Авраам Исак Негул участва във втората фаза на Втората световна война в Сърбия и Унгария, като доброволец-пехотинец от Хасковската гвардия. Записът е направен в дома на друг ветеран от войната – Димитър Димитров, в гр. Хасково.
Казвам се Авраам Исак Негул. Роден съм в Хасково на 23 февруари 1924 г. Служил съм в гвардейската дружина в град Хасково. На 12 септември 1944 г. в Хасково се създаде армейската дружина, чието ядро бяха партизаните от партизанския отряд „Асен Златаров”, Хасково [1].
Това беше доброволческа дружина. Всички бяха доброволци, нямаше наборни войници. Още повече, че моя набор още не беше повикан във войската, защото тогава навършихме 20 години. Значи на 21 години ни земаха войници тогава от България. Постъпихме в българската армия преждевременно.
Аз съм евреин по националност. Знаете, че ние евреите страдахме от антисемитизма в България. През 1941 г. беше приет закона за защита на нацията [2], с което ограничиха всички политически, икономически и други права на евреите в България, в това число и в Хасково. Какви бяха нашите ограничения? Първо ние бяхме събрани в едно гето – еврейската махала в Хасково. В района на спортната зала „Дружба”, в центъра на града. Около тая зала всички къщи бяха еврейски. И това паркче, което е сега там, се казваше еврейското паркче, защото то беше в средата на еврейската махала. Не ни се даваше възможност да излезем извън рамките на тази еврейска общност, на това гето. Ние нямахме право да се движим по главната улица, площада, да посещаваме обществените места като кина, театри, с изключение на модерното кино. Това е Домът на техниката сега в Хасково. Освен това ние бехме задължени да носим звездата на Давид. Това беше една малка жълта, от кокал направена звезда, която трябваше да бъде пришита на най-горната част от дрехата и то на лявата страна. Ако свалиш палтото, трябва под него, ако имаш риза (или нещо друго) и на ризата да имаш. Иначе имаше глоби, бой имаше, можеше арести да има и тъй нататък. Нашият град не беше голям – 26 000 души, почти се познаваме всички. Освен това всички евреи, които бехме над 16 годишна възраст, бехме и граждански или военно мобилизирани в разни трудови лагери. Аз съм копал в Хасковската река, по корекцията на реката. Бил съм и в Свиленград по корекцията на местната река. Строихме там и един мост. Въобще, контактите ни с другите националности бяха доста ограничени. Освен работата по Хасковската река, друга работа не ни даваха. Беше изключено човек да стане държавен или общински служител, магазини не ни даваха да имаме, никаква дейност.
Майка ми беше тютюноработничка, а баща ми беше военноинвалид от Първата световна война. Моето социално положение беше такова. Той тогава беше ранен при завоя на Черна в Македония и с отрязан крак. И много български войници са паднали там.
Аз членувах в нелегалната младежка организация на РМС [3] и от там вече се записах доброволец. Командира на наш’та доброволческа дружина беше Алексиев. Командира на Хасковския отряд „Асен Златаров.” В тази част имаше неколко роти. Мога да ги изброя. Две пехотни роти – Първа и Втора. Аз служих във Втора рота. Освен това имаше картечна рота, имаше свързочна рота и минохвъргачна рота. Фактически от тия шест роти само едната рота беше изпратена на фронта. Командир на наш’та рота беше Щерю Щерев.
В началото на 1945 г. дойде заповед, че една рота трябва да замине за Втората фаза на Отечествената война – в Хърватия, Унгария и Австрия. Командването реши нашата Втора рота да замине. Това стана в началото на март. Ротата се състоеше от три взвода и всеки взвод си имаше свой командир. Аз бях в първи взвод.
От тука потеглихме със влак. До Белград с боен ешелон, а от там тръгваме пеша вече. От Белград до Грац в Австрия, където беше последния ни поход, километрите мисля бяха 1500, цялото разстояние сме вървяли пеша и обратно. По пътя инциденти нямахме, става въпрос, когато вървяхме в боен ред.
Нашият ешалон беше спрял на една гара, не помня къде. Една река минаваше и некои войници, не от нашата рота – други, отиват да се къпят без разрешение на командването и един взе, че се удави там. Много нелепа смърт.
Помня само, че веднъж бяхме стигнали до една гара, беше в Хърватия. На гарата имаше един ешелон с български ранени войници. Дойде заповед ние да помогнем, да изнесем ранените войници от влака до некакво общежитие, училище ли беше? Да може там да бъдат настанени и лекувани. Носиме ги на носилки, един отпред, а другия отзад и носиме войника, обаче само главата му се виждаше. И го попитах: „Войниче, ти какво си пострадал?” И той ми каза: „Абе вдигни одеялото, ще ме видиш”. Като му вдигнах одеялото, войникът беше без крака и без една ръка. Кажи речи жив труп, жив труп. На мен ми стана много така тежко за самия войник и второ – тогава за първи път се срещам с човек, който е участвал във войната, в преките бойни действия. Страх ме обхвана. Викам си: „Сега, ако и мен ме върнат по същия начин?!” Та ужас, по-добре човек да остане там, отколкото да го върнат по този начин.
Както и да е. Стигнахме след некой друг ден до нашите позиции, които беха в Хърватия. Минахме Мур и Драва и през първата вечер още, в началото на март, шести, седми март, когато се водеха тежките боеве при Драва-Соболч. Германците се опитаха да пробият Първа българска армия, като ударят във гръб съветските войски, които се насочват към Будапеща. Тогава много тежки боеве водеха наш’те и се чуваше кънтежа на оръдията, на танковете. Това бяха първите признаци, че ние сме вече в предните бойни линии. Вечерта пристигнахме до канала Принципалия. Това беше една суха река, сух канал. От другата страна бяха немците, от тая страна бехме ние и там се водеше позиционна война. Пази се границата, ние нашата, те тяхната, без да се водят някакви сериозни сражения. Това беше първата нощ от нашето активно участие във войната. Като всеки новобранец на фронта, и нас ни беше много страх и въобще не сме спали тази нощ. И цяла нощ стреляме. Понеже имаше дървета там на тоя канал и постоянно ни се виждаше, че германците нападат, и ние през това време стреляме непрекъснато. А пък това са били паднали клони от вятъра. И така три вечери подред. И на четвъртия ден идва един съветски майор и вика: „” Момчета какво правите, как сте? Страх ли ви е? - и ние: „Ами, малко ни е страх.” И той вика: „Защо стреляте непрекъснато три вечери?” И аз викам: „Щото идват германците”. Е как така, къде сте ги видели тия германци? Знаете ли, че вече сте изстреляли над 10 000 патрона, а колко човека сте убили, знаете ли?”„Е не знаем.”
Той излезе много разбран човек. Вика: „Аз знам, че вие изпитвате страх, но да знаете, че германците няма да ви нападнат, така, че недейте си хабете патроните. Още повече, че ние вчера хванахме един германски пленник.” Тези пленници, които ги хващат, е с цел да издадат състоянието на военната част, дали имат намерение да нападат или не. Това „език” се казва – човек, който да може да приказва. И руснакът каза: „Още първия ден, като го хванахме, той каза: „Вие срещу нас сте сложили едни новобранци, три вечери само стрелят””. Един стар кокал никога няма да стреля така.
В полунощ на 30 март 1945 г. дойде заповед, че Първа българска армия започва настъпление. Тогава атакувахме германските позиции на известната линия „Маргит”, тя беше силно укрепена. Там ние разчитахме само на артилерия от Момчилград, която беше прикрепена към 10-а дивизия [4]. Атакуваме първия път германските позиции, обаче те ни отблъснаха, втори път също атакувахме и те пак ни отблъснаха. Чак при третия път вече успяхме да преодолеем тяхната съпротива, обаче те се изтегляха вече, като видяха, че напъна е голям. Сигурно имаше някакво обкръжение и от другите страни. Тогава ние по пътя видяхме много германски войници, които бяха без крака, без ръце, без глави. По време на едно сражение всичко става. И така германците отстъпваха под напора на цялата Първа българска армия, която беше в настъпление.
Срещу нас воюваха и унгарци, фактически това беше унгарска територия. Маргит е едно нежно унгарско име на девойка. В интерес на истината трябва да ви кажа, че в Унгария унгарските войници масово се предаваха. Все пак те се намираха на собствена територия и когато неприятела влезе в твойта територия, ти, за да защитиш не само своя живот, но и живота на всички унгарци, по-хубаво да се предадеш. Иначе ще има сеч. Отношението на нашите власти към унгарските военнопленници беше много хуманно, въпреки, че сред тях имаше унгарски военни, които са сътрудничели много на германците – които са били във Гестапо, да речем. Имаше едни специални части, унгарски, които бяха много настървени, не само срещу Съветския съюз, но и срещу всички останали. Ние сме конвоирали унгарски военнопленници от 500-600 души, а ние 4-5 души сме ги придружавали, защото знаехме, че те няма къде да отидат. Те знаеха, че ние ги водим към техните места и оттам всеки си отива. Но за по-сигурно ги карахме да си отвържат панталоните, коланите им ги взимахме, защото това е оръжие колана. Може да те удари, може да се обеси или нещо друго. Така с отворени панталони те вървяха и така той не може да бяга, защото ще му паднат панталоните, така че бяха безопасни.
Спомням си, че често закъсваше конната артилерия от Момчилград – техните оръдия се теглеха с коне. И те често закъсваха, не можеха да измъкнат тези оръдия. И тогава идваха на помощ съветските „Катюши”. Съветските самолети също бомбардираха. Понеже германските войници бяха с каски и ние бяхме с каски, и отгоре не може да се различи какви са войниците. И дойде заповед всички да свалиме каските и по такъв начин от горе ни различаваха.
Така веднъж бехме в една гора. И по едно време два германски самолета почнаха да кръжат над нас и да стрелят отгоре. И ти нищо не можеш да направиш. Навираш си главата в шумата и куршумите вървят от ляво от дясно, ако те улучи отиваш, късметец. Ако идва срещу теб противника, ти можеш да се скриеш в окопа, докато когато от горе кръжи и в окопа да си, пак ще те улучи.
Друг път, не помня кога точно, пак в гората и вечерта командването каза – тука ше спиме. Имаше ветрец и аз видях едно сухо дере и реших да легна в него, да се покрия със платнището, всички имахме по едно платнище. И легнах. Добре, ама около полунощ нещо взе да ми мокри. То завалял дъжд и всичко потекло по сухите реки и намокрих се целия. Другите уж ги издуха ветъра, ама сухи поне останаха. Въобще не предполагах, че може да се случи такова нещо.
На 1 май 1945 г. много рано сутринта ние вече бяхме на левия бряг на река Драва. А на десния 3-та Балканска дивизия се биеха срещу една германска част. Много ожесточени боеве. Нашата задача беше да охраняваме левия бряг с оглед да не бягат германците. Там се установихме, но по едно време немците забелязаха, че има български войници, може би некой е пушил, защото в тъмнината даже една цигара се вижда от много голямо разстояние. И тогава от една минохвъргачка падна един шрапнел и уби един наш войник на име Балкан, който беше наш приятел и партизанин, от нашата рота.
На 9 май Германия капитулира официално, обаче и след това отделни германски части продължаваха да се сражават. И една такава част беше около град Грац, Австрия. Български войски водеха боеве там. За да подсилим нашите другари, ние се насочихме към тези боеве, но докато стигнем след два дни път, германците се бяха предали. С това приключи войната и нашето участие там. След това пристигна една заповед на главното командване, че българските войски трябва да бъдат изтеглени от Унгария. Там останаха съветските войски, те не се изтеглиха. И ние се прибрахме. Обратно пеша до Белград и от там с влакове. По време на войната човек добива съвсем друг характер, други навици. Ние почти не сме спали през тия няколко месеца. Примерно не сме спали в къща. Спиш някой път в някоя обезлюдена къща, но какво спане е това, нито пижама ще носиш, нито нищо.
Относно яденето какво да ви кажа. Беше еднообразно. На обед фасул [5], вечер сушени картофи, сварени. Месо няма кой да ти достави, освен ако от там ти попадне нещо да се заколя. Ама въпреки това не чувствахме недостиг, млади хора.
Местното население, там откъдето минавахме, беше страхливо. Първо те казваха: „Комунистите идват!” Едва ли не си представят, че идват некакви човекоядци. Но през време на почивката обикновено лагерите ни беха над некое село, така. И там си почиваме. Слизаме долу в селото, носиме бельото, в некоя къща влизаме, срещу един сапун, срещу една кутия цигари или кибрит – нещо, с което ни снабдяваха нашите – те ни изпираха дрехите, даже стояха там, докато изсъхнат и след това си ги взимахме. Аз веднъж оставих дрехите в една къща, но ми се видяха, че всички са еднакви, качих се горе, като слезнах, забравих коя къща беше и оставих бельото там, какво да правя.
Най-много сме имали работа с хърватите и още повече с унгарците, където ние фактически водехме боевете.
За хърватите, те не всички, но голяма част бяха на страната на немците. При тях имаше една групировка на Анте Павелич [6]. Той се бореше срещу комунистите партизани в Югославия, срещу съветската армия, срещу нас и така нататък. Те бяха на страната на германците. Това беше още когато германците бяха окупирали Хърватия, но когато ние влезнахме вътре, те не си показваха рогите, защото щеше да има сеч.
Иначе все пак предпазни мерки се взимаха. Да речеме, не ни даваха да пием вода от кладенци, щото не знаеш в тоя кладенец да нема пусната отрова или нещо друго. Раздаваха ни пакетчета с некакъв прах. Като го изсипеш и най-мръсната вода да е, той веднага обеззаразява и пиеш от тая вода. Тя не е вкусна, обаче не е и отровна, което е най-важното. Сега че няма вкус, голяма работа. Иначе не пиехме вода и от разни изворчета, които идваха от далече, от височината – ти нямаш право да пиеш, защото не знаеш дали от горе няма пусната некаква отрова. Това беха предпазни мерки. След това ни предупреждаваха да не общуваме с жени там, защо нали знаеш, че от където и да минава войска и съюзническа да е, тя не е твоя войска.
По време на война има разлика в отношенията между войник и командир и през мирно време. През мирно време, ако един войник види офицер, трябва да му отдаде чест, да застане мирно, ако го види във влака да стане прав, да седне офицера и така нататък. Старшинството на офицера винаги се чувства в Родината, обаче вънка главната цел е да изпълниш заповедта на началника по отношение на настъплението и отстъплението, това е. Дали ще му отдадеш чест, не е важно. Германските снайперисти, както и българските и съветските, гледаха да убият командирите. По едно време бяха забранили на офицерите да излизат с офицерските си шинели, а с войнишки. Даже и да знаеш, че е офицер и да не му отдадеш чест, голяма работа. Важното е, ако ти каже да настъпиш срещу германците, да настъпиш. Ако не настъпиш, съгласно военните закони той може да те застреля веднага, защото ти не изпълняваш заповед.
Имахме един случай на връщане вече, нали бехме по-освободени от цялата работа, от войната. Вървяхме пеша, а зад нас се движеше една кола, където беше нашия багаж – раници, шинели, платнища и тъй нататък. Целия ръчен багаж, а ние носиме само пушките и каските. Това беше през месец юли, един пек, ние едва-едва се движим, обаче прибираме се в България и настроението беше повишено. И минава генерал Хубенов [7], командира на 10-а дивизия. А ние разсъблечени, полуголи. От горе нямахме нищо, само по панталони бехме. И генерала почна да ни се кара: „Вие башибозушка армия ли сте? Какви сте? Облечете си ризите, облечете си хурките, сложете си шапките.” Ама в тая горещина к‘во ше сложиш – и не се подчинихме. Той беше на бял кон, тогава немаше леки коли. Ние не му обърнахме внимание и човекът си отиде. Това нещо, ако той го свари в България, ще ги вкарат всичките в затвор за неподчинение. Ама там никой не ти обръща внимание.
На връщане, някъде след Белград, имаше един войник, който почна да мъкне разни железа и тенекии. Пък тогава нямаше ги в България тия работи. Имаше купонна система. И му викаме: „Сега ти защо ги събираш тия работи?” „Като се върна в България да си имам.” Аз не можах да разбера тоя човек дали жив се върна в България или не, но това правеше.
Командирите никога на превишаваха своите правила. Нашите командири бяха много другарски настроени към нас, те нямаха такова горделиво отношение, както некои царски офицери, които беха възпитани във военните училища. Там беше друго, почитта към командира, към царя беше най-важното. А тука нямаше такова нещо.
Иначе от нашата рота пет души бяхме еврейчета, имаше едно арменче, имаше и едно циганче. Ние бехме конгломерат и всички се биеме за България, тогава нямаше токова деление на националности и тъй нататък. Всички имахме съзнание на български войници. Нямаше никакво расово отношение към другите.
През време на война можеш да изстреляш хиляди патрони без да има убит нито един човек. Не всеки куршум, който се изстрелва, убива човек. Лично да ти кажа, не съм трепал така човек. Когато съм стрелял, може да е падал убит некой. Но да съм отсекъл главата на некой немец или унгарец – не. Иначе трупове много съм виждал – убити, сакати. Има случаи човек срещу човек. Това е, когато се водят боеве в населено място. Влизаш в един блок и не знаеш зад тая врата кой е. Кои са твоите неприятели, кои не са? Тогава, ако влезнеш в една стая, няма начин, ако видиш чужд войник, няма начин да не го разстреляш или да му отсечеш главата, щото иначе твойта глава ше отиде.
Иначе имаше случаи, например водиш боеве, виждаш има убит неприятелски войник или офицер, на ръката му часовник, той е умрял човека, ти му вадиш часовника или пък да му изкараш ботушите, защото са нови.
Но нашата армия не беше оборудвана. Тръгна, дето се вика, с два различни ботуша. Българската армия беше много, много бедна тогава.
Войната по начало прави човека по-мъжествен. Човек, минал през войната, не може да се огъне, освен ако характера му е много слаб. Иначе аз мисля, че съм се калил в тая война. Научи ме на много работи. Да бъда твърд, да не се огъвам. И това нещо продължава още да ми действа. Защото знам, че едно нещо, за да го постигнеш, трябва упоритост, знания и тъй нататък. Участието ми във войната спомогна след това да се устроя в самия живот. Оцениха хората, които са участвали, били те доброволци пък и всички останали. Държавата почна да полага грижи за нас, ама малко късничко. Чака да умрат по-голямата част и чак тогава. На нас ни дават по една пенсия допълнително. По-богатите държави имат и други привилегии, ама не затова отидохме. Да не правим сравнения днешните доброволци, които отиват в Ирак, колко получават, а ние колко получаваме? Ама нови времена. Те отиват за пари, ние отиваме от любов към държавата.
Лично за мене като евреин това беше отпушване на тази омраза, която беше натрупана срещу фашизма, която имах възможността да я приложа и на практика.
А след войната аз почнах да работя в младежката организация – РМС. Завеждах културно-просветния отдел. Оттам ме прехвърлиха във физкултурния отдел и моята кариера тръгна по линията на физкултурата и спорта. И завърших като директор на спортния тотализатор , защото все пак и това е свързано със спорта. Аз съм доволен от живота си. Нямам основания да се оплаквам. Останах си в България, а моите родители заминаха за Израел. И децата са ми в момента там. От двамата ми внука единият е завършил военната служба, а другият в момента я кара.
Интервюто проведе Мариан Гяурски.