Анка Иванова Куцарова-Джеферова постъпва като доброволка в 23-ти пехотен Шипченски полк. Служи като медицинска сестра във временно приспособената болница за ранени войници сграда на 2-ра мъжка гимназия в София. Записът е направен в дома й в град Казанлък на 21 септември 2014 г.
Анка Иванова Куцарова по баща, Джеферова по мъж. За българин съм женена, не за турчин. Родена съм на 28-ми април 29-та година, в село Копринка [1]. Най-близкото, най-близкият запад [2]. Майка ми не я помня, била съм на една година, когато е починала, а тя е умряла на 21. От туберкулоза. На времето се умираше от туберкулоза. Жълтата гостенка, да. Имала съм братче, което починало на месеци, преди мен родено. И след туй на другата година съм се родила аз.
Баща ми работеше във фабрика, тогава „Брат Стай“ се водеше, „Димитър Благоев“ по-късно. И всъщност беше шивач. Завършил е шивачество. Беше много търсен. Дали е завършил техникум? А, не, не, не – 4-то отделение всички. Дядо не ги е учил, дал им е занаят. Да, дал е на всички занаят и бил спокоен. Четири момчета и две момичета, всички са имали, кой колкото го е усвоил. Работник и шивач беше, вкъщи шиеше на колеги, на частно. Имотното ни състояние? Например на Великден сме ходили на село, щото баба е боядисала яйца, а ние нямаме пари. И направила курабета. Това е. По най-големите празници...
Баща ми почина 42-ра година, участвал в събиране на подписи, по време на Соболевата подписка [3], не знам дали сте запознат, министърът на външните работи на Русия. Това е естествено народът да го направи. И е издаден от някого, и го биха, и 42-ра, една година след туй почина от туберкулоза. След побоя. Скачали на гърдите му. Клаха овца, увиваха го целия в кожи, след като го махнаха от там да не умре, да не се водят бройки там в полицията, и почина 42-ра година. Там, там – в полицията го биха. Тя беше на края на двора на гимназията. Е тая гимназия. И когато вземаха ученици от по-горните класове и ги биеха, ние ходехме до стените и чувахме. Те викаха, чуваше се, като викаха [4]. Сега е разширение на двора на гимназията. Как да го търся, аз съм била малка. Каза ни наш роднина, на моя чина брат, който е от селата. Търсил човекът работа и няма представа какво значи да си полицай, дошъл в града – малоимотен на село. И станал полицай. И като видял роднината, баща ми, който той уважава – „бате Иван“ му викаше – докъде са го докарали, през излизането дошъл и казал в село на дядо и отидоха да го приберат. И той повече не се върна тоя човек в полицията да работи. Това беше.
Дали баща ми е участвал в Балканските войни и Първата световна? Не, не. 1900-на година е роден. Млад е бил, не е участвал. Дали е бил комунист? Ами за членство не знам, но е бил симпатизант със сигурност. Дали затова се е включил в Соболевата акция? Да, и затова... ама не само, обикновен народ се е включил. Защото нашият народ винаги ще остане признателен. Накъде ни завъртат сега, че тоя бил по-големият брат и не знам кой си?! Лично по свое усмотрение е участвал и от това как живее народът.
Аз съм порасла при баба и дядо, неговите родители [5]. Чина и чичо бяха в едно семейство, братовчеди, двама. Единият от тях, по-малкият братовчед, по-късно ми беше взводен командир, съвсем случайно стана работата. А чина ми беше като майка. Дядо беше много спокоен човек, голям разказвач на приказки, намираше начин да ме утешава. И когато почина татко, започна да ме възпитава като момче. Каза ми: „Ще дойде време и ние да си отидем, животът ти няма да бъде лесен! Никога няма да нападаш, но няма да разрешаваш да те мачкат!“ И така съм била до края.
Дали съм имала някакви контакти с нелегалното движение преди 9-ти? Не, не, аз бях много малка тогава преди 9-ти, къде? Аз влязох във войската, изчислете и ше видите, на 15 години, 5 месеца и 10 дена – отидох доброволка. След 9-ти. В гимназията и да сме имали досег с ремсисти, никой не казваше кой какъв е. Ние не сме знаели. Освен туй ние доста малки бяхме все пак.
А 9-ти септември ме свари в едно село – Ясеново [6], тогава турското име не го помня [7]. Моя приятелка виждаше, че живея много зле при една моя леля, която беше бездетна. Ама дядо дей ми викаше: „Господ на бодлива крава рога не дава!“ – щото тя не знаеше как да подходи. И тя ме взема, защото разпуснаха гимназията, немци я взеха, направиха казарма временно. И бомбардировки имаше.
Над Казанлък пуснаха две бомби. Да, в Казанлък бях, живеех у лелята. Юрнахме се, съседите имаха изба, да се крием в избата. Едната бомба падна на Тюлбито, Тюлбито е едно възвишение, не знам дали познавате града [8]. А другата падна близо до „Аресенал“, но на тютюневи сушилни, в най-близкото село до „Арсенал“. Толкова. Нямаше убити, само тютюневи сушилни, една част от тях пострадаха на Бузовград [9]. Над нас прелитаха непрекъснато американските „Летящи крепости“. Никога няма да забравя – „у-у-у-у“, минават на ескадрили някак си, вървят, като строени минават. Нощно време ги осветяват, е така кръстосват прожекторите, търсят ги. Дневно време блестят като сребърни. Бомбардираха Марино поле, там е имало летище, близо до Карлово [10]. И София я съсипаха. Затуй, защото бяхме съюзници. Това ни донесе съюзът с...
Зарад бомбардировките се изселиха хората. И приятелката ми ме взема в Ясеново. Като чухме, че руснаците идват и ше минат при Столетов горе – Свети Никола тогава му викахме [11] – минахме покрай планината, там е някъде към 6-7 километра, и тръгнахме нагоре и ги посрещнахме. Има една местност с акации, като минеш малко нагоре, там ги посрещнахме. Даже имаше живи белогвардейци в едно общежитие, там и те дойдоха. На инвалидни колички, куци, слепи, дойдоха да посрещнат руснаци, минали толко години, простили всичко. И там ги видяхме за първи път. В Казанлък после чух, че пуснали затворниците, и тука местен началинк на полицията ги посрещал, искал да ги избива, в туй време влязли и руснаците, и така нататък. Как е протекъл 9-ти септември в града? Нямам представа, нямам представа, не съм излизала, останах на Ясеново, докато ни казаха че ще почнaт учебните заниятия.
Почнахме учебните заниятия, тръгнахме на училище [12] и някъде вече към 8-ми, 9-ти октомври, чухме че в горните класове отивали доброволки. „Какво, какво значи?!“ „Отивали във войската и щели да вървят на фронта!“ И аз казах на моята приятелка: „Че ако е тъй, и аз заминавам!“ Тя вика: „Че аз тогава к‘во ще правя?!“ Ние сме на един чин с нея. Най-ниските, най-дребните. Бяхме 5-ти клас тогавашен. Точно така, отидохме доброволки и пропуснахме тая година. Двете решихме, обаче тя имаше браточедка, от майчина ѝ линия, и вика: „А, че вий кат вървите, аз к‘во ще правя тука?! Братовчедке, и аз ще дойда!“
И когато отидохме [13] се оказа, че две от нашия клас са вече там. А ние смятахме, че отсъстват по болест. И като влязохме в двора на 23-ти полк, гледам моят братовчед строил момичета, облечени като войници. И се почудих, викам: „Той сега ще се кара и ще ме върне!“ Защото всеки ще каже: „Той я е накарал да влезе там!“ Целият род ще го... И се скрихме зад едни дървета, и се чудим сега какво да правим. Обаче една доброволка ни забеляза: „Другарю командир, ей там едни момичета идват!“ Той се обърна и ние вече няма к‘во да се крием. Като ме видя, горкият, смени всички цветове. Само каза: „На опашката!“ И ние се строихме, цивилни. И след малко ни заведоха да ни облекат. Нямате си представа, човек, който носи обувки 34-ти номер – да му дадат най-малките. Търси човекът най-малък номер. Еми най-малък – ей толкова! Ботуши! Ама кой е очаквал момичета да влязат, за да има. Ботуши. Хвърлят ти ги и казват: „Това е най-малкото!“ Почват да търсят клин. Хврълят ти един клин, ти само като го сложиш на крака и виждаш, че той ей толкова лежи на земята. „Това най-малкото!“ Хвърлят ти горната част, куртката. Нали, вече зимно облекло ни хвърлят. И почваме сега. Аз обаче малко тарикат падам, сега момичетата се чудят как да ги навървят нагоре, ама то ше стане на хармоника. Понеже са големи ботушите, аз го обърнах отдолу да мине ботушът, и така... И пак се показваше, натъпках го, за да мога да се побера в ботуша. И така.
Братовчедът какво каза? Ами к‘во да каже? Нищо не може да каже. Нищо. „Никой не може да ми забрани да служа на родината!“ Това беше отговорът ни. „Аз съм дошла да служа на родината!“ [14]. Дойде баща ѝ[15] на мойта приятелка, при която бях на село. Той ме прие като свое дете, разбрал колко съм теглила, разбрал баща ми как е починал, от к‘во, те също били симпатизанти и ме гледаха като... даже в селото се говореше, че са ме осиновили. И сега, в един момент чуваме, че някой вика. „Донка Вълева да излезе!“ Тя е Донка Вълева, приятелката ми. Аз я поглеждам и викам: „Донка Вълева да излезе!“ Не си знаем още имената, всичките сме нови. И се сбутахме навътре. Викам: „Викай, ма!“ „А, да ме познаят!“ Викам: „Викай „Донка Вълева“и ти!“ И накрая нямаше как, домиля ни и отидохме. Той ѝ извика името, дойде на оградата, телена ограда беше 23-ти полк. И накрая викам: „Донче, айде да отидем, домиля ми човекът!“ И отидохме. Той вика: „Доне, ела по-насам!“ „А, че да ме хванеш, та да ме биеш!“ Той вика: „Няма да те бия!“ „Ша ма хванеш и ша ма... Ти бил ли си – тя вика – бил ли си български войник, да видиш как се бие!“ – на баща си [16]. Той си умира от смях човекът, като ни гледа какви плашила сме. То, то направо... Но така карахме военната служба. Ами дошъл [17] да види: „Доне, имаш ли акъл!“ И тя му каза: „Казармата баща, казармата майка! Аз съм дошла тука да служа, заминавам на фронта!“ „Доне, ти имаш ли представа какво значи фронт!“ „Като ида, ша видя!“ Те т‘ва е. Всички бяхме за фронта, първа линия! Не, бе, как ще я прибере, няма: „Казармата баща, казармата майка!“ „Ти бил ли си български войник!“ – и така нататък. И той човекът се позасмя, позасмя, и си отиде. Гледа, че сме много. Не, не, не – мен не ме е обвинявал.
А-а, така. Питат ме: „Кои са причните за да влезеш?“ Викам: „Ми нямам какво да губя!“ Аз нямам нищо, абсолютно нищо нямам! „Щяла си да си загубиш живота!“ – голяма работа, ма все ще допринеса нещо доде ме гръмнат там, на първата линия. А к‘во ще правим на първата линия? Ще стреляме, щото ни вземаха в казарма! Почваме обучение военно. Хората не ни жалят, командирите [18], защото дойдоха като доброволци и момчета, на които след месеци им предстои редовна служба. Дойдоха и големи батковци, които не са мобилизирани в момента, и те искат доброволци да бъдат, вече служили. И като почнаха да обучават новите, очакваха, че ние ще изпокапем. Как ще изпокапем?! Това са калени момичета и най-вече селски момичета. От 450 доброволци момчета и момичета, 82 бяхме момичетата. Най-много момичета в цялата страна, доброволки.
От селата, наш‘те доброволки бяха от селата. Изключително от селата. Аз и тая професорка, която живееше в София, а има казанлъшки корен, майка ѝ е от тука и се е евакуирала в Енина. И тя дойде с енинските. Значи, аз до седем години татко ме държа на село и ме взема тука в града. Аз съм живяла... гражданка съм повече, но иначе по душа съм си селянка. И това бяхме от града. Всичко друго, някои питат: „Защо?“ Казам защо: първо беше наложено, на хармана пристига назначен човек от Казанлък, не можеш да си прибереш житото, стоиш и чакаш. Той минава по всеки харман с още двама души и това не помня, на колко крини една отиваше за изхранване на немците. Вземат за немците. Освен това отидох на село и мойте там роднини плачеха. Съседни бедни хора, бяха току-що се преселили от няк‘во бедно село в наш‘то, и имат пет овце – вземали са едната. И няколко кокошки по двора. И имаха болно дете, което наскоро почина и е болно от години, и никой не се съобразява с туй. Назначен човек, българин, той стриктно спазва всичко, гледа страшно, да не би... Принуждаваха се, дядо е ставал нощно време, да тъпче снопи, с осила, с едно-друго го смете в един чувал и го носи и пак връща снопите там, дето са наредени. И сутринта постилат хармана, той гледа нали да се скрият тез, смачканите. Донесе, най-много една крина може да донесе. И гледа някой да не види. Крадяха от собственото си, дотам ги бяха докарали хората. Да, да краде от собствения си труд, дето го е произвел, прибрал, складирал там.
По същата линия, значи по-нататък, извън нашия източен район, дойде една доброволка – Минка Маршала. Тя се пенсионира като детска сестра в нашата болница. Минка Маршала е била слугиня в Ямбол. От тревненските колиби е, горе – колибарка. Обаче починали родителите ѝ и роднини им вземали имота, тормозят ги и тя оставила братче, по-малко там и отишла да може да спечели някой лев и да видят къде ще вървят. И чувала, че в Казанлък се намира работа, и смятала да дойде. По пътя тя е научила за доброволчеството, дойде и стана доброволка при нас. Бяхме четири деца без родители в наш‘та част. Четири момичета без родители. Тя нямаше родители, аз, една Иванка от Хаджидимитрово, от която пък чула друга, пак без родители, пак така тормозена от роднини – от снаха, и Иванка ѝ рекла: „Що не дойдеш с мене, аз отивам доброволка!“ Иванка живееше само с баба си, нямаше никого. И оная тръгва и така се събрахме четири момичета без родители. И бяхме много яки.
И така... Обучението мина по всички правила на военното обучение. Дали ни жалеха командирите? Не, те очакваха, че ние ще изпокапеме една по една. Само една енинка, от Енина [19] – научила майка ѝ, още тук на пазара, същия ден, че дъщеря ѝ отишла с други момичета доброволка, дойде и каза: „Ано! – и тя Ана се викаше – Ако не се върнеш, отивам си и се обесвам на асмъта!“ И оная отиде, хвърли си военните дрехи и си тръгна с майка си. Толкова грозно ми се видя, че като че ли всеки се закле в себе си такъв срам да не преживее. И така, не изпокапахме.
Имам един доста смешен случай. В казармата като бяхме, едно момиче от друго място донесе някакви документи, и понеже ние сме дребни с Донка Вълева, събрахме леглата и аз легнах по средата, да не е гостенката на ръбовете. И я сложихме до нас. И се мина к‘во се мина, Донка Чернева от Тъжа [20] вика: „Абе вие двете к‘во ръцете ви все в главата?! Слушаме лекция, вие все в главата, я да ви видя!“ Постла един чаршав, като взе да ни реше... Е така сипем въшки. Ами сега! Ами после се сетихме ние откъде е дошло. А ние, като си събираме главите с тая, с оная – те нас ни обичаха. „Ух, на кака!“ – ми викаха по-големите и натискаха се в нас, ние в тях и те въшките вървят, те търсят чисти глави. Трябва да уведомим началника. И сега кой да иде? „Тая трябва да иде, е оная да иде...“ – по-големите така по-отговорно да поставят въпроса. Той си имаше там канцелария една. Братовчедът ми, да. И накрая, като ме погледнаха – викам: „Аз ще съм.“ Той ми е като брат, щото аз съм расла с него. Погледнаха, викам: „Край, няма отърване, аз ще съм!“ „Анке, само ти ще си!“ Заминавам аз, знам го, че е в канцеларията. Чукам – каза: „Влез!“ и като отворих, се оказа целият ни команден състав там. От най-големия, дружинния, до нашия, най-малкия – ротни, не знам к‘ви ти, не знам що ти и аз замръзнах на вратата и почнах да му давам знак е така [21] да излезе. Сега, те знаят, че сме роднина, и той смята, че чина, майка му, е идвала – тя често ни обикаляше в казармата – че нещо е поръчала и аз ще му кажа. И той вика: „Излез!“ Добре, ама аз не излизам и си викам: „Сега ще излеза, ама онея пак ще ме погнат!“ Аз не съм свършила работата. И сега ни напред, ни назад. Стоя на вратата и не я затварям. И пак викам ей тъй. Той вика: „Излез, след малко ще дойда!“ Де да знам колко малко ще е туй. Пак стоя на вратата. „Абе – вика – излез, бе!“ Те викат: „Бе, Тена – Тенчо се вика – абе нека да каже момичето к‘вото има!“ „Аз сега ще ти кажа на тебе, ти дето ме разиграваш тука да не излизаш!“ Тропнах, събрах крака: „Другарю командир, разрешете да доложа – имаме въшки!“ Той скокна, хвана ме за яката и ме изтътри и хоп – навън. „Казва ли се такова нещо пред целия командирски състав?!“ „Аз като ти виках тъй, ти що не излезе?!“ Газ и мас. Газ и мас, майко-о, забъркаха.
Като се каже фронт, фронтът беше позаминал вече доста напред в Унгария. Аз съм Втората фаза. Нас на учеха в момента за свързочници. Вземаха първите и заминаха за София, за тая санитарна школа са те – Кратка Военно-санитарна школа се казва. А останалите налягаме здраво и си представяме – може би е казал преподавателят – не знам откъде: „Умри, но свръзка дай!“ Представям си как е скъсана някоя жица, аз лапам двата края и давам връзка, макар, че съм ранена и вече умирам. Е такива, детски работи, направо... То те напъва отвътре да правиш чудеса, които за възрастта са естествени. Докато те учеха за санитарки в школата, ние продължихме за свързочнички, щото всички учехме за свързочнички. И когато казаха: „Момичета, заминаваме в Унгария!“ Нас ни извикаха в София, в Санитарната школа да продължим, трябвали още санитарки. И веднага заминахме ние за тая школа. Намираме се, тогава викаха на тоя квартал Коньовица [22], училище „Трайчо Китанчев“, улицата не я помня. Кварталът беше с бежанци [23], които много ни уважаваха, поканиха ни на тяхно празненство, чухме техни песни на естрада, изобщо така с нас живееха. С голямо уважение се отансяха към нас. Да, зимата. Завършихме – школата е кратка, някъде към месец ли да е била... Идваха военни лекари, които ни изнасяха лекции в самата школа, а практиката във Втора мъжка гимназия [24] я карахме. Всички – и първият випуск казанлъчанки, другите не ги знам къде са били. Гимназията е болница. Всички училища бяха болници! И в Унгария са били болници. Момичетата пишеха: „При нас война няма. Чуват се далеч канонади.“ Те не са сварили война. „Макар, че – вика – сме на фронта...“ Ние вършихме същото, само че в България и те същото, само че в Унгария.
А пък ей тая Маршала, Минка Маршала с още една Павлина, понеже много работа и се подстригали така, както аз съм сега, тогава тая прическа я нямаше. Подстригали се по-височко, кепетата сложени – тая част на косата скрита. Минава един голям началник, генерал, тя вика: „Генерал беше.“ И вика: „Момчета, махайте се от тука!“ А те застанали до една врата, в един унгарски град. Тя в Унгария. „Не стойте тука, тая има венерическо заболяване, сума ти момчета ги лекуват сега! Махайте се от тука!“ Добре ама другият, който бил с него – ординарец ли, к‘ъв е бил, не знам – ги е виждал и ги познава, че са момичета. Викал: „Ма, другарю командир, те тия са момичета, бе!“ „Махайте се от тука!“ И Маршала вика: „Другарю командир, разрешете да доложа, аз съм еди к‘ва си“ – името си казала. И отзад другата: „Павлина не знам коя си....“ И той се извинил. Това са комични случаи.
А в школата като отидохме, отидохме като военни, без оръжие вече [25]. А командирът беше военен, Айолов се казваше, не помня чинът му какъв беше [26]. Отнасяше се с нас като военни, военна дисциплина. Не знам кой откъде ни изписа една подофицерка, тогава старите вървяха още. Откъде я изписаха? И едно от нашите момичета не я поздравило в коридора. И казва: „Вземай си шинела, накзана си!“ И я води в избата. Тя идва и казва: „Наказана съм, отивам, не поздравих подофицерката!“ А тя беше на 3-4 дена тая подофицерка. „Така ли?!“ Грабваме всички шинелите и тръгваме. Отиваме, ние солидарни, как?! Голяма работа бяхме тогава. Надъхани до немай къде за справедливост. И някой хукнал и казал на командира. Той веднага я извика, качи ни всички горе и повече не я чухме, не я видяхме. Извини ни се, казва: „Аз не съм я викал, някой я прати!“ И това беше. Командирът отговаряше да ни осигури кога ни трябва лектор, кога ще отидеме... Дали беше доброволец? Не, не, не, той беше софиянец и там го видяхме за първи път. Един много изискан човек. Отнасяше... може би заради тая наша постъпка и казваше: „Вие сте ми най-симпатични, да не се чува казанлъчанки!“ Сега как сме се държали, как са се държали другите... То беше училище, във всяка стая натикани други момичета, излиза тая оттука, оня оттука. Така. Завършихме...
Дали имахме политически командир? Нямахме, нямахме.
Най-интересното, което е, първото влизане в училищна стая, Втора мъжка гимназия. Никой не може да си представи какво те чака вътре! И като отвориш стаята, те лъхва миризма, силна, непозната – на карбол и на нещо гниещо. И едни очи, вторачени в теб – те знаят, ще дойдат момиченца им казали, доброволки, които ще бъдат до тях непрекъснато, самарянки. Такъв и документ ни издадоха – самарянки. И като влязохме и толкова очи, вторачени в нас. Така и радост и не знам какво да Ви кажа. Чакащи, да. Влязохме и на бърза ръка се запознахме, от млади момчета ранени, до възрастни чичковци, мустакати, връстници на бащите ни, де има една дума. И имаше един чужденец, той беше чех. Моите болни бяха на екстензия, знаете какво е екстензия – опънати, тука виси една тяжест... вървичка с тяжест. Пясък тогава, сега не ги знам как са, сигурно са модерни вече. Всички са на екстензия, защото са ранени от куршум „дум-дум“, който като влезе вътре пак се пръска. И раните стоят отворени. В смисъл – само една марличка сложена. Лекарят минава, изрязва наоколо мъртвото, изрязва, изрязва – всеки ден ново расте. Миризма ужасна. Те са на екстензия, костта е разместена, тя е така, а трябва да дойде иначе. И затуй тука е забит един шиш на тая част и затуй е тая тяжест, за да дърпа непрекъснато.
И един изохка там на края и аз се втурнах да видя защо охка, замотах му на чеха торбичката, той горкият изпищя. Беше възрастен човек, някъде към 40-годишен. И той вика 15 минути, аз ревах един час. И накрая болните ми викат: „Вика те, отиди при него.“ Викам: „Сигурно ще ми удари един шамар!“ Та отидох при чеха и той ме накара да се наведа, аз се наведох и викам: „Сега ще ми шибне един шамар!“ А той ме помилва и ми се извини човекът. Щото той е разбрал, че аз без да искам, и гледа – аз съм едно дете, може и да е имал дете на такава възраст.
Ами той чехът е бил на фронта човекът – и ранен. Ами да, когато събират и немец да има ранен, и немец прибират. Дали имаше немци при нас? Абе нещо ми се върти в ума, едно момче, доста младо, и то първите дни, още, когато влизахме – немец. По-късно, когато вече останахме там да работиме и нямаме вече лекции, и само това ни беше работата, туй момче го нямаше. И един циганин, ранен [27] – той остана циганинът – казва: „Видите ли го ей тоя немец?! Той ви е ранил!“ И сочи, и хвърля възглавница срещу него. Това ми се мержелее така, или предполагам, че го изместиха някъде, за да няма тея конфликти, защото има прости хора, които продължават да правят война. А той е ранен човекът, той е пратен! Пратен. Ако ние, доброволците, сме отишли по желание, оня е пратен да се бие.
Какво друго да Ви кажа... А, отговаряхме за декубитус. Това са едни рани, които се получават при легнал човек, на който му се спарва кожата. От залежаване – такива вонящи рани! Той докато не надвие тая болка другата [28], той не го усеща. И когато го усети... А докторът казва: „Вдигайте ги и ги мажете с камфоров спирт!“ Мажем ги. Ми той като не ще да мръдне?! Не ще да го надигнем, щото малко му се размества крака. Той трябва да е поне полуседнал. Една го държи за врата, друга маже гърба. Обаче те не щат. И ние не смеем да кажем на доктора, щото пък като предателство някак си идва. И като почне много да го боли и го надигнем – чаршафите залепнали на раните и се чудим к‘во да правим. Та мокрим отвънка със спирт, да ги отпорим, миризми, не е за приказки. Е с такива работи се занимавахме.
То като влезеш ти, няма какво да дишаш, ти не знаеш как да дишаш вече, до таква степен... Аз пък имах чувстителност към миризми и се оказа, че имам алергия, и сигурно много трудно съм го победила.
Сега, вънка ходеше един чичка, верятно от училището служител ли да е бил, не знам какъв. И казваха: „Когато някой му се доходи по другата, голямата работа...“ Ами той ходи човекът, ама като го няма, има подлоги при нас или тичаш в тоалетната за подлога и се мъчиш да го надигнеш някак си, бе... неудобни работи. Той плаче, боли. Ние нямаме тая сила да го повдигнем както трябва, по две идват, от друга стая идва някоя да помага. Иначе му подаваш шишето, уринатора, и той си се оправя болният, и го изнасяме. Де ще чакаш някой да дойде да го изнесе, след малко друг ще поиска, пък те два уринатора на толкова народ. Дотолкова сме били свързани с наш‘те болни, че аз не знам в другата стая как са болните. Питам я: „Как са твоите болни?“ Но какво им е, дали и те са на екстензия – нямаме представа.
Хранехме ги. За да се нахрани човек, трябва да е седнал. А ние сложим една такава табла – не пластмасова, тогава нямаше пластмаса – таблата така на него, той лежи и с лъжичката в устата. „Ама не мога повече!“ „Не, ше ядеш, раната иска храна, иска сила!“ А те изтощени, и точно това ги сваляше най-вече. Като имаш предвид, че антибиотици не бяхме чували! Къде е антибиотик, кой ти го знаеше тогава, че го има. Рязането, изрязването, изрязването и накрая вече няма накъде – ампутацията.
Колко момичета бяхме в стая? Едно. По едно! Ако нещо имаш зор, отваряш вратата и викаш, от съседната стая идва някой. После ти пък, като те извикат, ти отиваш да помагаш, но на мен не ми се е случвало да ме викат, не знам, може би щото бях много дребна и ми нямаха доверие.
Колко хора имаше в стаята? Ох, мъча се да си ги представя, да ги броя, да ги броя, да ги броя. Ами по осем ги слагам от едната страна, отсреща един – 9, и от другата 8, две по 8, 16 – 17 души. Защото отвсякъде може да мине лекарят. Не са залепени две легла едно до друго, за да може да го обслужи от двете страни. Визитацията си минаваше, заминаваше, очите вперени в нас. Сега докторът минава и казва: „Момче, работата не е добра, но по-добре без крак, отколкото без живот!“ Ясно е, той отива на ампутация. Докато го вземат, ние си знаеме какво преживяваме с тоя човек. А някой път работите надминаваха ампутацията или тя не помага, макар че е ампутиран, и се стига до сепсис в организма, отравяне... Кръвта се отравя. Смъртта обезателно настъпва! Ти отиваш до него, те не го разбутват, не смеят да го разбутат, отиваш до него, той е жив още, гледа те в очите, чака помощ, ти му държиш раката, ръката му изстива в твоята ръка. А като имаш предвид, че само 4-5 от наш‘те, казанлъшките момичета, бяха над 18 години, и една имаше към 25 ли, там някъде, викахме ѝ леля Аксиния, много стара ни се виждаше. И в другите бригади бяха така, не само при нас. Та така.
Един ден срещам в коридора една с разкошна пелерина на наш офицер – преди 9-ти те ходеха много нафукани – наметната, високо момиче, с голяма плитка. Връщам се и викам: „К‘ва е тая бе, отде е тая?!“ – смятах, че е някоя от нашите. Той вика: „Сръбско момиче, ранено в ръката – „дум-дум“ му откача ръката отгоре!“ Няма ръка, откачена е от рамото още. И му дали тая пелерина, щото рамото веднага стърчи нагоре и просто да не виждат, че няма ръка [29]. И тя да се чувства... „И чат-пат я пускат да излиза – вика – нещо като в отпуска. Тя се върти ей тука из квартала.“ Такива работи.
На фронта не сме ходили. Вторият випуск останахме в нашите болници и вършихме това, посрещахме санитарните влакове. Едни от нашите болни умираха, други се оправяха... Дали се сещам случаи, в които някой се е оправил? Да, има такива случаи, късметлии, а-а трябва да проходи човекът, едната страна има патерица, ама от другата страна му трябва рамо. Ние, наш‘те крехки раменца, полудетски, подлагаш рамо, да проходи чичката, мустакатият чичка, и помня, че един ме пита: „Как та пуснаха ваш‘те?!“ Викам: „Няма ги!“ „Е, къде са?!“ Викам: „Ми умряха!“ И той повече нищо не попита, стана му ясно. Ми имаше и такива късметлии, имаше, които си отиваха. Макар и куци, кракът малко по-къс, обаче си отива човекът. Жив и здрав, няма рана, няма нищо! Дали са идвали да ни виждат после? Ами те са далеч някъде, близките им не можеха да ги посетят в София. Умираха хора и ги погребваха в София, и пращаха на техните вещи, и там вече писмото, което се отнася за всички случаи, точен образец – „Загинал за родината“ и така нататък, уведомяват. А ги погребват в София.
В мойта стая бяха такива – ранени с дум-дум. Нямам представа, не мога да Ви кажа, не съм чувала за обгорени хора. Ами службата продължи наскоро, преди да почне училище пак. Ние продължавахме да получаваме ранени със санитарни влакове и след победата. Прибирахме ранените от Унгария. Ние отивахме на гарата. Отиваме облечени в белите престилки, отварят ни вагоните – вагоните са люлки. Като люлки. Снемат ги – във всеки вагон има някой, недочакал да влезе в родината, няма да го хвърлят от прозореца, умрял човекът, карат го в България. Поне на родна земя да го погребат. Случаи всякакви. И почват: „Тоя е за еди к‘ва си болница! Тоя е за еди к‘ва си? Тия са за нас!“ И ги вземаме, а ония ги вземат други там, някакви. И така попълваме, непрекъснато попълнения имаше. Сега след нас кой ги пое?
Ние оставихме болни още. Да, наближаваше септември. И нас ни пуснаха, и търгнахме аз и това момиче, с което бяхме заедно – Донка, и другата ѝ братовчедка и тя Донка, на едно име кръстени. Отиваме на училище, някъде първи-втори ден на училище, и край нас минава военен и „тряс“ – веднага козируваме. И усещаме баретката на главата, ние още не можем да свикнем. И като минахме десетина крачки и сбъркахме пак краката. „Боже, к‘во направихме, ние козирувахме, бе!“ Ние сме с престилки, ученически, баретки на главите – смях! Той отишъл в казармата и рекъл: „Абе к‘ва е тая работа, във вашия град ученички ми козируват като войници? Моите войници още не са тъй.“ Те викат: „Те са някои от наш‘те доброволки“ [30].
Дали идваха близки на ранените да ги посещават? Аз не съм видяла. Идваше на първото легло, като влизаш в дясно, една жена, която не отговаряше на състоянието на това момче. В смисъл така като го гледам – селско момче е, говори на диалект. Една много изискана жена, и го питам: „Каква ти е тази жена, бе, някаква роднина?“ „Не, бе, кандърдисва ме – вика – да влеза в някаква вяра.“ Те са тръгнали да търсят отчаяни хора. „Ние – казва – българите си имаме една вяра, кой колко вярва, тя си е наша работа. Ама тя дошла да ме кандърдисва.“ Той даже не знае и думата секта. И повече не го питах. Един път я срещнах в коридора и казах: „Ако още един път дойдете, ще извикам главния лекар и ще Ви изхвърлим, и ще направим голям въпрос, в пресата ще го отнесем!“ И тя повече не се появи, защитихме момчето... Някои разправят, че царицата, Йоана [31], непрекъснато обикаляла, аз не видях никаква царица да влезе, да дойде, да посещава. Нито първите казаха, че царицата е идвала и е посетила болни. Сега може да е влязла в няк‘ва болница, но така, ежедневно вече – няма такова нещо. Правеха си реклама. Другите момичета как приеха стреса? Всичките бяхме надъхани. Ние бяхме отишли на фронта и се срещнахме с резултатите от фронта, от тая война. И си представихме какво е било. Те даже разправяха: „Раниха ме еди-как си...“ – обясняват.
***
Дали съм виждала немци преди 9-ти септември? Как да не съм виждала?! Ама разбира се! Ами направи ми впечатление – много чисти хора. Дето видят вода, събличат се до кръста, мият се. Ей тая чешма ей тука, с голямото дърво, което иначе загина, аз викам: „То от тях загина, не можа да ги понесе!“ Значи минаваш и слушаш музика Лили Марлен, разголени до кръста, къпят се там, мият се, колкото могат да се съблекат, доколкото е прилично. И ти става гадно. Полевите им кухни навънка работят и мирише на манджа с месо. А тука беше купонна система – един път в месеца имаш право да ядеш месо. Ами как, народът се възмущава, всичко ти е гадно. Първо ти вземали училището, пеят ти песни, които дразнят всички. Виждаш ги – ще ядат това, на което ти само фанарата [32] – трябва да си вземеш филия хляб и да минеш край тях да им дишаш фанарата!
Като хора как ми се видяха? Ами нямала съм някъв кой знае какъв контакт с тях, минаваха прашни, имаше един период, когато имаше движение, предполагам, че напуснаха Африка тогава. Погнаха ги оттам, пък и те доста се поразпръснаха и тръгнаха, предполагам, към Русия. Да, минаваха през Казанлък, прашни, прашни. И при първата чешма спират и плискат, плискат, плискат, мият се.
Ами намразихме ги. В болницата ги намразихме. Видяхме какво са правили, това „дум-дум“ ако ти попадне, тука от теб нищо не става вече. Той експлодира вътре. Експлодира вътре. То затуй е направено – със сигурност да умреш! Бяхме възмутени на царското правителство, че ни направи съюзници. И имаше една реклама, тогава имаше един вестник „Папагал“: „Рим, Берлин и Токио, верни в борбата!“ Оста – така се водеше. Държат една грамадна такава, дебела ос, държат над раменете и Ганьо отдолу дребен, протегнал ръка, ама оста високо някъде. И ние барабар Петко с мъжете. А, има к‘во да Ви кажа! На 9-ти май имаше пленени немци, които разчистваха София – за първи път я видяхме, сиромашките момичета, видяхме я с пътечки ей толкова, да могат да се разминат двама души, като единият леко се оттегли. Съсипана! От бомбардировките. И те правеха пътеки, немските пленници, и на 9-ти май някой им беше направил плакат: „Славянската раса – тор на тевтонската!“ Защото т‘ва беше един техен лозунг, на Хитлер. И те го носеха това нещо, не знам доколко точно тия са били виновни, и те са били пратени. Хем ме беше яд, хем малко ми домиляваха. Че са ги накарали, да... да правят това, което едва ли им било... Обещавали им са големи богатства, „Светът е наш!“ и така. И сега се чудя как един такъв фанатик можа да обърка главите на цял народ. Не мога да си го обясня. Що за сила е имал тоя идиот!
Дали сме виждали в болницата други противници, унгарци, усташи, власовци? Не, не, не. От момичетата чувах, че голяма част от унгарците са заминали с немците. Заминали са на страната на немците. Много жилища са били празни. И наши момичета са настанявани в такива жилища.
Не, не, не, нямаше руснаци в нашата болница. Не знам къде са били руснаците, нямам представа. Те са ги оттеглили най-вече по други посоки. По улиците срещахме руснаци, след като слязоха на 9-ти септември. Какво впечатление? Ами братя. Думата „братя“, „тавариш“ и така нататък. Те учеха наши думи, ние тяхни.
В стаята имаше войници от различни части, да. Как се държаха? Ми, като ранени – една съдба. Това ги уеднаквяваше, и нямаха няк‘ви пререкания, ние сме по-елитна войска от ваш‘та и така натататък, всички ранени по същия начин.
Дали е имало войници от друга народност? Сигурно е имало някъде, сега дали в наш‘та болница. В мойта стая? Не, не, нямаше. Помаци? Ами щяхме да разберем, че са мюсюсюлмани. В стаята ми не е имало. Чех, това беше. И циганинът. Той ни караше да пишеме. Ние го сварихме после вече, като тръгнахме редовно да работим там, без лекции. Той си беше там. Той слаб такъв и трудно му зарастваха раните. Караше ни да пишем на жена му писма, но такива мръсотии искаше да пишем! „Кой ще ѝ чете?“ „Ами и тя неграмотна!“ „Е на кого ше го...?“ „На кмета.“ „Е как ше чете кметът туй, дето ме караш да го пиша, аз такова нещо няма да напиша!“ И си пиша: „Драга съпруго...“ – и тъй нататък... И накрая: „Писа ли к‘вото ти казах?!“ „Писах!“ Да, мой текст, разбира се. Кметът ще го чете там. Тя отива при кмета и диктува сигурно същите работи, кой знае какво, може да я е срам като жена. Четяхме им писмата. На, другите не, то нямаше други неграмотни. Само той беше неграмотният.
Ами при мене имаше ниски чинове, подофицери, нямаше висши. Може да имало, но в другите стаи. Имало е, ще Ви кажа. Една казва: „Да знаеш в една стая к‘во има!“ „Какво има?!“ „Един офицер, шрапнел се пръска близо до него, отрязва му ръцете, краката, ранява го и в очите, и ослепява! Представяш ли си го?! – вика – Труп без крака, без ръце и без очи! И как са спряли тея кръвоизливи?! Намира се при нас, обаче – вика – си отива, няма да го бъде!“ Това съм чувала само. Не може да няма офицери. Нашите офицери не викаха отзад: „Напред!“ Ами вървяха напред.
Пререкания на политическа тематика в стаята дали е имало? Не, само рани и против немците. Т‘ва се говореше.
Дали си спомням някой, който е починал пред мен? Едно младо момче. Попитах: „Какво ще го правят сега, къде ще го закарат?“ Вика: „В избата.“ „Ами що?“ „Ами там – казва – ги държат, докато приготвят ковчези, едно друго и съобщят на тяхните.“ Ама те тяхните нейде си, как ще дойдат?! И получават отговор, че няма да могат да дойдат, от общината съобщават. И така. Заболява те повече за младите хора, защото... Пък и за възрастните – на мен не ми е умирал възрастен човек. Може би щеше да ми домилее, да си представя, че някъде го чакат, че той е баща на някого сигурно, но не ми се е случвало. Дали са ми заръчвали да предам нещо на близките им? Ами не, не. Всеки не смееше да изговори такава дума – да не би да се случи. Може би от няк‘во суеверие. „Да не предизвиквам съдбата!“ един вид. Така си го обяснявам.
Дали имаме психологически последици? Имаме, така съм писала на едно място: „Все още кошмарни спомени и сънища ни спохождат, напоени с кръв, напоени с карбол и миризма на гниеща плът!“ Все още кошмарни спомени и сънища ни спохождат. Дали съм чувала за военни престъпления? Не, не, не. После видяхме лагери, след години, тогва вече още повече намразихме тогавашните немци. Сега са други хора вече.
***
Какво стана с нас след войната? Едни се включиха в строителството – тогава се строеше много, всичко едновременно. Едни в строителство, други тръгнаха на младежки бригади, а трети отидоха да учат. Имаме агрономи, доктори, имаме и професор – която почина – архитект. Тя обучи толкова народ, от целия ни лагер – Източният, нашият си лагер.
Ами аз завърших гимназия, това можах да направя. На няколко пъти ме хвана тая болест и мене, роднинската – туберколозата. Обаче оцелявах.
А, основахме детски ясли, три доброволки, четирсет и някоя година. Търсех работа като завърших. Търсех някъде, за да не бъда при тая леля. И да не тормозя тая чина, която като продаде масълце от село, гледа половината пари да ми ги остави да имам. Беше ми вече дошло до гуша някой да ме поддържа. И научих, че ще правят детски ясли. Викам: „Чакай да ида да попитам!“ Отидох, намерих една жена – Тотка Гендова. Тя вика: „Ами ние нямаме, не можем да назначаваме още.“ „Ох – викам – толкова се надявах, няма къде да отида, ни дом имам, ни нищо, ни родители!“ И тя така: „Я, я, разкажи, разкажи!“ И аз и разказах какво е положението. „Вземам те! – вика – Ще те храня, ще ти нося ядене от вкъщи. Ще спиш тука в детските ясли и ще си пазач.“ „А!“ Е тъй де, сега нали, да се чувствам, че върша нещо. И ме настани в една стая в детските ясли срещу протестантската църква. Сега е банка някаква. Обаче като дойде време да назначават, аз викам: „Слушай бе, ние имаме медицинско образование. Айде да вземеш две наши момичета, и те търсят работа. Едната има мащеха, баща ѝ не ѝ обръща внимание, мащехата я прави на нищо.“ – Лалка Берлинска по баща се казва [33]. А пък другата беше Недялка Тончева, която дойде и с брат си доброволка – двама души от къщи. Две деца, и двете дойдоха, брат и сестра, доброволци. И тя ги покани.
Там работих, след туй тази, която ме взема на работа, ми каза: „Слушай, не може тука да работиш ти!“ То няма с какво да ги занимаваш. Пищят деца, отвънка викат: „К‘во ги правите бе, щипете ли ги тия деца, що реват по цял ден?!“ И ние пълзим на четири крака, накачени по мен две-три деца, да ги возя, да правим нещо интересно. Тя вика: „Махай се от тука, има хляб в теб другаде, не тука!“ И аз отидох и намерих работа в „Хидравлика“. От „Хидравлика“ ме пратиха на един курс в Стара Загора, някакъв политически курс беше. Там излязох първенец и като се върнах, ме вземаха в Младежката организация. СНМ, ДСНМ [34] и така нататък. Там бях в отдел „Организационен.“ До 50-та година работих при тях. Пратиха ме на почивка, паднах и си счупих гръбнака, и лежах една година в гипс. Айде пак туберколоза.
Пенсионирах се някъде 83-84-та година. В завод „1-ви май“, където работих близо четвърт век. Там бях дългогодишна секретарка на директор и те викат: „Ано ма, к‘во ги правиш, ма – директори се сменят, хората търсят млади секретарки, ти стоиш там?!“ Викам: „Добър работен добитък съм, това е!“ Като секретарка, главна секретарка.
Аз работих в „1-ви май“ много дълги години. И като пътувахме за българското военно гробище в Харкан, минахме границата на Сърбия, пресякохме една река по мост и отсреща работеха нещо, разширяваха ли, какво правеха – коритото на реката нещо правеха. И като видяха, че рейсът е български, ни махнаха да спрем. Спряхме и ни посочиха, щото бяха унгарци вече. Спряхме и видяхме една купчинка ей такава – от лъвчета на кепетата на българските войниците. Една купчинка, това са много лъвчета. Ами там са убити и са вземали телата, пък шапките са останали. Ами може би и кости да са вадили, но нямам представа – това ни показаха. Лъвчетата видяхме. И така си продължихме пътя, ходихме на българското гробище в Харкан, и една шипченка намери шипченец. И сега, нямахме цветя – набрахме каквото намерихме там, цветчета, цъфнали по тревичките, и всичките се изправихме – имаме снимки при него.
Ожених се, ей тая ми убавица, открадна ми хубостта [35], значи, и крака и всичко отиде у нея. Едно дете имам само, казва се Людмила, мила на хората да бъде. Един внук имам. Така. Ами какво да добавя...
Никога повече война, това мога да кажа. Никога повече! Това трябва да го разберат хората най-после, че не е това начинът. Всички сме се родили на тая земя и имаме еднакви права и никой не трябва да навлиза в територии. Достатъчно имат всички и са се установили територии, не е необходимо да заграбват повече и повече.
Интервюто проведе Константин Голев.
Пояснителни бележки