещнахме 9-ти септември там – в казармата. В Самоков. 

Усетиха ме и през лятото на 44-та година извика ме командира, капитан Борис Йованчов, и той не говори с мен, а говори фелдфебела. Фелдфебелът ме пита: „Кажи ми нещо за баща си?“ И аз му казвам. „И какво прави онзи, дето е виновен – казва – за смъртта на баща ти?“ Викам: „Убиха го и него.“ „И кой го уби?“ Викам: „Един от синовете на тия там, които са изтрепани в Дъбница. Един от синовете на тези, левите." Той вика: „Да, верно е, обаче оня, за да убие този, майка ти му е платила!“ Сега, това са неща, които се коментираха и в село – явно, че досието ми е там, пред тях. Е, не, не може да бъде верно, не може! Ние сме очаквали той да ни помогне, а не ние да му помогнеме. Ние да му дадем пари?! Той е в по-добро икономическо състояние. Разпитват ме и сега много примиренчески така, компромисно ми казаха: „Сега тука бушуват разни... съветваме те, да не вземаш никаква страна. Положил си клетва, изппълнявай си клетвата.“ „Тъй верно! Непременно така ще бъде! Изпълнявам си клетвата!“ И така, дойде 9-ти септември.

Дали усетиха някои от моите другари? Да, и един от тях го интернираха в Левуново [30], Петричко. От казармата го интернираха. В какво е състоеше нелегалната ни дейност в казармата? Ами какво да Ви кажа, нас ни помпеха, така, по-подготвени хора и ние препредавахме това слово на други. Нас ни просвещаваха, а ние се мъчехме тая просвета – устно, без да я четем, не сме чели – само препредаване на устното слово. Книги дали сме имали при нас? Не, не, не. Изнасяхме патрони, съвсем малко количество. Оръжейна смазка и медикаменти. Медикаменти от здравния пункт, полковия. Как ги предавахме на отряда? Този, дето беше интерниран в Левуново, върна се. Баща му плащал, какво плащал там с парички, откупи го – върна го. Пак си го върнаха в казармата. Този багаж, тия материали той ги предава на някакво лице, това лице ги препредава на други. И аз зная само този, а той на кой ги препредава нататък – вече е секрет, тайна. И вече стигат до отряда.

Дали съм срещал немци в Самоков преди 9-ти? Да. Немците, какво да ти кажа... Ама чакай бе, ми та те минаха през мойто село, немците [31]!  Еми как беше, ние ги приветствахме, носехме им храна, носехме им яйца, погачи, хляб им носехме. Те бяха много гладни, каква им е била разлкадката не знам, но колкото и яйца да им отнесеш, тех им са малко. Но не са насилствали. Съюзнически, съюзнически се държаха. 

От немците, когато бяха в нашия – Пиринския край – само добро. Само добро. Добро в смисъл, че те имаха неограничено количество пари. Яйцата десетократно си вдигнаха цената. Аз имах две добичета – един катър имах и едно магаре. Магарето го бях вземал за 200 лева, те ми дадоха 4000 лева. Купиха ми магарето. Те ги използваха при атакуването на „Метаксас“ [32] . Ами примерно 100 магарета, с фенери на челата, пускат ги напред. Да, ранна сутрин, рано сутринта. И онези, противника – гърците, те откриват местоположението си, стрелят по магаретата. На немците това им е достатъчно – след като открият позициите им, оправят се с тях. Но в тоя смисъл изкупиха ама всичко, всичко изкупиха немците. И яйцата, и месото, и магаретата – всичко изкупиха. Много пари имаха. Е, разбира се, всякой намери за какво да ги похарчи. 

Още от дете знам, че немците са изключително храбри, изключително... Другари – „камарад“ [33] , „камарад“, „камарад“, „камарад“, това съм го слушал от фронтоваците от Първата световна война. Даже някои от тях бяха научили немски език. С най-хубави чувства. Така че онова чувство, дето са ни го предавали те, съм го възприел. За тяхната храброст. Тая храброст ние я видяхме на 6-ти май 41-ва година. Видяхме с какъв устрем навлязоха и смазаха укреплението на Метаксас! Ами как го видяхме, та ние сме на 20 километра от „Метаксас“. Те като превзеха „Метаксас“ и като продължиха надолу наш’те отидоха – аз не съм ходил – наш’те отидоха там и вземаха трофеи – и патрони, и пушки, и оградна тел, и железни колове, и цимент. Всичкото ей това го свързвахме с немците, все едно че това са наши земи отатък границата. Ние ги приехме като освободители. 

И ние тогава отидохме до Драма, до Кавала. Ами военно положение. Ами наши хора бяха. Измесени, по-точно измесени. Измесени, да. Наши хора поеха управлението там. Кметовете, наши назначени хора бяха. Една част от българите в Егейска Македония, които не искат да говорят гръцки – гърците бяха казали: „Който иска да си говори български, да си отиде в България. Тук ще говориш само гръцки език!“ И наш‘те бежанци не толкова са били подгонени, само за това – заради езика, идва да си говори тука български език. А който е приел гръцкия език, си остава там. И тия родове се събраха пак. И една смесица. Някои от тия родове са си българи, други вече са каръщисани, смесени бракове... Но като цяло хубавото надделява, над хубавото стои политиката, която мъти. Хубавото надделява. Аз си спомням, бях на гости на военен човек в Драмския полк. [34]  Ами този, на който бях на гости, той общуваше с едно гръцко семейство и развиваха съвместен бизнес. Заедно – грък и българин, правят бизнес там. Развиват търговия.

А август 44-та година немците се оттеглят и имаше там в Самоков, в наш‘та казарма бяха се базирали, и на тяхната материална част ние давахме караул, охрана. Бяха различни от 41-ва година. Различни бяха. Нещо ставаше – и у тях, и у нас. За малко бяха в нашия двор, в казармения двор, изтеглиха се [35].  В края на месец август една наша батарея в пълна бойна готовност отиде в Долен Пасарел, не знам с каква цел, но там я разположиха. Друга една наша батарея изнесоха на Вакарел. Не знаеме с каква цел – тайно. Краят на август, да. Това е, предполагам, времето на Муравиев [36].  И Радио София вече спря да излъчва Лили Марлен [37].

И на 9-ти септември вече Радио София запя „Ой тумане, разтумане...“ – руска песен [38].  И въобще, руският фолклор като се лееше над България, ония се върнаха. Наш‘те батареи се върнаха и започна мобилизацията. 

Като дойде 9-ти септември, ние трябваше да се уволним. Моят набор трябваше да се уволни. Добре, ама какво ти уволнение – почна мобилизация. Подготвя се 1-ва Българска армия [39] под ръководството на генерал Стойчев, да участва във войната. И сега, нашият полк до тука беше 7-ми дивизионен артилерийски полк, а мобилизира като 11-ти дивизионен [40], в 11-та дивизия [41] ще участва. Тая 11-та дивизия е само военновременна, по време на война се окомплектова. Ние ще участваме в 11-та Македонска дивизия и формираме 11-ти дивизионен артилерийски полк. Ние бяхме на 105 милиметрови белгийски гаубици Д/22 [42].  

Дали помня как протече самия 9-ти? Разбира се, разбира се. Ние ем мобилизираме, ем в същото време участваме в комендантски двойки в града. И през това време хора от Чамкория [43]  – там беше военното министерство – хора от Чамкория не се предават. Излизат, стрелят, тия ги преследват – вече Народната власт. Народната власт ги преследва. И като коменданти нашата цел беше да опазваме реда, а в преследване не сме участвали ние, други си имаше. Ние само – защото беше есен, пазара беше пълен с плодове и зеленчуци, през деня стопанина е там, а през нощта го няма – просто пазехме имуществото. Разбира се, като доверени хора ни назначиха. Ние бяхме един цивилен, един военен, един цивилен, един военен. Дали слязоха партизани в града? Разбира се. Не само там, но те дойдоха и в полка. Като дойдоха, събраха полка целия. И като събраха полка, казаха: „Изберете си командир!“ Еми аз изглежда съм бил най-дързък, станах и предложих командира на нашата батарея, капитан Борис Иванчев. Прие се с аплодисменти и така. Старият командир на полка го прибраха. Не знам после какво се случи с него [44].  Иванчев стана командир на полка, но само за седмица. Не беше утвърден от околийския комитет и ни изпратиха от тях човек – един Аврамов, него приеха. Ние в това време мобилизирахме. Но Аврамов не е командир на полка. Той е само временно там, по-доверен на новата власт. 

На фронта командир на полка беше Сеизов, полковник Сеизов [45]. Откъде дойде той? Ами някъде от дълбокия резерв – от дълбокия резерв на дамянвелчевистите, защото Дамян Велчев [46] е човек на Отечествения фронт – звенар. Човек на Дамян Велчев, той беше командир на полка.

Когато мобилизирахме в Самоков, имаше някои отечествено-фронтовци, мобилизирани, по-възрастни от мене, идваха със собствено оръжие. И тука на такетата, вместо лъвче – и лъвче, и червена подложка „ОФ“. Сега, това беше безумие, но престараване. И с лично оръжие стреля. Да, ей така. Още в Самоков, да. И аз на един Александър Горов му казвам: „Абе Александре, пази ги тия куршуми, ще ни трябват тия патрони! Недей така бе, не ги разпилявай!“ „Това са фашистки!“ Викам: „Точно така, да ги употребиме по фашистите, недей така!“ А се оказа страхливец на фронта. Той не беше оръдеец, той беше тежко-картечар. Отговаряше за една тежка картечница. Никъде не използва тая картечница да стреля – никъде! Ей така, само я влачеше! Бъзливец, бе! Той е от Благоевград, Алекандър Горов, дойде с голям бабаитлък, но на фронта абсолютно го нямаше.

А ние мобилизираме – и в това време докато мобилизираме, фелдфебелът ни, дето разговаря с мене, е участвал 23-та година в разстрелване. Един от синовете на разстреляните в Ихтиманско, в местността Ушите – той е моя възраст, моят баща в Дъбница е обесен, а неговият баща между Ихтиман и Самоков в оная местност Ушите са разстреляни около 20-30 човека 23-та година. И синът на онзи сега търси федфебела. Търси го у тях. Те идват и му казват: „Тъй и тъй, търси те тука един такъв.“ Той от танковия полк [47], и той е войник. И сега, гледам го тоя човек – фелдфебела – е така... умислен, изплашен. И казвам: „Какво става с вас? Вие нещо... Стегнете се, мобилизираме, ще ходим на фронта! А в такова състояние как ще ни водиш ти на фронта, майката на батареята?! Може ли такова нещо!“ „Да – вика – никак не ми е лесно! Тъй, тъй, тъй, един такъв и такъв, отишъл вкъщи, търсил ме. И – каза – верно е, аз тогава изпълнявах заповеди!“ О, разбира се, той признава, че е участвал. „Аз тогава съм изпълнявал заповеди и сега ще изпълнявам вашите заповеди, пак ще ги изпълнявам!“ Казвам: „Айде да се разбереме, ти няма да си ходиш вкъщи! Ще изпратим свръзката ти да отиде да каже на вашите, че няма да се прибираш. Лягаш тука – в канцеларията си има легло – и тука спиш, няма да си ходиш!“ Изглежда, че и на мен нямаше вяра, когато сутринта станах, него го нямаше там, излезе от сеновала – спал е в сеновала. И беше слабичък човек – ей толко, 20 години по-голям от мен. Той си беше слабичък, но още повече повяхна.

И сега, мобилизирахме и тръгнахме на фронта. Когато ще вървим на фронта, целият град излезна да изпраща 11-ти дивизионен артилерийски полк. Ние сме конна батарея, с коне сме. Той [48]  влезе в колата, в каруцата на обоза, не се показва, да не го види никой. След като напуснаме Самоков, тогава той излезе и се качи на коня си, облекчи се, издъхна така, и на фронта беше като луд. Доказваше се, доказваше се на фронта през цялото време, фелдфебелът. Шлинк, така му викаха. Лазар Балабанов се казва фелдфебелът. Той сякаш искаше там да остане, да се не връща, щото оня няма да забрави, няма да му прости. И беше спокоен там, и пак засука мустака, пак заглади лицето. И когато трябваше да се връщаме обратно, тоя човек пак се скри в каруцата. Нечиста съвест. Той искаше там да загине, доказваше го, не се плашеше, ама и куршум не го ловеше. 

Но ние с моя командир и с полковник Бонев [49], ние сме на наблюдателния пункт... Войната имаше и смелчаци, имаше и паникьори, мнозина бягаха и създаваха паника, за да се бяга... Ей това ядро, което Ви казвам, марксисткото, където съм аз. Ние се доказвахме пред командира, там няма вече... Ние не оставяме командира самотен, нито моя командир, той не е марксист, той си е офицер, кадрови офицер, да, оня, полковник Бонев – също. Ние сме до тях, ние сме до тях, те нито крачка правят да отстъпят, но те не го правят заради нас [50], ние чувстваме дълг до тях да бъдеме. 

С Бонев бяхме на позиция там, на Червената шума. Едно... Е така, както сме с тебе. Един такъв случай – той стои прав, на годините горе-долу на баща ми е. Ама снажен, едър, баща ми е също такъв бил като него и някак си така в негово лице виждах баща си, и бях готов да го следвам тоя човек, каквото ще да стане. И не съм се излъгал. Той стои прав така, наблюдава, иска огън, артилерията да стреля по противника. Добре, ама противника се подверява така близко до нас в ската – в обратния скат. И тъй като идва насам – мерника, разстоянието се намаля. Идва един момент, когато траекторията на снаряда не може да премине, а удря при нас. Точно тоя снаряд, когато удари при нас, всичко се сепна, стресна се, залегна – само той не залегна. Той стоеше така прав и съвсем спокойно вика: „Тая артилерия да спре!“ Е, това беше върхът на мъжеството на командира на полка, на Бонев, да. 

Един кандидат-подофицер – аз бях кандидат-подофицер, командир на свързочно отделение – един кандидат-подофицер при полковник Бонев само да съзерцава. И да изпълнява. Изпълнявал съм самоотвержено. Той беше на възрастта на баща ми, командирът на полка беше около 30 години по-голям от мен, а командирът на батареята десет години по-голям от мен. Него съм го смятал като брат, а оня като баща съм го смятал. И те са ми давали кураж на мене, вдъхновявал съм се от тях. И те са вярвали в мене. Като на син, като на брат са вярвали. И точно затова, точно затова ме и представиха за ордена „За храброст“. 

Когато ние бяхме там, той през обръча – защото в един момент бяхме обкръжени – федфебелът с един мой съселянин, Крум, тръгват през обръча, през обкръжението и ни носят суха храна, манерки с вода. Е, това ако не е смелост, ако не е дързост, здраве му кажи! Фелдфебелът, вече като отидохме в Унгария, не му се налагаше, там беше друга обстановката. Но той доказваше се, доказваше се винаги, във всяко отношение се доказваше. У него беше извикано това чувство на отговорност и покаяние. Какво стана с него, след като се върна от фронта? Тогава беше попреминала горещата вълна на Народния съд. Викали го бяха, обаче той получи орден „За храброст“ на фронта [51].  Викали го бяха там, но отървал беше кожата, с година ли с к‘во беше осъден. Заради участието му и заради ордена се е отървал. С лека присъда и си остава, аз след години ходих, та намерих друг един фелдфебел, с който бях на фронта. И го питах: „Какво става с Лазар Балабанов?“ „Ами добре е – вика – оцеля.“ Не съм го видял след това. Разбира се, умря си от собствена смърт, от старост, тъй си умря. 

Ние когато тръгнахме на фронта, Деве баир беше превзет [52].  Страцин, Стражин, Крива паланка бяха превзети вече от нашата армия [53].  Тогава, когато се водеше борба за Куманово, за Пчиня, ние тогава се включихме [54].  Ние сме на Кумановското направление, там водим бой. Добре, ама командването, голямото командване, разпоредило нашата батарея да се предаде на 2-ра армия, на 9-ти полк [55].  И предадоха ни, отлконихме се ние от направлението за Куманово и отиваме към направлението на Пчиня. Цяла нощ пътувахме и на разсъмване, съмна вече, да починат малко конете, да се назобят, да се поднесе храна на войниците – да закусят. И горе над нас високо кръжи един самолет. Наш, български. Немците нямаха авиация тогава, нямаха и гориво те. Наш самолет, спокойни сме. И закусихме, ама гледаме встрани от пътя натръшкани коне – избити, артилерийска материална част изоставена. Артилерийската материална част на Пловдивския полк. И сега, то се изтръпваме като гледаме, хора избити нямаше. Те са избити, но са прибрани. Не, те са вече по етапния ред погребани. Кончетата никой не ги погребва. И тръгнахме така в направлението на Червена шума – на Червени хребет, на Червена Шума. И този самолет мина ниско над нас с бръснещ полет, стреля по нас. Това е самолетът на един български авиатор, който не иска да воюва срещу немците, помага на немците. Конната тяга на една от нашите гаубици са избити, изтрепани са. Той ги уби. И ние там в едно тясно такова място, живата сила се изтегли в една гора – дъбова гора, не съвсем едра, но достатъчно да се криеме [56].  Още един път мина този, и така. Вместо да пътуваме през деня, наложи се да се криеме през деня. Вместо да пътуваме през деня, криехме се през деня и през нощта излезнахме на огневите позиции, свързахме се с командването на 9-ти полк [57].  

И 9-ти полк вече ни даваха цели, даваха ни указания, ние бяхме в разположение на него. Имаше много горещи точки в тези дни, много горещи точки. Осъмвахме на позициите с листовки: „Братя българи, приберете се по домовете си, това не е ваша работа тук да воювате!“ Самолет през нощта минал, пуснал тези листовки. Това е вече инициатива на Ванче Михайлов [58].  Ванче Михайлов е в Загреб. И оттам вече ръси тия листовки. Освен това имаше една организация тогава, „Легион“ [59] и „Бранник“ [60]. Те не бяха много, но колкото ги имаше, те без опасност създаваха паника: „Идат! Идат!“ на огневата позиция. „Идат немците!“ И вдигат се, и бягат. Добре, ама като тръгнат те, още поне трийсет човека след тях ходят. Ама още трийсет човека оставаме там – искаме да ги видиме тия [61], къде са. И наистина – лице с лице с тия, които идват. Стрелят, ама ние нали сме там, за да ги посрещнеме, и ние стреляме. И се завързва един бой с немците. Там в местността Червената шума, към Пчиня. Ние сме напред, пред оръдията – на около 2-3 километра. Оръдията са зад нас. Аз съм отделение за командване при командира на батареята. Ние поддържаме връзка с командването на пехотата. Ето тия са пехотата, на 9-ти пехотен полк, това са. Аз съм артилерист де, нашата артилерия, огневаците, дето са при оръдията, те не са се срещали с немците, но ние се срещнахме. 

Вечерта и предишния ден – на 8-ми ноември беше – лашна се половината от пехотата, оттегли се, че идат немците. Заедно с пехотата и половината от нашата артилерия – и тя. И тя се лашна, и тя се оттегли. Но половината си стои там. И сега, на мен ми е възложено от командира – ние не бива да стоим тука, защото те са пред нас, ние не можем да действаме. Артилерията има по-далечни цели. И командирът вика: „Гърнев, е-е-е на тоя връх отивам, чакам те телефонната връзка да ми осигуриш там!“ Точно тогава аз трябваше под огъня на немските шмайзери да осигуря тази връзка. Катушкарят [62] е избягал. И отговарям и за катушката, отговарям и за телефонния апарат. Всичко ми е на гърба. И извършвам тая работа, ама целия съм... пот тече от мене. То е по залез слънце. Залезе ли слънцето, немците вече не настъпват, оттеглят се. И осигурих връзка на наблюдателния пункт. От там вече ние имаме много цели, от тоя връх. И вместо по седем човека на оръдията, по трима човека на оръдията, пак продължаваме да стреляме. И попаденията – точно на място. 

Страхотен бой ние ударихме, беше вече на 9-ти ноември. Страхотен бой и във възторг. И аз си казвам „Аз съм потен тука, ще простина!“ Но не простинах, през цялата нощ не простинах и осъмнах. Осъмнахме вече, с бодро самочувствие, че снощи сме попиляли – едно товарно артилерийско отделение смазахме, така, в колона. Те се скриха там в къщите, в покрайнините на едно село. Със запалителни снаряди запалихме къщите – там, където се криеха. И просто наблюдаваш от горящите къщи как бягат, как бягат, като мишки така, как бягат. И това е кеф, това е победа! Изпълва ти душата! 

И на другия ден, вече на 9-ти, слънце огря и онези паникьорите пак: „Идат!“ И отново лашкане назад. Някои назад, ама ние не тръгнахме назад. И завърза се престрелка, така на разстояние не повече от 30-40 метра. В това време командира го раниха. Командирът на батареята, поручик Михаил Антонов. Раниха го тука в ръката и казва: „Отивам да се превръзвам и се връщам пак, дръжте тука позицията!“ И един офицерски кандидат пое командването. Той пък ептен екзалтиран, ептен ентусиазиран. Стана прав – убиха го [63]!  Командването пое един подофицер от Ихтиман, Кьосев. И след два часа дойде си командира, пое командването и не отстъпихме. Това ядро – не отстъпихме.

Дали водихме бой с огнестрелно оръжие? О, разбира се, ама те вървят така, правостоящи, с шмайзерите. Като припукахме, принудихме ги да легнат. И така, станат ли прави – стреляме, ама ние сме залегнали, ние такъв бабаитлък, да станеш прав, нема. Един стана прав – офицерски кандидат, Жилев се казваше – и го убиха. Не ни се е налагало да хвърляме ръчни бомби. Тука беше много, на 9-ти... Явно, че не можем да пробиеме хребета на Червената шума, за да влезем в село Пчиня, и да прегазиме река Пчиня. Не можем. И тогава главното командване изпрати тежкокартечната дружина от Радомир [64].  Тая тежкокартечна дружина покри целия хребет на Червената шума, и какво направиха немците – не можеха вече – те бяха принудени да продължат пътя си да отстъпват. Тогава ние влезнахме – благодарение на Радомирската тежкокартечна дружина, откри ни пътя, откри пътя на 9-ти пехотен полк – и преминахме село Пчиня, преминахме река Пчиня, и на 14-ти ноември бяхме вече в Скопие. 

Къде ни обкръжиха? Точно там, на Червената шума. А, разбира се, преди да пробие тежкокартечната дружина. Ами как се чувствахме? Обкръжението беше така далечко от нас. Зад гърба ни. И беше не с пехота, а конни части, кавалеристи [65].  Такива ни обкръжиха. Те не можеха да го държат кой знае колко време, за малко беше, но тогава се почувствахме в обкръжение. Иначе те нямаха толкова войска немците, за да ни обкръжават. Тяхната цел беше да задържат и да заминат. О, разбира се, разбрахме, че останахме в обкръжението. Тогава дойдоха Крум и фелдфебела, вече в обкръжението. Не, не мога да кажа, че сме се подтиснали, защото... защото ние бяхме помагачи на една голяма армия – съветската, в Трети украински фронт бяхме, под Тулбухин. Така че самочувствието ни беше победоносно. „Към Берлин!“– това беше, девизът. „Всичко за фронта, всичко за победата!“ – това беше девизът. Като мина обкръжението, паникьорите се върнаха. Да, да, върнаха се, върнаха се. 

Как ни посрещнаха в Скопие? Беше много тъжно, чак за посрещане не е имало. Тъжно, защото едно стигнахме и хоп – от тези, южните, югозападните села, една колона бягащи селяни. Подгонили ги албанците. И таман смятаме, че тука сме приключили вече – и хоп, наложи се отново един батальон на артилерията да отидеме да се справяме с албанците. За няколко часа беше това – отново в бойна готовност, продължихме да гониме албанците и пак се върнахме в Скопие.

Албанците? О, избягаха, ние не сме ги видяли. Това са от рода на башибозуци. Да, да, нередовни, башибозуци. И в Скопие стояхме... толко, един ден. Преспахме там, един ден стояхме и отидохме в Куманово. Там беше победоносният митинг, не в Скопие. Интересно, защо не беше в Скопие? Там говориха Цървенковски [66], Ченто [67] – тия македонските, Димитър Влахов... всичко с цветя... Там са изнесени скопските граждани и ние, войниците, сме там и тяхни партизански части. Знамената на съюзниците, на всички, на трибуната там, на подиума, откъдето се произнасят речите. Добре, ама нашият трибагреник го няма там! И един федфебел от пехотата, от 9-ти пехотен полк, вдига нашия трикольор, пробива си път и го носи там. Някой му шътна там и този, нашия... Ей това беше страшна мъка! Фелдфебелът се върна! Изгониха го, да. И наш‘то знаме не позволиха да отиде там! Страхотна болка беше! Аз не знам колко хора може да ти го кажат това, но това беше голяма болка, неописуема болка беше – отсъствието на нашето знаме, пренасянето на нашето знаме там и връщането на нашето знаме. 

Ама си го върнахме! Ей сега ще ти кажа как: Белград и София се разбрали, каквито трофеи плениме – като вагони, като камиони, коли, всичките, ние може да сме ги пленили, обаче да ги дадем на разположение на Скопие, защото те нямат парк. Нито вагонен парк имат, нито автопарк, нищо нямат. И имаше вагони, камиони немски – така много, много. Но те са в нашите ръце. И каквото сме пленили, съгласно това споразумение ги предаваме. Добре, ама един наш тиловак, капитан – харесал му един „Опел“ немски и казва: „Тоя няма да го дам!“ Кара го там в къща наша някъде, боядисва го и му слага наш номер. Добре, ама някой видял. Заради тоя камион нашите тиловаци се сбиха – не с оръжие, с юмруци – ръкопашен бой със скопските партизани [68].  Сбиха се в това време, когато произнасят речите. И за да се потуши боят, респектираща беше Парашутната дружина. Парашутната дружина се намеси и ликвидира боя. Разтърва ги, разтърва ги [69],  но камиона пак си отиде на тях. Земаха го. На тях се полагаше според тия споразумения. Върнахме си за това, че ядоха бой. Че ядоха бой онези, да. Да, да, нашите ги биха, да! Наш‘те ги биха, наш‘те ги биха. Да, да, отмъщение за знамето. Знамето си отиде на местото, отзад някъде на фланга – трикольора. Откъде дойде тоя трикольор там, не знам. Иначе бойно знаме не е имало там. 

Какво стана след Куманово? Така, сега, преди да тръгнем на войната, генерал Стойчев със самолета кръжи над гарнизоните на Югозападна България – Кюстендил, Благоевград [70], Дупница Радомир, София. Кръжи и с едни листовки: „Братя българи, да отидеме да помогнеме на братска Югославия! Отиваме в Скопие и се връщаме!“ Добре, ама после Кимон Георгиев вика: „Ние ще продължиме до края!“ Някои се върнаха, но ние по-късно се включихме, ние не може да се върнем, ние ще продължиме. И сега, получават се бунтове, в поделенията се получават бунтове. Товарното артилерийско поделение в Разлог напуска и тръгва, връща се. Да, някои чак в Разлог. От армията, те са от армията [71].  Какво става с тях? О-о-о, намесват се от разложкия Отечествен фронт и поставят всичко на мястото му. И в нашия полк, тъкмят се няколко човека така... фанаха се на тая уловка, на иванчо-михайловиските позиви и така: „Ще си вървиме!“ 

И Тоя Крум, дето ми носеше там храна заедно с федфебела, вика: „Борисе, айде да си вървиме!“ „Бе как ще си вървиш бе, ти чуваш ли се?!“ „Добре, знам, че ти няма да дойдеш, но дай ми поне твоя хляб – вика – че аз тръгвам!“ „Никав хляб няма да ти дам!“ – викам. И изгоних го. Той тръгна с тях, не зная колко човека са, но да речем от 300 човека 30 човека. О не, къде триста?! От товарното отделение пак, от около 300-400 човека трийсе човека се бяха дигнали да вървят. И в местността Черна трева на границата, там Трънския край, югославските граничари – партизани вече, новите – гледат, че бягат нашите, оттеглят се и им казват: „Стой, че ще стреляме!“ Този, който ги води – казва се Георги Кирчев, той е легионер – той не спира, продължава. Онея се прицелват – разстреляха го, убиха го него. И другите – край, предават се, взимат им оръжието, разпасват ги и си ги връщат в поделението, без оръжие, без колани – като пленници. 

Разбира се, дойде си Крум. И го питам: „Круме...“ Той ме събуди. Ама той не отишъл с тях, той още преди да тръгнат мисли и се връща. Събужда ме и казва: „Борисе, мислех си, че като отида, Лина – жена ми [72] – ще ме пита: „Къде е Борис?!“ Какво ще ѝ кажа?! Не, върнах се, не отидих с тях.“ Крум не отиде с тях, Крум се върна.   След тия събития, това люшкане, дето е там, полковник Чочоолу – Стою Неделчев [73], така се казва, дето после става генерал Чочоолу – на гара Лясковец [74] са строени пехотински полк, и казва: „Тъй и тъй и тъй, вика, ние ще продължиме за Унгария, който не иска – 20 крачки напред!“ Това са старозагорци, това не съм го видял, чувал съм само. И излиза един бабаитин – не иска. Ония го разстрелва. „Друг има ли? Няма! Надя-я-я-сно! Качвай се във вагоните.“ [75] И така тръгват.  

И ние имахме, така, възможност да се оправяме с една дружина, цяла дружина – кюстендилска, отстъпваше, тръгна да си върви. Помощник-командирът на дивизиона ни събра при Власотинци [76]. Събра ни тези, които бяхме ядрото на бойната група, и ни направи информация за състоянието на духа. И каза: „Утре тръгват от кюстендилска част, възможно е и при вас да тръгнат, колкото можете – един, два, три, пет, десет – задържайте, задържайте!“ Аз точно това направих, задържах около себе си. Ама как, ей това е важно да го знаеш. Те са се събрали в една училищна стая, всички – поне 50 човека. И аз пък бях на квартира в каруцата на един Славчо, от Трън. Каруцар беше той и много се разбирахме, той беше запасняк. И отидохме с него в училище, и обясних: „Утре така и така, нашата задача е...“ – обяснявам им. „Ей, ти се продаде за един орден!“ „Утре – казвам – ще дойдат, който иска да тръгне с тях, аз съм на еди-кое си място, който не иска да дойде – при мен!“ При каруцата на Славчо Трънски – пак от Трън, и той Славчо. И казахме си там, разделихме се – с кавга се разделихме, че аз съм се бил продал за тоя орден „За храброст“. И като се оттеглих там със Славчо, един по един взеха да идват при мен. „Там ме беше срам да се обадя, обаче да знаеш, че аз съм с вас!“ Ей такива се събраха около 30-40 човека. И когато вече става пукотевицата в дружината, пехотната дружина, кюстендилската... Командирът на батареята идва при мен – не аз, той идва при нас – и казва: „Гърнев, тъй и тъй и тъй!“ Викам: „Да, това го знам аз, че така ще стане, каза ми го помощник-командирът. Ние тука имаме такава и такава задача!“ „Дръжте колкото може повече – вика – да задържите!“ От нашата батарея никой не излезна, но от онези – от кюстендилската, от стрелковаците – задържахме поне 40-50 човека.  Един подофицер яхнал се на коня и води дружината, а офицерите са обезоръжени и те яхат на коне, ама оня – подофицера, води. Да, обезоръжени са, да. Ние се опитахме да я спираме – наш‘то ядро марксисткото, там в артилерията. Така, опитваме да спираме, в това време някои от нашите са оседлали конете. Добре, ама чакат някой пръв да... Някои, някои от тях са се приготвили, да. Чакат някой пръв. Не е имало пръв, не е имало кой, иначе конете са оседлани. Никой не иска да е пръв. Но онези [77] излизат, отминаха, от цялата дружина, кюстендилската, около два-трийсе човека склонихме, разговаряхме с тях: „Ами добре, какво ще правим тука, ние къде ще ядем?“ Викам: „При нас ще ядете, в нашата кухня ще ви нахраним!“  

Отидоха на около два-три километра, отминаха ни – тези, кюстендилската дружина. И там ги среща един отряд начело с Фердинанд Козовски [78], партизански. Среща ги Фердинанд Козовски, и като ги среща – спират, и се провежда един митинг тогава. Козовски е речовит така, внушаваше им, че трябва да отидеме, и връщат се. Върнаха се и си продължихме за Унгария. Фердинанд Козовски призовава офицерите да заемат местата си като командири, те не спорят с него, поемат това задължение и повеждат. И този 13-ти кюстендилски полк [79] отбеляза много хубави успехи на Драва. Ей тези, които оръжието им отнеха, на Драва бяха без оръжие – нямаше откъде да вземат. Нашите, да. На Драва те предявиха желание да преплуват реката нощно време, да отидат да нападнат немски бункери – защото ние водим отбранителен бой там, да нападнат, да се въоръжат, да вземат оръжие и пленник да хванат. О, разбира се, въоръжиха си се. Разбира се, бе, атакуваха, да. И пленници доведоха, да.  

Ами след 14-ти януари, след като отидохме там, Драва е пред нас. И сега ние имаме информация, че с гумени лодки, тихо се преминава, и когато нашите преминават отатък, ние артилерията прикриваме с огневи вал. Те отиват там, ама оттука наблюдават, къде са бункерите им. Нашите нападат внезапно бункера и вземат каквото им е нужно, и живата сила – натоварват я и я връщат. Ей това, такава информация, кръстосва се, кръжи наоколо. И всякой изявява желание да се запише, но най-много тия – разпасаните. Записаха се, отидоха там и се снабдиха с оръжие. И пленник, да. Ами те при всички случаи се връщат, защото когато отиват там, не се стреля – безшумно, тихо, с тихи стъпки отиват, пускат бомбите – тия нападателните – в бункера, онези са изненадани. Това е моментът на изненада тука. Онези са изненадани, предават се, нашите вземат каквото им е нужно, качват ги на гумената лодка и от момента на качаването – тогава артилерията ги прикрива. Прикрива ги, за да се оттеглят. Ето така стана с тях. Разбира се, участвах в прикриването, водихме огън. Колко човека докараха? А, не повече от двама-трима, четири човека, не повече. Наш‘те всички се върнаха. Успешни са винаги. Дали ги наградиха с ордени? Не, не, не. Единственият награден човек през цялото време съм само аз. Да, в батареята единственият, втори награден няма.

Но преди да отидем в Унгария, имаше още един митинг във Власотинци. На този митинг във Власотинци говори генерал Стойчев [80] , голяма реч произнесе и награди някои от смелчаците на фронта. И знаеш ли какво чувство съм изпитал, когато чух мойто име?! Не съм очаквал, да. И чух мойто си име – извикват ме, отивам при него в строева стъпка и нагодих се така – да ми окачи ордена „За храброст“ върху шинела, и é това беше особен момент [81].  Някои от войниците, нашите, ме поздравиха, но други казаха, че съм се бил продал за един орден. Не обърнах внимание на това. 

Качихме се, продължихме вече нагоре, и сега вече сме в Сремска Митровица [82]. Сремска Митровица, там Урулик и едно друго населено място имаше. На Сремска Митровица немците са окопали здраво и мъчат се да настъпят югославските партизани – не могат. И сега, правиме опит ние с 29-ти пехотен Ямболски полк. На него е възложено да превземе тая крепост, това укрепление на немците. Добре, но те, за да настъпят в един фронт от два километра, над 500 оръдия. Над 500 оръдия! Наши, да. Тактически, стратегически – цялата артилерия. Гърмяхме, трещяхме „тáка-тáка-тáка“ и когато се вдигна Ямболският полк, настъпи около един километър и го парираха – не можа. Не можаха да настъпят. И това беше точно около Коледа [83].  На 22-ри беше. Изглежда, че нашите искаха да създадат на себе си и на армията малко празнично настроение – Коледа по някакъв начин да се отбележи. Но не можахме да превземем тая крепост. 

И сега, отделихме се в едно село да се подготвим да продължиме, но те се подготвят, населението се подготвя да посрещат празника на Рождество. Те бяха католици, словенци, словенци. Там тая Митровица, Сремска Митровица. И когато вече свърши това напрежение там, на Оролик – един-два дена почивка. 

И сега, ние сме настанени в едно село, да си почиваме, малко да се оправиме, да се съвземеме, че ни предстои поход. И в един двор сме се настанили, един сеновал има там, и около тоя сеновал и ние сме там, от нашата батарея. И хазяина и хазайката са отишли на черква, на Коледа. Имат една дъщеря, мома – Ана, се казва [84]. Ана отива да вземе да нахрани животните от сеновала, и Димитър от Симитли – той е на пост – гледа, гледа и току метне караулния кожух и я натисне. Тя пищи и аз така можех да му се наема на Димитър, отидох, оправих се с него, отървах я. О, разбира се, сбихме се, да, да. Отървах Анчето, и тя ме хвана за ръката така, и ме води. Аз мълча, тя ме води. Влезнахме пред иконата, коленичи тя и мен ме кара да коленича [85], и да се помолиме Господ да прости на Митя. Да, като си дойдоха майка ѝ и татко ѝ тя ме величае, тя ме величае, че тоя... И сега аз бях един непринуден гостенин на тържествения обяд на празника, на Коледа.   

И на същия ден следобяд, преди да се замръкне, тръгваме към река Дунав, ще преминеме Дунав. И тези хора – от цялото село, изпратиха ни на цял километър, на цял километър извън селото ни изпращаха! Но до мене бяха Ана, майка ѝ и татко ѝ. А Димитър – Димитър гузен. Той се благодари, че не съм го докладвал на командира на батареята. Защото ако бях казал, щеше да му стане тогава много тежко. Не го наклеветих, оправих се с него. И Анчето, така, отървах го от тоя войнишки натиск. И наближаваме Дунав.  

И сега, мен ме изпращат в една група, в един отряд, който се нарича „квартиронастанители“. Ще преминеме Дунава и там ще отидеме да определиме къщите, къде ще е бойната техника, къде ще е командирът. Отидохме там – точно на 31-ви декември преминахме Дунава и настаняваме се в едно градче, е сега не ми идва точно на ума да го кажа. Едно градче като паланка, неголямо. Влизаме там и посрещат ни на градчето управата, ръководството – те знаят, че трябва да се осигурят квартири. И извършихме кой къде ще бъде, и обяд вече идва. И кметът на паланката е разпределил кой къде ще обядва на Нова година – погрижили се бяха хората [86].

И сега, и аз съм измежду тях. С мен беше един офицерски кандидат – ветеринарен лекар. Седнахме в една обстановка, различна от тази на мойто село. Различна – със западна култура, със западни традиции! Аз гледам – ние в село от една паница ядяхме всичките, а там пред всеки човек слагат паница. И паницата е празна. В средата на празничната трапеза има един супник, голям. От този супник трябва най-напред да си разлее гостенина, пък тогава... И аз не умея, тая обстановка е нова за мене, но оня знае традициите – до мен дето е, офицерският кандидат. И хоп – гребна с черпака, разля си супичка и подбутна към мен черпака. По същия начин направих и аз така. И казвам си: „Ако бях самичък, какво щеше да правя?!“ И аз, така, по нашенски, на всяка лъжица супа по едно залъче хлябче. Така, оня гледа, хляб не яде. Изяде супата. Казвам: „Чакай, и аз ще направя като него!“ [87] И това беше едно хубаво празнично посрещане.   

А те виж сега, тия хора бяха евакуирани, празни къщи бяха[88]. Ама в тия празни къщи имаше и котета, и кучета, и патки имаше. И тука молбата на кмета и на управниците беше да направим така, че да се пренощува, и хората като дойдат, да си намерят всичко както е. И това го осигурихме, макар че някои много ми викаха да хвана някоя патка да направим някоя беля, но не се случи. Аз тогава за пръв път лежах в пухено легло. Пух, пух, пух![89] И поседяхме около едно денонощие, и продължихме пътя нагоре, откъм северната част на Дунава, отиваме към град Илок [90] вече – това е на границата.  
 

Стигнахме до Илок и кое ми направи впечатление: че по цялото продължение на река Дунав – като вървим така успоредно, срещу течението на Дунав [91] – наситено с толкова зенитна аритлерия! Изправени като телефонни стълбове, телата на зенитната артилерия! Руска е, да. Значи, страхотна организация! Дунав беше така укрепен със страшно много зенитна артилерия и от двата бряга. 

Ами това е с конна батарея, къде пеш, къде бутаме. Някъде се возиме, някъде бутаме оръдията. И точно на 14 януари сме в село Вейте на река Драва. Разпределиха ни там, кой къде – по къщите, и като ни настаниха, започна един спокоен, един хубав, един умерен живот, войнишки. Вече получаваме руска разкладка – храната ни е руска разкладка. И една хубава дружба с унгарците. Те от нас са очаквали, че ще сме страшни. Добре, ама като гледаха какви сме хрисими, какви сме притеснителни, как ги уважаваме – като свои родители – запленихме ги тия хора. И си спомням първата вечер – само една баба и един дядо, те ни посрещаха. Никой няма друг – деца, дъщери, снахи, никакви няма. Те мъжете им ги нямаше и без това. Те още не се бяха завърнали, те бяха по фронтовата линия. И тия хора отстъпват леглата си за нас, а те къде са се настанили, не знам. И това са пак такива едни заслани хубави легла. Някои от нас лягаха в тия легла, но повечето, и аз така, лягаш там до леглото на земята. Защото имахме въшки. Въшки имахме, да. И сутринта като станат ония и виждат каква е работата, така още по-близки им ставаме. А през това време те лъснали ни обувките, изпрали ни войнишката торбичка, измили канчето, наш‘те канчета, войнишките, така не са мити кой знае откога, но там така ги лъснаха, че не можеш да си познаеш канчето! И така, нещичко ние им даваме от нашия хляб, нещичко те ни дават, и се получава една такава размяна на живот. Ние хапваме от тяхния хлебец, те от нашия. Те имаха нужда от сол. И от кухнята отивахме да молим за малко солчичка – изнемогваха за сол. Кибрит нямаха, цигари нямаха. А ние получавахме дажба цигари. Аз не пушех и мойте цигари всичките ги взимаше Крум, но колкото имах след това ги давах, само на тях ги давах, и бях така много обичан, много уважаван бях от унгарците. 

И по едно време, защото там бяхме ние януари, февруари, до 6-ти март бяхме там. И така, позапролети се, създаде се условие за работа... А така, вечерта дето ни посрещнаха, на другия ден като виждаха, че ние сме свястни хора, тогава дойдат дъщерята, снахата, младото, което е за нападение – което може да се напада, което вероятно е и нападано и от немци, и от руси. Но така, довериха се, на нас се довериха. Това в село Вейте. Там стояхме до 6-ти март.   

На 5-ти срещу 6-ти март наш’та артилерия, насочена ей така в това основно положение. Ей така – това е основното положение на оръдието. И идват едни команди: „Наляво! Наляво! Наляво!” – е до такова положение, на ляво 45 градуса сме се обърнали. Значи, точно където немците правят пробива [92] при Драва Чехи и Драва Полконе [93]. От това положение ние огъня местим, местим, местим, до é това положение. А, стреляме, разбира се! До изчервяване на телата [94]. Страхотна стрелба, страхотна стрелба, да. И немците останаха далече от нас, но в района на Ямболския полк – пак беше на Ямболския полк – там стана пробивът[95]. Не, не, не видяхме немците. Дали чувахме оръдията? Тяхните? Те нямат нито оръдия, нито авиация. Те са в страхотна криза. Нямат транспорт, транспортът им е блокиран, защото нямат гориво. Нито авиацията им е в действие, нито камионите, нито танковете. Те действат само с автоматите, щурмовите части. Та това е на 6-ти март, да. 

До 18-ти март сме си там, на Драва сме си, да. Дали имахме проблеми със снарядите? Няма – на Македонския фронт имахме проблеми и с боеприпасите, и със снарядите, и с храната – в Унгария нямаше такова нещо. Стреляй колкото искаш, подвозват се. Ама аз пак съм напред. Там вече не е Червена шума хребета, там е поле, равно е и наблюдателния пунт е черковната камбанария. Аз съм там, но някъде около телефона, аз приемам и предавам това, което е за командира, и това, което е от командира до батареята. Така, че това съм го усещал, но не съм виждал директно. Командирът – той в наблюдателния пункт със стереотраба. Не, не, не, аз не съм гледал през нея. Не ми е било и работа, но и никой не ме е допуснал...

До края на Дравската операция, това беше до 18-ти, таман вече да преминеме Драва и да ги преследваме, мен ме извика командирът и ми казва: „Гърнев, заминаваш си 20 дена в отпуска в България!“ Значи тоя огън, тая тежест мина. И командващият армията : „Всички орденоносци да заминат за България!“ [96] Да заминат за България, в отпуск да си отидат. Да, за 20 дена. След 18-ти март.

„Заминаваш в отпуска!“ – да. От цялата армия, всичките. Събраха ни в един пункт там, качиха ни на влак и тоя влак от Унгария до София ни вози, и на София слезнахме на Централна гара. Всичко е с ордени, всичко е с ордени, да. И хората в София като слезнахме, се чудят. Точно тогава информацията за кървавите боеве на Драва идва, а ние влизаме като отпускари. Това явно е тактика на командващия. Да докаже, че живи сме, че воюваме: „Ето ги храбреците!“ И аз имах приятели, един от тях казва: „Ела, сега ще те заведа в семинарията!“ Семинарията бяха превърнали в лагер на пленените немци. „Аз – вика – ще си позная моите хора!“ Имаше негови хора немци, от пленниците. Това от Македонския фронт, Първата фаза. На него му е възложено да атакува това място и да овладее хребета там. Но това не е Червена шума, това е някъде вдясно от Червена шума. И той успява да свърши работата и да плени цялото отделение – с неговото отделение да плени немското отделение. И като ги пленява – отзад тилови герои, тия тилови герои се опитват да мародерстват с тях. Добре, ама сега той ги защитава. И затова ги смята, че са негови. Защото докато той ги представи при командването, брани ги от мародерите, от нашите... Ми часовника ще им вземат и нещо хубаво, което имат – в такъв смисъл мародерство. Демек тилови герои, ама бабаити, така... Даже някои тилови герои, като не може да види немец и премине край убити немци, стреля по убития немец, да опита оръжието си. И отиваме в семинарията. Ей, по интуиция казваше, че ще го видят, и го видяха. Каква радост беше, каква радост беше!   

И той си остана, имаше си роднини в София, аз си търгнах за Лебяхово и така бях посрещнат в селото! Чудесно, специално събрание... Аз трябваше на събранието да говоря, чудесно беше, да. Пътувам с едни хора – пеш, от Гоце Делчев, седемнайсет километра до мойто село. И една от жените вика: „Аз ще отида напред, да кажа на баба Магда [97] и на Лина, да не се сепнат, нещо да не им стане!“ Отиде, предупреди ги. А, никой не знае, абсолютно никой не знае, да. Няма такива съобщителни връзки. Това е военно време, няма. 

И какво, аз съм в отпуска, почивах един ден, на другия ден имаше за оран. Брат ми [98] си дойде да ме види и докато ме види, отидохме на нивата, изорахме нивата. Така че и пролетната сеидба си извърших, когато бях в отпуска. Жена ми дали се радваше, че имам орден? На мен се радваше. Кой изора нивите на другите, които бяха на фронта? Отечествено-фронтовците. И на нас, и на нас... Бяха организирани бригади. Да, да се изворат нивите. 

Двайсет дена и се върнах. Пак с влак. Пак, разбира се, събрани. Всички, всички от отпускарската група, да, обратно. И беше интересно посрещането ми от командира на батареята. Той ме питаше за 4-то постановление [99], за ей това настроение там, на „Неутрален офицер“ [100]. Имаше едни смущения на дамянвелчевите, с кимонгеоргиевите хора. Дамян Велчев Вие знаете, че не устоя много, той може и с Г. М. Димитров да е избягал заедно, не си спомням. Г. М. Димитров избяга, напусна България, заедно с Анастасия Мозер, обаче струва ми се, че и Дамян Велчев, и той напусна България [101]. И командира точно за ей тези положения така ме разпитваше. За организацията на РМС [102], за организацията на детските септемврийчета [103], въобще какво съм видял, какво съм чул. Щото той има информация. Той е на по-високо ниво и има повече информация от мен, от войнишката маса. Там ме разпитваха, беше интересно. Беше ми интересен интересът на командира към моите впечатления, когато се върнах.   

И продължихме, продължихме до края на войната в Австрийските Алпи. Дали минавах Мур? Да, да, да. Вече след като се върнах от отпуска. Това беше около 1-ви май, празнувахме там, имаше речовити офицерски кандидати, лейтенанти. Аз и досега си помня словата им, първомайските слова, великденските слова... Не, не съм говорил – само съм слушал, тяхните слова. Ей го тоя, когато говореше за великденските празници, те бяха близко с първомайските, когато говореше, вика: „Дали има Въскресение Христово не зная, но зная, че българският народ възкръсна!“ Каза го тоя, офицерски кандидат... Дали беше марксист? Ами явно, че той е добре ориентиран човек.  

Дали участвахме във военни дейстия, като се върнах от отпуската? Ама разбира се, пак в преследване, в преследване, да. Лесно, много лесно беше, без съпротива. Сражения? Не, не, само преследване. О, разбира се, пак си стреляхме с оръдията. Разбира се, преследването е с преместване на бойния ред, с преместване на бойния ред. Не, не, не сме влизали в директен сблъсък, само в преследване.   Краят на войната ме завари в Лайбниц [104]. В Австрия, да, там ме завари. Ами там може би една седмица стояхме. И там имаше един завод за велосипеди. И тоя завод за велосипеди, само който не иска, само той не се снабди с велосипед. Аз не съм се снабдил, но там се научих да карам велосипед. И когато се бяха така заредили, с велосипеди и разни други трофеи във Австрия, когато си бяха заредили раниците и колите, командирът на батареята вдига в тревога – пълна, бойна тревога, и всичко е така, на една ливада. На една ливада, строяват се, раниците оставят, пушките на пирамида и три крачки назад – седиме ние. И със свои хора командирът развърза раниците, знае кое е войнишкото и кое е чуждото – всичкото се изважда чуждото и се натрупва на една купчинка на ливадата. Край на трофеите. Натрупва се – разни неща, в това число и велосипеди. И командирът, беше във връзка с, да го наречем градския съвет на Лайбниц, и помоли ги да изпратят хора, които са социално слаби – да дойде и кой каквото си иска да вземе. Тая купчинка се разграбя, разграбя се за нула време от социално слабите, от бедните хора.
 

И след една седмица: „Ай сега, ще се връщаме обратно!“ Ама докато бяхме там още – с немците бяхме свършили. Добре, ама след 9-ти май една войскова част на генерал Беловласов [105], белогвардейците, те не се предават, те още воюват. Е, тука се наложи вече и след 9-ти май наши части да отидат. Ами там, в Австрия, да. Аз не съм участвал тогава. Само пеши части отидоха. Имаше ли сражения? Разбира се, разбира се, да – с беловласовците. Не, не, нямаше убити от нашите. Това беше така последното...   

И сега, готвиме се да си отиваме в България и казаха, ще си отиваме, обаче всички орденоносци ще се съберат на едно място и генерал Стойчев от тях ще формира полк, само от орденоносците – представителен полк, параден. Представителен параден полк за София. И аз съм с тях. От цялата армия цял полк орденоносци. Там, по ливадите, строева подготовка... Нашите си тръгнаха вече, но полкът остава там. Строева подготовка, маршировка, там слова, подготовка психическа... Отидоха си нашите, ние вървим след тях. Парадът ще бъде на 17-ти юни. Ние се готвиме – цял месец имаме. Цял месец се готвиме за тоя парад. И пак тия формирования – отделение, командир на отделение, взвод – командир на взвод, рота – командир на рота, батальон – командир на батальон. И строевата подготовка се води от съответното звено, и цялата подготовка под наблюдението на генерал Стойчев – той наблюдава, той ги извиква на консултация, прави бележки, пак ги разпрати – голяма подготовка.  

И сега, на 14-ти тръгваме си вече от Австрия. И на 14-ти ще се отбиеме в Белград, най-напред там ще направим парада, да ни посрещне Тито. Тито ни посрещна на 14-ти юни [106]. И сега, влизаме в Белград, сутрин рано. Белградското население, белградските граждани ни аплодират страхотно – ама такава горещина, такава сърдечност ни посреща: „Братя бугари, братя бугари, бугари, бугари, привет! Здраствуйте!“ И минахме през централната улица на Белград. В центъра на Белград имаше митинг. Имаше слова, обаче Тито го нямаше. Словото на генерал Стойчев – на чисто югославски език, взриви площада. На сръбски, на сръбски им говори, да. Страхотно слово, страхотна реакция, положителна. Въобще добре се представи.  

 И сега, изнесохме се в едни ливади, така на един хълм извън града. И там опънахме палатки, там ще нощуваме. И разбрахме, че парадът няма да бъде в Белград, ще бъде на ливадите. Тито нямаше вяра... На ливадите и там ще е парадът, там ще ни посреща Тито. В града – това е митинг. А иначе това, дето ще бъде на ливадите, това си е чисто военна работа. А, ние като влезнахме в града, само шествие беше. Ами ние сме шествие, в свободна стъпка, нестроева. Там ни аплодират, да, там ни аплодират. Там Тито го няма. Парадът ще бъде в ливадите извън града [107]. Чисто военен, там цивилни хора нямаше. Взеха всички мерки за безопасност. 

И сега, в уреченото време станахме, закусихме, измихме се, построихме се и всичко гледаме, обаче Тито още не можем да го видиме. Е, по едно време едни малки, леки бронирани машини, като оси, дойдоха на ливадите. Но в коя от тия коли е Тито също не знаех. Е ясно, от една кола изскочи Тито, там нямаше аплодисменти, това са военни работи вече, никой не вика така. Ако беше в града, щеше да има, но тука вече всякой съзерцава и няма гласове, екзалтирани така: „Ура!“ Излезе Тито – на подиум. А там на ливадите имаше цистерни, страшно много цистерни, вода изобилие, колкото искаш вода. И Тито излезе от една кола, приветства ни със слово, извика наши офицери, награди ги с югославски орден „За храброст“ и след това вече минахме парадно. Е, това беше парада в Белград.   

И там малко, колко почивахме, малко, в Белград, продължихме след това към Костинброд. В Костинброд отново слезнахме, това е било вероятно на 16-ти [108] Още малко напомпване, още малко тренивровки и на 17-ти вече сме в София. От гарата до центъра на София шпалир вляво и вдясно – ние минавахме в тоя шпалир. Не, не, не, само шествието, шествието, да, свободна стъпка, Но като гледах ентусиазма на Белград, казвам: „Ще има ли такъв ентусиазъм в София?“ Малко се съмнявах. Казвам: „Ама много ентусиазиран Белград бе, София ще бъде ли толкова ентусиазирана?“ Обаче ентусизамът софийският беше още по-голям! Да! Даже é някъде към Халите шпалирът не можа да удържи гражданството – измесихме се, измесихме се, да. Разбира се – цветя и малки подаръчета, бонбони. И устроихме се там някъде в южната част – на Орлов мост. Оттам вече заехме местата си и парад пред правителството. Мина парадът в строева стъпка, слушах. И сега си спомням така... На Кимон Георгиев и другите оратори речите бяха общи, но забиваха се в съзнанието словата на генерал Стойчев. Да! „Народе мой, връщам ти синовете, връщам ти и имената на загиналите!“ Да имената, само имената... [109] 

 Свърши се парадът, отивам си в Самоков, нашите [110] са отишли вече. Освободени са, мен фелдфебелът [111] ме среща и казва: „Гърнев, сега ти ще съпроводиш един вагон с коне, ще ги предадеш на Ямбол и тогава ще си отидеш на село!“ Аз съм си пак с войнишки... Викам: „Добре, ами ботушите, войнишките?“ „Оттам ще ми ги изпратиш.“ – вика. „Ама – викам – на мен един чаршаф ми го откраднаха тогава и аз се страхувам, един чаршаф не мога да го дам!“ „Остави го чаршафа – казва – всичко е оправено!“ Там беше последното ми служебно изпълнение – в Ямбол. Предадох конете и се върнах в село.   

Посрещане пак, общоселски тържества, слова, пак с Крум сме заедно... А, там в Унгария му казвам на Крум, защото и той беше вземал трофеи [112]: „Круме, нека се върнем живи и здрави!“ „Да, ама ти имаш панталон, ама аз немам!“ – вика. „Ти като се върнеш, имаш с какво да се облечеш – вика – ама аз немам!“ Викам: „Единия панталон от мойте ще ти го дам! Два панталона имам, единия ще ти го дам на тебе!“ Те са на село, да. Тоя разговор водим... И се върнах, Крум вика: „Борисе, ти ми обеща панталоните!“ Дадох му ги панталоните, и с тоя панталон – той малко му беше дългичък така, и бос излезе на подиума, на трибуната, и той произнася слова, речи произнася – Крум, фронтовакът, завърнал се от окопите... Така че с много тържества ни посрещнаха... И понеже става дума за панталони, на нас тука ни дадоха плат веднага – централно беше разпоредено, да се даде на фронтоваците плат колкото за един панталон. И Крум получи, и аз. Ушихме си нови дрехи, нови панталони – като спомен. Дали ми върна старите панталони? А, къде бе, къде ще ми върне, няма да му позволя такова нещо?! Айде жив и здрав да е...  

   Жертви? А, имаме – един човек имаме убит пред Пчиня. От цялата батарея един убит. При Пчиня, снаряд пада близо до наш‘те огневи позиции – шрапнел, покосява го шрапнела. Димов, Петър Димов. Единственият от нашата батарея. Над 120 бяхме в батареята.  

                                                                                              * * * 

Като се сражавахме, немците какво впечатление ми направиха? Като противници, като противник, как иначе може да бъде? Не мога да бъда друго, освен войнствен, войнствен. Те са на 30 крачки пред мене, така от упор стрелят те в мене – и аз в тях. Не може да бъдеш друг.   

Дали съм срещал усташи, власовци или албанци? Това вече само съм ги усещал, но не съм се срещал. Усещал съм ги тях, да.   

Дали съм срещал червеноармейци? О, разбира се! Ами виж сега, червеноармейци – в тила имаше разни такива тържества, срещи по различни поводи. Ние ги боготворяхме, боготворяхме ги, но като се докоснах до тях, разбирах, че и те ни боготворят. И ми се струва, че и с тия, с които съм се докоснал – аз съм стоял по-високо от тях. Като интелект. Ами защото с това, с което съм се докоснал – по-плитка вода, по-плоско, нямат тая дълбочина, която имаха моите обкръжения. 

 Дали съм срещал англичани? Не, не съм!       

Различните нива на йерархия, на фронта? Войниците към командирите как се отнасяха? Тука на Македонския фронт [113] – хаотично, хаотично беше, да. Съгласно военните традиции командирът при паникьосване, при отстъпления, оправдано е да стреля по паникьора. Никой не упражни това си право. Само Чочоолу. Само Чочоолу един единствен, да. В Унгария беше всичко канализирано. Всичко си беше в строг военен порядък. Войниците как се отнасяха към командирите там? О-о-о, почтено, почтено.   

А офицерите към войниците? Разбира се, разбира се, да. Аз съм в позицията на войниците. Бил съм обкръжен с изключително внимание от мойто командване. Войниците помежду си как се държаха? Плебейски, плебейски. В смисъл, че ето – получи кореспонденция, веднага сподели, получи колетче – веднага... И когато запролетя, отивахме свободното време прекарвахме на нивата на унгарците... Помагахме, да, помагахме... Понеже нямаше мъже, мнозина запрягаха и оряха. И оряха, оряха, да, да. Даже някои се ожениха за унгарки. Да, доведоха си ги, тука си ги доведоха, да.  

Заместник-командири? Да, да, дойде, в Унгария дойде един [114]. М-м-м, гола вода беше. Гола вода беше, да. Ами той явно беше приятел на някой, за да го изпратят там. Но беше гола вода. Той не намираше език да дойде при бойната част, все беше в тила, в обоза, при ездачите беше. Аз бях разочарован от него.     

Какви бяха отношенията между различните части? Имало ли е някакво напрежение? Не, не, не е имало такова нещо. Не е имало такова нещо, но да ти кажа нещо друго. На 9-ти септември в нашия полк имаше около 50 македончета от Битоля, веднага тях ги освободиха, отидоха си и ние се разделихме с тях – като братя се разделихме. Аз когато бях в Белград – срещнах се с един, който го нзначиха командир на батальон. Той е от тези, които бяха в самоковската артилерия. Назначиха го за командир на батальон. Толкова бедна работа, нямат кадри. Той беше войник в Самоков, да. С един от тях си кореспондирах и след 9-ти септември, Христо Талев се казва. 

В батареята дали имахме войници от друга народност? Имаше един помак. Да, да, един помак, от Бабек [115]. Дали имаше някаква разлика в отношението към него? Не, не, не е имало. Наравно, наравно беше с нас, даже един случай там в кухнята, на обяда – този, Мандзурски се казваше, той не само, че не се чувстваше като лош, но беше нахакан. Старшият на масата, нещо като разлива, несправедливо е разлял, и му прави бележка. Този, помака, прави му бележка. И ония: „Ти ли бе!“ И се нахвърля – този старшият на масата. Той, помакът, изпревари и с черпака – смлати го по главата. Удари го. И всичките земаха страната на помака. Ето това е случай, който потвърждава, че такова чувство на дележ не е имало.   

Местното наслеление? В Македония как се държаха местните? Да ти кажа право, не сме имали контакти с населението. Не сме имали контакти с населението в Македония, но когато бяхме вече в Сърбия, на една гара, и имах възможност, така голям престой имаше. Отидохме – де да знам как – изплувах в някакво семейство там и имаше вдигане на наздравица. И като вдигнахме там наздравица, за здравето на Тито, на Георги Димитров, един от къщата вика: „Аз – вика – за здравето на краля!“ Та ето, това е един такъв случай, който така също не ми се изплъзва от спомените. Това беше в Сърбия, не в Македония. Как се отнасяха към нас хората в Сърбия? Бяхме сила ние, бе! Ние респектирахме, бяхме сила – организирана сила. Щом като оня Методи от Битоля беше командир на батальон, можеш да си представиш в какво състояние са те. Там оная приказка я знаеш, нали? „Ей, братя, има ли бугарска войска напред бе?“ „Има, има!“ „Батальон, напред!“ – Щом има българска войска. После на друго място пак: „Има ли българска войска?“ „Няма!“ „Батальон, натрак!“ – назад, значи [116].

В Срем и Унгария как се държаха хората с нас? Друга е културата там, друга е културата. С тия сме си братя, около Вардарска Македония и Сава. Там вече културата е друга. Как се държаха хората с нас? Там ли бе? Ами направо като с победители. 

Ами чувствам се горд, че съм участвал във войната, чувствам се горд, че съм удостоен с почести, с отличия... И особено 2012-та година нас ни събраха от цялата страна, носителите на орден „За храброст“ – да участваме в парада на 6-ти май. По инициатива на Плевнелиев. И това изпълваше душата не само на мен – на всички. И в наша чест беше даден в резиденцията на Лозенец прием, президентът беше с нас, снимаше се с нас, ръкуваше се с нас, обядва с нас. Участието ми във войната, което тогава не съм оценявал какво правя, но сега оценявам, че съм уважаван, че съм тачен човек. 

Дали имам някакви травматични последици? Никакви. Аз чувствам неудобство от прекалено уважение, от прекалено уважение, обществено. Да, към мене!

Дали съм виждал някой от нашите войници да загива? Ами този, командира, дето е, офицерския кандидат. Не, не съм имал друг случай. 

Не, не съм нагазвал в такова пространство, да газя върху трупове на немци, не съм. Дали съм виждал как падат немци? О, виждал съм, разбира се! Ами разбира се! Ами как, той като е срещу мене, така наперено върви, и аз като се прицеля в него, и той падне. Да, прицелваш се и той падне, да. Принудя го да падне, сега дали е жив, но съм го принудил да... Дали е залегнал или съм го убил? Не знам, не знам, да. Принудих го, принудих го. Това е може би за време от около 2-3 часа. За малко време. Е, те са няколко, те са няколко, един пада, друг става, друг излиза, те са няколко, но това е във време на около 2-3 часа. Измина това време, вероятно те отстъпват, но ние не сме отстъпили, и така, размина се тая криза, тоя критичен момент. Ами този, дето ми е кацнал на мушката – в него се меря. Те в самото начало, така, като ловджии са – на хайка идват. Добре, ама като ги посрещнахме с нашите стрелби – принудихме ги да легнат. Сега този, Красев, стреля по един, наблюдателят стреля по друг, планшетистът стреля по... Ние сме един опорен пункт, който макар и с карабини, с „манлихери“, стреляме залпово, групово. А-а-а, срещу човек съм се мерил. Срещу човек, срещу човек. О, разбира се, разбира се, многократно, многократно. 

Дали съм става свидетел на военни престъпления? Да се посяга на цивилното население? О, разбира се – é тоя, дето натисна Анчето. Ами някои, лекомислени, така, като пътуваме – и чул от другите, че там в тия лозя има винарна. И отишъл, бърза – докато отвори чепа – той стреля, пробие бъчвата, наточи си манерката, и си закачи, и си върви [117].  От моята батарея имаше един такъв случай, порицахме го. Това беше само така, да речем около 2-3 дена, ей такова безумие. Ама братушките сложиха веднага часови на винарните. Ама то не е една, те са много! В Унгария, да.

                                                                                        ***

Цялата 45-та година, юли, август, септември, орях, и така. Посрещнах 46-та година като орач, като плебей, и някъде към април май на 46-та година казаха: „Добър си орач, обаче искаме да организираш снабдяването на кооперацията със стоки! Ти си стоковед!“ Стоковед на кооперацията. Върша и едното, и другото. През 48-ма година ми казаха: „Ти си добър орач, но теб ще направиме кмет на селото!“ „Ама чакай, аз съм много млад за кмет! Ей го тоя, бай Лазар, е по-добър от мене, той е по-възрастен! Той е на възрастта на чичо ми и аз се срамувам аз да съм кмет, той трябва да бъде!“ „Не, ти ще бъдеш кмет!“ Избраха ме за кмет. След като ме избраха за кмет, аз бях много старателен и моето кметство излезе на едно от първите места в околията. Казаха ми: „Чакай, ти си добър кмет, обаче ще те направим инструктор, инструктор по селско стопанство в околията!“ Вместо инструктор, направиха ме секретар на околийския комитет на „Съюза на народната младеж“. Там стоях една година, казаха: „Сега ще те изпратим в армията, на курс!“ 

Да, по време на македонизцията бях Пиринския край. Ами, областният комитет на партията ги посрещна с венци. Околийският комитет ги посрещна с венци. Учителите, македонските [118].  Аз в нашето село, не си кривя душата – и аз ги посрещнах със сол и хляб. Обаче, в същото време в мойто село се установи една нова служба – Паспортно бюро. Аз на това Паспортно бюро бях сърцето. Ама то беше страшно нелегално, никой не знаеше за него. Така че тия хора, от Държавна сигурност, от Паспортното бюро бяха [119] , те ми казаха: „Слушай, тия няма много да са тука. Коминформбюро [120] се скараха с Югославия и Москва, ние ще ги изпъдиме!“ И така, не се мина и година, Благоевград изпрати скопските учители, Гоце Делчев изпрати скопските учители, така и аз се разделих с нашите – като доверен човек на Паспортно бюро на Държавна сигурност. Изпратихме ги, какво сега. Как реагираха хората в селото на тоя процес? Слушай, първо за себе си да ти кажа, първо за себе си. Това е в духа на интернационалното. Между Георги Димитров, между Сталин и Тито в основата стои приятелството. След това идва предателството. Аз коленича пред приятелството, ненавиждам предателството. Не съм искал да бъда предател и не съм бил предател. Че са били предатели някъде в Коминформбюро, да си му берат грижа, аз съм бил един редови там. А в същото време, когато посрещахме учителите – в същото време аз бях в Паспортното бюро, бях от Държавна... хората с Държавна сигурност. Така че ето – ей такова ми е отношението. 

Народът как посрещна това? Интернационално. Интернационално, да. Така. Ние имахме братско отношение с гръцкия народ. Гръцките тютюнджии намираха у нас хляб, идваха у нас да ядат в тежките години. Давахме им хляб, за да ни помогнат да прибираме тютюна. Поведението ни беше интернационално. Дали сме българи? Да. Добре де, ние сме си македонци, но в думите македонци географско понятие е едно, а национално е друго. Ние приемаме географското понятие. Географското понятие приемаме. Знаеме докъде е границата на Македония. Ние приемаме географското понятие Македония, а не националното. 

Езикът на който ни учеха дали беше различен от нашия говор? Диалектно, диалектно различен беше. Как приемахме, че ни учат на друг език? Карали сме си, както си е било. Нищо не сме възприели! Карахме си, както си беше. Абе те се учеха от нас, бе! Ние сме били винаги над тях в духовно отношение, в интелектуално отношение. Те се учеха от нас, не ние от тях.

Отидох в армията, завърших един кратък курс – дадоха ми офицерско звание. Дадоха ми изборна длъжност. Това беше 51-ва година. Изборна длъжност – секретар на полк. Не войниците, партийната организация на полка – те ме избират за секетар на полка. Там бях година-две-три, като секретар на полка... В Станке Димитров [121], в артилерийския полк бях. И през всичкото това време като стоковед ме изпратиха на едномесечен курс за стоковеди, като кмет ме изпратиха на едномесечен курс за кметове, като офицер вече задочно карам една двугодишна партийна школа. Завърших тая двугодишна партийна школа. Като офицер ме изпратиха на шестмесечен курс във Воената академия. През това време вече не съм секретар на полк, а съм изпратен секретар на „Военна комисия по нравственост и етика“.

Завършил съм там школа, курс, туй-онуй, добре, ама аз нямам средно образование! И като секретар на тая комисия, военната – по етика и нравственост – аз почвам вечерно училище. Започнах вечерно училище, вечерна гимназия. Ама не бях сам, имаше и други. Завърших като екстернат. Екстернат, понеже не съм имал възможност да ходя редовно на занятия – екстернат означава да се явиш на матура по всички предмети. По всички, не само тия петте матуритетните, а по всички предмети! Четиринайсет изпита съм вземал, това беше 59-та година. В Елхово вече бях. Директорката на гимназията ми казва: „Недей така, не е напъвай! Ще закъсаш някъде. Ти си на такова място, офицер със звание, старши офицер. Не се напъвай! Вземи половината сега, половината наесен!“ Викам: „Не, аз съм готов! Сега ще ги взема всичките!“ „Добре, искам след всеки изпит да дойдеш при мен, да ми кажеш как си го вземал!“ Директорката проявява такъв интерес към мене. Беше ми много драго да я слушам. Значи 14 изпита съм вземал през месец май и юни. И съм ги вземал като есктернат. 

Но в това време не всичко е вървяло по мед и масло. Аз съм секретар на военна комисия по военна нравственост и етика. Аз имам наблюдения и имам сведения как моят началник е нарушил нравствеността. Ами стана гарант на един от старите офицери, който много го уважавам аз – Стефан Грозев се казваше – много го уважавам. Той иска да го вкара в партийните редове, да стане член на партията. Добре, ама цялата организация, щом го предлага началник-политотдела, как – всичките казват: „Ще го приемем!“ Аз казах, че с тоя човек – като българин – аз съм готов с него, там на граничната линия да браня България, но неговото място не е тука [122]. Да, имаме различни идейни убеждения, не е престъпление, нека той да си е... И само седем човека ме послушаха мен, другите всички гласуваха за него. Добре, гласуват за него, но решението на първичната организация трябва да се утвърди от мойта комисия. Мойта комисия не го утвърждава, а решението на мойта комисия пък зависи от началника ми. Той ми го връща за преразглеждане, и аз му казвам: „Слушай, ще знаеш, че ти си заблуден! – Той малко по-голям от мене, почти моя възраст. – Грешиш, тоя човек не е за нас човек... Идейно, в идейно отношение няма място при нас. Отровен е коренът му.“ Викам: „Той нещо крие, не е искрен! Позволи ми аз да отида да го проуча!“ 

И с негово разрешение отидох, тръгнах по следите му, и какво се получава? Щото нашите го питат там: „Какъв е тоя апартамент?“ В София богат апартамент има, вика: „От лотария получихме пари.“ И сега, имаше доста съмнения и други имаше, обаче тия съмнения аз ги разпилях всичките. Защото като тръгнах така по следите му, неговият баща е банков чиновник в Българска народна банка и длъжността му е прокурист. Като прокурист получава от Дойче банк няколко награди, със стотици хиляди левове в най-кризисните години – в най-кризисните години – и той това не го казва. И сега ей тия неща, когато бях в Централна банка, там секретарят на учрежденския комитет в банката ми направи вече справка какво представлява коренът. И когато го занесох това на моя началник, той се хвана за главата: „Верно ли е това?!“ Викам: „Ето нá, това е документ, подписан!“ И отива сега при командира на дивизията, и казва: „Виж какво е това!“ Казва: „Ти седи тука!“ – на неговия телефон, той отива при командира. Звънят ми по телефона: „Я ела тука!“ Викат: „Верно ли е това?!“ Викам „Да, ето, бе!“ Те запелтечиха. И съобщават на министерството: „Тоя човек, Стефан Грозев, да се уволни!“ Телеграф: „Да се уволни!“ И го уволняват! Отиват в другата крайност! Разбира се, разбира се, не трябваше да стигат до там! И го уволняват. Генерал Бъчваров [123]  го уволнява, ама като идва Добри Джуров [124] си го възстановява, само че го изпраща в друг гарнизон. Не в нашия гарнизон, Елховския. И сега, мина каквото мина вече... 

Ама ние с него, виж сега, с него си се уважавахме. Когато ние не го утвърдихме, ама нашето решение пък трябва да се утвърди от армейската комисия в Сливен. И сега, когато да отидеме да се утвърди нашето решение, ние двамината сме с него заедно, возим се в една джипка. От Елхово до Сливен се возим в една джипка. И той е старши, по-старши от мене, и трябва да се вози отпред. Той не иска отпред, сяда до мене: „Гърнев, твоя шеф ме обърка! – вика – Аз му казвам, че така... Той ме подмами и аз се хванах на неговата въдица!“ Че ще подобри редиците на партията, като влезне в редовете на партийната организация. „И аз очаквах такава съпротива – вика – и така, уважавам те, че ти постъпи така, както трябва! – вика – Уважавам те, като брат те уважавам!“ И когато отидохме в Сливен, за 10 минути свършихме – утвърдиха моята позиция, него го смъкнаха. 

Добре, ама веднага след това, след 1-2 дена мен ме извикаха в министерството. И един от шефовете там, кадровиците, ме обвинява, че съм нарушил единоначалието. Викам: „Единоначалието при нас се измерва не с пагоните, не със звездите, единоначалието при нас се измерва с морала. Тука моралът е нарушен, следователно потърсете причините на друго място!“ Скарах се с човека от министерството и така. Върнах се, докато се върна – мойта длъжност е съкратена. Аз увисвам – уволнен съм. И казвам на жената: „Тъй и тъй, така.“ „Какво е станало с теб?!“ Викам: „Не ме питай! Оттука ще отида в родопските мини, ставам миньорин.“ И тя отива при жената на началник политотдела и ѝ казва: „Нещо е направил твоят и моят, тъй и тъй!“ „Така ли?!“ И веднага му казва: „Райчо, я кажи какво е станало с Гърнев?“ И оня пелтечи. „Не върнеш ли Гърнев в армията, край, без мене! Не те искам тука! – И той отново се връща в министерството и ме защитава, затова, че аз имам четири деца. Четири деца имам, да. – Къде ще оставиш тия деца така, бе?! Бегай да си оправиш човека! – вика – Иначе не искам да живея с тебе!“ И той се връща, и ме върнаха – върнаха ме в армията. 

Служих още две години след това. Тия поделения все ги съкращаваха – реформи, и след като реформираха поделението в Любимец [125] ... Отидох в Мамарчево [126], от Мамарчево в Любимец. И като отидох в Любимец, ми казаха: „Тъй и тъй – викат – къде искаш да бъдеш?“ Викам: „Искам да отида в София или в Кюстендил! Там съм се ориентирал да се установя.“ „В София няма място, в Кюстендил няма място – има място в Звездец. Ще отидеш в Звездец!“ Викам: „Аз да отида в Звездец, ако съм по-млад и ако нямам тежко семейно задължение, но аз с това семейство не мога. Ако може – викам – пенсионирайте ме.“ „А, чудесно, ще те пенсионираме!“ И така ме пенсионираха, 63-та година. 

А, не, аз съм млад човек. Тогава разпределиха ме централно – от Пловдивския партиен комитет – разпределиха ме в Централна поща. В Пловдив, цивилен. В Централна поща ме разпределят като закупчик, така, специална длъжност ми откриха, за мен. Нямали закупчик, специална длъжност за мен, закупчик. И аз казвам на началника на областното управление: „Аз тука при вас ще работя като закупчик до края, докато съм жив. Обаче аз искам да запиша задочник „Икономика на съобщенията!““ „Борисе, дадено бе, дадено!“ И така... Подадох документите, задочно завърших „Икономика на съобщенията“. Когато вече дъщеря ми се беше оженила, даже имах внуци. 

Като вече знаещ икономист по съобщенията стигнах до заместник началник по икономическите въпроси. Добре, ама не ми даваха всичките пари, защото не можеш да надхвърлиш тавана на тая заплата, която си получавал в казармата, и ми даваха, така, не съвсем много. И аз казвам: „Добре, аз ще отида в Бойково, за началник на пощата!“ Дойдох в Бойково за началник на пощата и тука се хванах като началник на пощата, и като председател на читалището, и като човек в селското стопанство... Веднъж бях 68-ма, след като престоях в Пловдив [127],  76-та година дойдох тука началник на пощата. Аз съм си пенсионер, получавам и пенсия, и заплата получавам. Ами до 82-3та. Тогава вече съм спрял да работя и тука – направих си къщичка. Още когато работех. Тая къщичка я направих още тогава и се установих тука. Е, сега, ти ми идваш на гости тука. Ако имаш възможност някой път да дойдеш, да ти разправям за Бойково, за Бойково мога да ти рзправям още два пъти по толкова. 

Имам четири деца, осем внука, четиринайсет правнука и един праправнук. 

Интервюто проведе Константин Голев