Антон Вълчев служи в Македония през 1943 г. Там е арестуван за комунистическа дейност и попада в немски лагер в уранова мина на остров Родос. След освобождаването си се завръща в България и взима участие в двете фази на Втората световна война. Ранен е в боевете при Драва. Записът е направен в ресторант в центъра на град Добрич.   

Роден 1923-та година в село Каменна, Северна Добруджа. Румънците как се държаха с нас? Ами прилично беше. Слушай, не съм срещал трудности. Баща ми по-такова… Той бил граничар 17-та – 19-та година между Румъния и Бесарабия. Превозвал е в бурните времена, бягащи от Русия, бягащи в Русия. И от там го пращат, от Северна Добруджа във Варна некъде. Като ни преселваха дали сме имали проблеми? Нема, аз рано съм се преселил. На три години съм дошъл, баща ми се изселва. 36-та година завърших първи, отличник. И отивам в българската гимназия, то големи такси, не мога да уча. Отивам там в Констанца, от Констанца 30 км е земеделска гимназия. Баща ми тука, аз отивам, там уча в Румънска земеделска гимназия. 40-та година вече минават, питат, който е българин – „Заминавай!” 

Сериозната военна служба почна 43-та година в Шумен. След това в София и после отидох да служа в Щип. Там карах подофицерската школа и станах подофицер. Командира на полка ме прати да товарим патрони за картечница. С тия патрони трябваше да заемем позиция някъде, тъй като имаше сведения, че се събират български, югославски и гръцки партизани, които ще съгласуват действия някъде под Беласица, но от югославската страна. През нощта минаваха и аз усетих, че са партизани. Един ме будеше да събудим офицера, с който трябваше да носим патроните, вика: „Виж долу, светкат нещо!” – обаче аз му казах: „А, това са светулки!” На тоя етап не участвах в никаква конспирация, аз бях обикновен подофицер. След това работата се разбра, войникът каза, че е събуждал старшината (тоест мен) и ми е казвал за тая работа, но аз съм го успокоил, че били светулки. Дадоха ме на военен съд и ми искаха смъртна присъда за комунистическа дейност. Не се стигна до съд, но ме дадоха на германците.   

Предадоха ме на германците 44-та година и те ме изпратиха заедно с други (аз бях единствен българин, но имаше всякакви други) на каторжна работа в една уранова мина на остров Родос. Там до този момент нямаше нито избягал, нито жив оцелял. Но на 5-ти септември англичаните направиха десант и освободиха острова. От там ни прехвърлят в Тракия и си идваме. И аз така излязох на свобода и се върнах в България. Те ме пуснаха да се върна. 

Стана преврата. Тъкмо се върнах в село и пристигна призовка да вървя на фронта. Идвам си тука, отивам си в село, и след 5-6 дена военните ме търсят. Оттам отивам в Шумен, ме зимат в пехотния полк. Обличат ме и отивам на фронта. Взимам първо участие на фронта. Подофицер бях.

Аз Първата фаза отначало не почнах, след туй. Първата фаза сварих в Подуене [1], някъде в Югославия. В едно дере, слизаме към тези дето са (сега) им дадоха свободата – Косово. По едно дефиле. И там една съветска армия, военновъздушна армия ни разсипа. Ами объркала, объркала. Убиха ни – три впряга ни убиха, с оръдията. А тя една жена командва самолетите. Рускиня, бе. Тя командва авиацията, отдолу я насочва. И даже там тя не преставала. Те стрелят по наш’те – непрестанно бият там. След това, на другия ден, идва генерала с едно каре [2]. И на място я застрелва там. Пред войниците. Да, да, с каре в дъжда.  

  Т‘ва са шиптари, те са шиптари. Има на Първата фаза, като бехме. Ами те, националисти беха, ултранационалисти. С нас как се държаха? Ами лошо, те ни преследваха нас, преследваха ни, даже имам такъв пример – аз бях обозен подофицер на Първа фаза. Албания [3], Сърбия – там. Вече накрая на Първата фаза провизии не идваха, няма превозни средства. И коне. И търся храна. Храна трябваше. Там имах допир с тях, с шиптарите. Стана тъй, че веднъж конете ни остават без храна. Трябва да търсим сено. И тръгвам с шест войника там из дефилето – Прищина е там. Търсим слама за конете. И единия ми войник, изглежда, е малко по-особен характер. Ами там той, пипа си нещо, нали разбираш [4]? Туй беше вечер, отклонява се от нас. И после не можем да го намерим. На другия ден пък за конете трябва да търсим пак фураж. Тръгваме пак. И попадаме в една махала в едно дефиле. Там е било община, община на махалите. Отиваме ний, търсим, надяваме се там ше има сено. Войника го няма, не можем да го намерим. И слизаме там, гледаме сеното. И влизаме в общината. Тя една дълга община с врати от север. Дет‘ са един коридор и накрая стая. Другите стаи са по коридора настрани. Влизаме там, пускам моите войници да проверяват, докато аз отварям вратата. Гледам един щик, разбираш ли, трепери на вратата. Гледам тъй от далече, в ъгъла леглото – кръв тече. Викам: „Тука е, нашия Иван е тука!” И извиках войниците, оня отвори вратата и щика трепери. Аз си снемам кепето, дръпнах пушката, той изтърва пушката. Влизаме вътре, той нашия Иван там убит [5]. Там го пази един шиптар. Е, оставям го шиптара на войниците, те го претрепаха май. Убит e там, убит е там – Иван. Ами сигур е пипал нещо. 

То беше към 25-ти декември. Ами то се връщаш от Вучи трън, то няма транспорт, щото заангажирани превозни средства, всичко заангажирано за Втората фаза. И те в ход, в ход разбираш ли? И до Вучи трън, там се връщам. Аз бях командир на обоз. Аз снабдявах армията. В София ни спря частта, чакат да видят дали е попълнено, товареше армията за Втората фаза. Чаках 15 дена, казаха, че е попълнен състава на армията за Втората фаза. „Изтегляйте се в частта, издавайте запасняци, освобождавайте каруци, коне, което е мобилизирано – да се освободи!” Освобождаваме го и пускат ни, последния ден е отпуска. Отивам си в село, защото другия ден веднага ме търсят. И от Шумен ми съобщават веднага: „Идвай!” Аз още не съм слязъл, за отпуска отивам, веднага отивам в София. 

Отивам в София и там ме пращат десет дена на преквалификация на разузнавач. И на 6-ти март ни прехвърлят в Гвардейска партизанска дивизия при Славчо Трънски. Прехвърлят ме в една рота, разузнавач. В един пехотен взвод, обаче разузнаването с коне. И ни зачисляват девет жени. Девет жени ремсистки, партизанки. Зачисляват ме като командир на тях. 

Вече 6-ти март почват престрелките, и ние с коне между храстите, по Драва Соболч. Движим се по едно дере, покрай храстите. Пада една наша мина (не немска, ами наша мина), като почна патакламата.  Една мина, българска, пада в задницата на моя кон. Назад всичко убива, мене не, благодарение на коня – задницата пада отгоре ми. Жените убити, да. Аз командир, вървя напред, те… всичко заминало. Всичко убито. 

И пет деня седя там, на полето, между храстите, почти без признак на живот. Коня половината върху мене, върху краката ми. Ако са минали наши, българи, те виждат, че съм безжизнен или пък не могат да разберат дали съм жив. И тя съдбата – минали казаците. Те минават, проверяват, кой е мъртъв, кой не е. Те имат специален тампон, и с тампона като те пипнат – разберат че си жив. Изфърчи тръбата, зимат те и те изтеглят. 

И ме карат до Нови Сад, Нови Сад в болницата. Крака ми от коляното надолу син. Кокалчето долу, паднало парченце и тъй – обърнат [6]. И там почнах лечение. Минава една медицинска комисия от София, да ни проверяват – кой ранен, как, какво трябва да се лекува. Идва при мене полковника с трима други след него. И казва на сърбите: „Да се ампутира крака!” Кракът ми син. Аз като чух ампутация – дотук ми беше дошло. Гарафата – полковника в главата! „Ампутация – викам – ампутация?! Че съм войник, войник съм в окопа! Тука ти си войник! Ще ме лекувате!” И крещя там на стълбите и те се уплашиха. Викам: „Няма да бутате крака!” И си заминаха. И минават 15 дена и тоз пак идва с лекарите си и казва: „Йощ – вика на сръбски – Още държите го тук ли?!” Викам: „Тук съм, никъде няма да отида! И да отида [7] – викам – това е!” Каза: „Веднага му ампутирайте крака!” Сърбите, като получиха от София заповед, не смеят. Викам: „Няма да оперирате!” Идват сутринта с носилката, носят ме на масата, слагат ме. В туй време аз с юмрука на санитарите, които ме оплитат на масата, доктора с левия крак в носа. Аз бех изпаднал от масата. И ме изхвърлят навънка на стъпалата, то март месец. Студено. Бутат ме в „Червен кръст” и в София в общовойскова болница. Там ме набутват при един доктор, професор Рачев, специалист по това. Там седиме и след десетина дена тоз моя любим полковник – медика иде. Показват ме, вика: „Боже, тоз тука ли е?!” „Тука е.” Казва: „Кой ще подпише декларация, че няма да има претенции, ако евентуално с тебе се случи нещо и те освобождаваме. С тебе на глава не се излиза!” Викам: „Аз ще подписвам, няма кой. Аз подписвам и си заминавам. Освободете ме!” Патериците и отивам в село. Баща ми ме кара с каручката, има в едно село тука – турчин оправяше краката. Чекръкчия. Отиваме, обаче на кракът ми синевата седи. Турчина като видя, го изтрака. „Тая – военна работа!” Вика на баща ми: „Земеш тетрия, тетреш и със сапун., сварите и ше масажирате. Друго не може да помогнеш!” Почнах, още на втория ден крака зе да ме сърби. Масажи, долу у раната кокалче с лой. И за месеца кракът оздравя.  

И аз трябва да се прибирам при военните. Викат: „А, не може!” Отивам във Военната болница, при този професор. Той ме гледа: „А! – казва – Ти си?! Ти си?! Викам: „Доктор Радев [8], виж, ампутиран ли ми е крака?” Той ми казва: „Беше тогава пълно в болниците, училища. Крака хвърлени, ръце хвърлени… Гледаме живота да ви спасим! Добре, че си бил упорит.” 

Ами от там живота ми… Дойде време да ме карат да заминавам за Съветския съюз. Те затуй ме държаха там. Академията, военна академия. Не съм станал, подофицер. В туй време пращат Джуров, Анев, Костев, Панчевски, те бяха със средно образование – 5 години. Нас ни водеха незавършили средно, трима човека – 10 години в Съветската академия. Добре, ама аз се фанах с една – дъщеря на секретарката на Антон Югов. С нея се фанах, тя беше постъпила медицина. Смятах, след като замина, ще дойде при мене в Съюза. Добре, тя забременя, след туй стана една такава, дойде време да ражда. Роди детето и взе да се тръшка – не ме пуска да отида. И аз я съжалих и отказах, те ме изгониха от армията и мойта работа свърши. Та къде ще отивам сега? Оная ме уреди при бай Антон Югов, той командир [9] на вътрешните работи. Дадоха ми там един взвод партизани. Старшина бях на участък в София. Ами тя като умори детето и аз се отказах. Нямах брак, нямах. Туй ме улесни, че лесно се отървах. Напуснах и… И така, след туй аз дойдох тука, в Добруджа. В Добруджа бях заведущ ферма. В ДВС „Толбухин”, в града. След туй станах кадровик на ДВС-то. 20 години кадровик бях. След туй преминах в един завод за горелки. Там бях заместник-директор. 83-та година се пенсионирах.  Имам двама сина. И двамата са професори. Единия е доктор на науките, старши научен сътрудник в института в Тошево. И тука има колеж, холандски колеж, заместник-ректор. Големият ми син пък е директор на Класическата гимназия.  

                                                                                * * *  

Немците? Ами впечатление, това бяха много студени хора, смятат че ни превъзхождаха много, като нация. Такова отношение имаха. Нагли, студени хора. 

Не руснаците, ами повечето тези, азиатските войници, бяха много нагли. А руснаците не бяха такива хора. Обаче разни узбеки там, азиатски такива. Те се държаха нагло тия хора. 

Отношенията между старите и новите офицери? Тез, които бяха горди, че са офицери, се държаха надменно. Обаче има хора, които тея неща ги съзнаваха, имали са достъп с прогресивни хора, по-друго се отнасяха с нас.

Ами слушай, те войниците, които бяха насъскани против новото, разбираш ли, си показваха туй, обаче ги чистеха, бързо ги чистеха наш’те. Ами, ако има някой да опонира, войник, и пращат го някъде там на по-тежка служба. Даже един офицер имахме на кавалеристите – Калинкович. Първата фаза, там германците нанасят голямо поражение на наш’та кавалерия. Много убити. Той беше капитан. Отказват войниците му да атакуват. Той ходи и прави агитация там, против новата власт. Водиха войниците да протестират. Пък той чифликчия от Добруджа. И тогава те го ликвидираха. Публични разстрели на дезертьори в наш’та армия? Не, нямаше. 

Помежду си как се държахме с останалите войници? Ами слушай, всеки се чувстваше, че държи на тази държава и си изпълняваше задълженията, така както му беше наредено да прави. Много рядко е такива като тоз дет‘ ти казвам, тоз офицер тука, да им води агитация примерно. 

Напрежение между различните части на армията? Не, не. 

Дали съм служил с хора от друга народност? Не, не. С българи и с македонци съм служил, имаше от Македония. Македонците, имаше от тях много горди, много… нали те против българите бяха тогава. Малко югославяните ги превъзпитаха тогава тях на такова отношение. Имаха много лошо отношение, обаче нямаше къде да отидат, щото ние бяхме на власт. 

Унгарците, слушай, те бяха и без това настроени против Съветския съюз. Обаче повечето бяха с добро отношение. Аз даже имам такъв един пример: Баща ми, нали ти казвам, той беше граничар. Той е превозвал Имре Наги, Бела Кун, той ги е превозвал през реката за Съветска Русия. Даже и този, Димитров, Марек  и него е превозвал. А военни престъпления? Не, нямал съм случай. 

Интервюто проведоха Константин Голев и Михаил Груев.  

Интервюто е с грешна дата на раждане на ветерана, понеже точната не е посочена.