Александър Първанов е от едно от деветте села по поречието на река Тимок, населени предимно с власи, които Сърбия получава като част от Западните покрайнини по силата на Ньойския мирен договор. Служи в 35-ти пехотен Врачански полк и се сражава в началото на Първата фаза на войната срещу Германия на територията на Сърбия. Интервюто е проведено в двора на къщата му в село Халово [1] на 22 септември 2011 г.  

Казвам се Първанов, Александър. Така съм бил и у българско, така съм бил и у сръбско. Първанович, само… Аз съм 23-та, 9-ти септември – на деня на освобождението на България [2].  

Българите как са дошли в това село? Точно на Великден [3],  като ставаме сутринта, гледаме стража наоколо. Блокирали всички пътища. Отзад български войници с онези големи пушки – „Манлихерки“. „Манлихерки“, онези дълги „Манлихерки“. И по-голяма е пушката от войника. Излезнахме от селото да видим българите. Българският офицер каза: „Отсега, па напред сте българи! Ваше село – българско!“ А ние знаеме, още от преди е българско. Па казва: „Още от преди сте българи – сега пак сте българи!“ И бяхме четири години. Беше границата тука на Тимок. Някаква церемония? Не е имало нищо. Рече така и… държа там някаква реч на село: „Сега да знаете, че сте българи, отсега па напред сте българи!“ – и така. Да се слушаме един друг, да не се прави… И тука не са били нещо в селото, да се нападат, или… не са били, не е имало. Как е било през тези 4 години? Па сме се държали както и българите. Затова не е било… Има села, които не са се разбирали с българите и са били демонстрации, били са… Тука не сме имали. Някакви проблеми с българската власт? Не сме имали. Почти не. Ние сме слушали, не сме правили да нападаме българите или… Ако бихме нападнали българите – и те биха, но ние това не сме правили. Всички, почти всички тези девет села, не са нападали. 

Бил съм 13 месеца в Българската войска. Значи, имал съм 21 години – 1943-та. Служил съм в град Враца – 35-ти пехотен Врачански полк [4].  Командир беше подполковник Консулов [5]. А командир на ротата беше Иван Цанчев. Командир на отделение ми беше Иван Георгиев. Аз съм бил картечар. „Всяка майка – във войската се казваше – картечар не ражда!“ Коня водим, пеш ти одим. 

Службата, те ни плашиха, а ние си прекарахме добре. Те ни плашиха: „Има вас да ви бият българите!“ А аз съм прекарал като злато. Па така си мислихме измежду нас си: „Има да ви бият българите!“ – ако не слушаш. А при българите се казваше така: „Боят е забранен, но не е отменен! [6]“  Но не са ме били.  

Службата ми беше хубава – картечар. Тежко е да бъдеш картечар. Трябва да се премериш, трябва да носиш тая картечница, тя е тежка – 45 кила. 45 кила с триногата. „Шварцлозе“ [7]  образец 07.12 [8].  „Шварцлозе“ означава „Черна смърт“ на немски [9].  Тя е в Германия произведена 0712 – 07-ми, 12-та година е въведена в Българската армия [10].  Аз мога да говоря и на български, но не мога… От старост. Ами както се сетя. 

Как сме живели с българските войници? Много добре, много добре! Вижте, аз съм бил по шумкари, по тези – партизаните. В един български взвод даваха по една картечница, да търсиме шумкарите по баирите. Нападаха пред нас, но когато дойде войската, не стреляха във войската. Сдържаха се, не стреляха във войската. 

Пред нас бяха някакви „специалци“: как ги наричаха – „криминална полиция“. Па са ги били, па са ги били… А като е дошла войската, не стреляха и се скриха. Не сме ги намерили, не сме ги и видели. Не знам как е било… аз това не съм видял. Бяха се скрили по дърветата, преминали са в гъсталака. Па сме минали покрай тях. Може да са видели и да са оставили – ние сме войска и войска там. Може да са били около 15 хиляди. Беше 35-ти пехотен, 2-ри артилерийски [11], 15-ти Белоградчишки [12], 1-ви Софийски [13], Тракийски [14]… Бяхме в Ботевград, в подножието на Стара планина, били сме… Бил съм и в Сърбия после, там се изтегляхме в един 80-ти корпус [15] . Бил съм в Сърбия, до Прокупле [16] , в Белолин [17] съм бил, в Житораче [18]  съм бил, когато гръмна първата партизанска мина сред нас. Като се прехвърлихме с транспорта – от България в Сърбия [19].  Първата мина като падна, беше едно, да кажеме да е 10 метра, па осрахме гащите – първа мина. И след това немците взеха „панцери“ [20] – така се наричаха. 

Отношенията с немците? Беше, момче, до едно време както трябва, защото са имали някаква уговорка, но после избързаха българите и обърнаха гръб на немците. И са се били на Бела Паланка, там е бил бой невероятен. Аз това не съм видял, но съм чул. Аз се потресох на гарата тогава, като сме тръгнали за България, там бяха и немци, и българи – ранени. Па едни викат: „Мамо!“ – други викат на немски. На гарата сме се изтеглили, и се изтегли в санитарен влак, както го наричаха, там ги преглеждат, там имаше болница, там имаше приемно отделение. Това беше в Пирот. Не сме били там [21], аз ги срещнах, като са били изтеглени от позициите си при Бела Паланка. При Бела Паланка е имало българско-немски бой, невероятен. И немци, и българи са прехвърлили в полето, там на гарата, да може да се прегледат и да се лекуват. То беше мрак, аз не ги видях, но ги чух как викат, как се вайкат, един на български, друг на немски. 

Българските офицери? Как са се отнасяли? Добре! Така добри са, бяха с нас в Сърбия, като наша майка. Българите. Имахме поручици, подпоручици, взводни командири, но се отнасяха добре. Борба, стрелят го отзад, ако не се отнася както трябва. Отидохме там, аз се изтеглих, мой приятел имам в един взвод, измежду немската позиция. Но ние се изтеглихме погрешно. Па внимавахме и се изтеглихме, но немците нощно време не стрелят, не се бият – те през нощта отмарят. А българите, като е лошо времето, тогава нападат. Тогава отиват, пътуват, а немци – не. 

В 44-та през октомври месец съм се бил, тогава ни пускаха нас в Кулско, като „Новите земи“ – така ни наричаха, „Западни покрайнини“. Дошло е някакво нареждане от русите да се пускаме ние, които попадаме под Сръбство, под Югославия, под Титова армия. През октомври месец беше това нареждане. Па ни пуснаха всички. Били сме от тука и резерва – запас, както го наричаха, па били сме и ние за свойто време, който е служил в своя срок [22].  И аз съм бил за време в свой срок [23].  А имали сме ние около 300 от тези села [24], които са били резерва, запас. Па сме всичките после пуснати вкъщи. През октомври месец. Па дойдохме тука и оттука сме отишли в Титовата армия [25].

Аз бях в Работен батальон [26]. Да ти разправям, на мен ми се появи една голяма шуга [27]. Па зараза, шуга от въшките, имахме въшки, бог те пита, не можехме да се чистиме. Па от тези въшки съм имал шуга и не ме приеха, бях в Работен батальон, не съм бил баш на фронта, там в Титовата армия. А които са били наши, от моята година [28] – ние бяхме там 18 във Враца [29].  И са убити тук в Титовата армия пет – погинаха. В българската някой погина ли? Не! Не са гинали. Не ни взеха на фронта. Е, малко сме се били, но малко – с немците. Малък бой с немците. Останаха българите, па са погинали от моята единица. Как да ти кажа… От Първа дружина почти нито един не е останал. От Българската войска. Това е било Пиротско, на Теловац, на Липова планина, на Сливович, на 89-та кота [30].  

Да, там сме воювали, на 89-та кота, спомням си вече тази кота. Па и аз съм бил там, бил съм. Стрелял ли съм там по немците? Па да, на тази 89-та кота. Ние се плашехме, като първи бой, па немците ни се смеят, засукали ръкави, и онзи малък миномет – хвърля мини, ръчен миномет. Па са засукали ръкави и само: „Алт зит бугар!“ [31] – и с мина в главата. А ние се плашихме, българите. Ние за първи път стъпваме на война. И малко трая този бой, и се оттеглихме – колко са били – 5-6 немеца, а ние бяхме 300-400 човека, не можахме да ги надвием. Е-е-е, да видите, после нашия 35-ти пехотен полк е бил на Срем, Сремски фронт [32].  И са погинали всички до един, българи. Всички. Тази наша единица от България, е дошла от България в Пирот, а е продължила за Срем, Сремски фронт. И там, като да са били те малко с партизаните – é този наш подполковник, па са били наказани на Срем. Не са гонили партизани в България. Нашия полк, ние сме били да търсиме партизани, но без нареждане да не зареждаме оръжие. И така, този наш командир на полка е бил малко мешан с партизаните и не е искал да бие партизаните [33]. И неговото наказание – от вътрешността, па са го изпратили на Срем, Сремския фронт. Там са загинали всички, до един – така съм чул. 

Как са ни били отношенията със сърбите? Да видите как – тези четници [34] питаха българите да вървят с тях. Партизаните скоро излезнаха на видело, че четници е имало в гората и така съм се потресъл, като са питали тези четници нашия подполковник: „Господин подполковник, искаме да вървим под ваша защита!“ Той казва: „Добре! Само – казва – пред нас, не отстрани!“ И тези какво правят? Някакви партизани ли, какви ли са били там, не знам и аз, са ги следили – ние видяхме как блести оръжие там, как проблясва. И те отведнъж от нас, от една царевица и почнаха да бият. Този наш подполковник: „Де да му мамата ебем! Ние ги взимаме в защита, а гледай ги какво правят, да ни правят пакост!“ И ние свалихме картечницата долу на пътя, па като почнахме да ги бием – не е останал нито един от тези четници. А ние не знаем те кого са били там – сигурно техни неприятели. Дали са били партизани… Изглежда да са били партизани, които четниците са ги нападали там. Е-е-е, после не се знаеше, момче. Тогава не се знаеше, излезли са партизаните от нелегалност. А ние, българската войска, преминаваме, па и трябва да ги поздравим. 

Защо сме стреляли по четниците? Па затова, защото не слушаха. Трябваше като са искали да идат под наша защита, да идат пред нас, да не чиниш дето… после там да си не изпатим [35].  Ние, българите, не сме нападали никого. Нито партизаните, нито четниците. А ние питахме тези четници: „Абре дечко – аз знаех сръбски – къде ще идете вие сега?“ Той каза: „Ехе-хе, досега бяха партизаните в гората, а сега ще сме ние.“ А те подрáни, изпокъсани, бог те питал! Партизани съм виждал – облекло у тях няма [36].  Партизаните не са ни закачали. 

Усташи не съм вижд1ал. Не е имало ни албанци, ни шиптари, тези не са били. Само немци бяха, но немците бяха – дали да ни нападат, дали да не ни нападат. Дошли са заедно с тях четници, на един мост там през Нишава. И ние искахме да пазиме, българите, този мост, но тези чети [37] на нас ни казват: „Братя българи, ние ще пазиме моста!“ И там сме били ние… ебем ли го, не съм броил, но 15-ти Белоградчишки – то са били 2000 войника, 35-ти пехотен – 2-3000, 2-ри артилерийски от България – 2-3000, около 5-6000 войника. На този мост, да пазиме моста. Но немците ни отблъснаха, па дойдохме на нашата стара българска граница. Оттатък, от този мост отвъд Нишава.

Отношенията между българските полкове, измежду Българската армия? Много добри, много добри. Не си посмял да псуваш, в българската войска не е посмял да ни псува, да каже така: „Да ти мамката еба!“ по български – не, не, това не са смеяли. Казваха тези – македонците: „Ние сме страдали от българските офицери…“ Като са псували: „Да ти мамката еба!“ А македонецът казва така: „Па де – мамката ме е раждала, ме е гледала, грижила се е за мене до двайсет години, изпратила ме е тук да те пазя, и сега я псуваш!“ И той карабината – па у главата. Това у Враца. Псувал е български офицер. Псува македонски войник и македонци са служили като мен, същото. Но мене не е смеял да ме псува: „Да ти мамката сръбска!“ Българският офицер това не е смеял. И онзи, македонеца, дига пушката, па у главата, па не е отговарял нищо [38]  – не е трябвало да го псуваш! Македонска мамка го е раждала, отгледала, пазила, праща го на 20 години, дошъл е да те пази – а сега го псуваш! 

Някой да е бил убит пред мене? Видял съм, но там са останали, когато се бихме с немците. Там са останали на онова бърдо. Па останали са убити. Български войници, като сме се били с немците – немците са ги убили. И който са убили – убити, не са прибрани, там на онова бърдо, на тази Липова планина, Сливовишка планина, на тази 89-та кота. Имаше и ранени. Като падна мина, както лежеше българският офицер – на офицера. Какво са правили с ранените? Почти нищо не са взели. Българите не прибраха ранените. Ние се плашехме от немците. Как са били убити? С мини. Мини, мини, ама тези ръчни мини само падат… и се смеят: „Алт зинс, булгарен!“ – и мината на коляното, и където иска, там стреля. Па как да не съм видял! Бяха на двайсетина метра! Двайсетина метра! Ние българите се плашехме, почти не сме стреляли нищо. А немците стреляха с куршуми „дум-дум” – експлодиращи [39].  И българите казват: „Не гърми бе, без нареждане!“ А те: „Какво да не гърмиме, виждаш, че немците стрелят!“ Този куршум уцелва в слама и гърми! „Дум-дум“ – това е най-опасното оръжие. Ние такова нямахме. А на немците не им е разрешено да стрелят с муниция „дум-дум“, но стреляха. Боли го курец. Па не е трябвало да се бият с муниция „дум-дум“. Това не е позволено във войната. Но те стреляха. 

Военни престъпления? Почти не е имало. Да влезнат в някоя къща и да вземе нещо там? А, не, не! Не, там в България не се е нищо случвало, както в Сърбия – да се нападат, не, не [40]!  Там не съм виждал партизани – аз съм ти казал – не съм виждал партизани. Партизаните нападаха през нощта – в апартаменти, в общината, банки, пощи, но когато ние да идеме… В България. Дали е правила Българската войска в Сърбия? Не са. На цивилни да са нещо правили? Не са, ние сме били голям брой българската войска, но никой не е посмял да върши такива неща. Бяхме в защита на някоя единица, де да я знам, 80-ти корпус. 

Немците нещо да съм видял да са правили като военни престъпления? Не са. Не, не – не са. Що бре четниците? Бе четите бяха малък брой, почти не съм виждал. А виж вече партизаните скоро са излезли от нелегалност. Скоро сме ги видели, като ни събра този подполковник да ни държи реч, че ще излязат партизаните от нелегалност, да не стреляме, да не правиме пакост… Ние дадохме оръжие на тези партизани. След 9-ти септември ние дадохме 2-3 картечници на партизаните в Сърбия. Ние сме българи, този наш Консулов, аз ти казах, че той пазеше партизаните. Подполковник Консулов, един малък човек, но той пазеше партизаните. Ние сме търсили партизани, но без да зареждаме оръжието. Той каза: „Да не пълни някой оръжието без нареждане!“ 

А, не! Не, не. Ние сме преминали добре, не сме си изпатили, да се стресира човек, да се плаши. А храна сме имали като на Слава [41]. Храната беше извънредно добра, и рекоха българите така: „Па да му мамата ебем, храни куче да те лае!“ на немците. Защото те даваха храна на немците. Храниме другите, а нас да не храниме. Па и месо имахме, храна имахме извънредно добра. 

Кога се освободих от Българската армия? Па през октомври, пред Петковица [42], до 15-ти октомври. И тогава ни пускаха – по ред, по нареждане сме пуснати, Западни покрайнини [43].  Дали по Титово нареждане, дали...? Дали… те тогава са били със Сталин.

А-а-а, руси съм видял, като съм дошъл аз в България, като са минали на Турну Мъгуреле, па на Мездра са преминали: Турну Мъгуреле, на Мездра, па през Враца, Видин, па Кула и за Зайчар. Отношенията с руските войници? Много добре. Не са нищо направили, вървяха по пътя руснаците, свой път, не са ходили наляво, надясно – да прави пакост, не са направили някакво престъпление.

И да видите как съм се изненадал, аз съм познавал агенти в България. Но с агента не си смеял баш така лесно да приказваш, а аз съм отишъл при него, защото е паднал един самолет, български, в Кула. А, па бил е той да се бие над Зайчар, те са го ранили и е паднал в Кулското поле. И пази го един агент, и го разглобяват, и го карат в София за арсенала. И аз идвам при този агент и съм се отцепил от тези 30 войника, които сме били, те са отишли във Враца. Но на мене ми дойде така – да ида право вкъщи, да не ходя повече в комендантството във Враца. И говоря на един мой другар: „Абре, искаш ли да идеме ние право вкъщи, да не ходиме повече във Враца?“ Той се чуди, слиза от влака, когато дойдохме от Пирот до Видин. Във Видин… той слиза долу във Враца. А тук се е натрупала руска войска, композиция руска, два танка върху платформата. И тези два танка, те са 80-100 тона – на две платформи. И като се завъртат на една страна, изхвърлят релсата. И ние сме пътували пътя от Враца до Видин 24 часа – а то трябва 8 часа. Пристигаме във Видин. Във Видин едно българско момче [44]  каза: „Бре, откъде си ти?“ – мен пита. „От Кулско.“ – аз го лъгах, не посмях да му кажа, че съм от Халово, от Сръбско. Откъде да знам аз какво може да стане?! Него съм го лъгал. „Откъде си?“ „От Градсковските колиби. [45]“  Па каза: „Бре, ти досега си бил в Кула, а защо не си спрял един руски камион, па сега да бъдеш в Кула?“ А аз се чудя, не смея… И той ми казва: „Бе ей, ти български войник – да се намираш в чужда държава! Какво би правил там, ти в България не смееш…?!“ Разбрал е, разбрал е [46].  

И аз спирам един руски камион, и от този камион слезе една братушка: „Братушка, за Кула?“ „Да, братушка, да!“ Но аз сега мислим па друго. За час ще бъда от Видин до Кула. Аз съм се качил в неговата каросерия, имаше там сандъци с барут, муниции, де да знам какво е имало в тези сандъци. Рекох: „Сега да можеше да не го спра, той право за Зайчар!“ Той през Кула, па вози материали за Зайчар. Бой в Зайчар невероятен, невероятен! Неравен бой! Гори Зайчар. Немци и партизани, и бог те пита! За освобождението на Зайчар. Български войски? Има. Руси са били много! Русите са гинали в Зайчар невероятно. Е, аз какво правя? Малко има един овал там, като се качва в Кула, и аз скочих долу. И когато да изляза там в полето, където трябва да премина през Кула, пък да обърна за Голиманово [47],  виждам онзи огромен самолет как е паднал долу. И аз питам онзи агент, дето пази… Агент, агенцията, тя слуша какво приказваш. Те са опасни, а аз съм ги разпознал. Агенти в България сме имали, колкото искаш. Познавал съм агентите измежду войската, измежду цивилните, да слуша кой какво приказва, да предава там. Агенция, специално за измяна. Аз отивам при него и рекох: „Добър ден, бе момък!“ „Добър ден!“ „Каква е тая разсипия тука?“ Дали се правя, че не знам, че той е агент? Е, не знам. Аз не съм се правил, аз съм го питал с добро. И той казва – „Да му мамата ебем! Имали сме един самолет. Лети над Зайчар, тия са го ранили и тука падна. Сега го разглобяваме и караме за арсенала в София, да се поправи там.“ И аз го питам: „Па какво има, бре момко, нещо ново тука?“ Не съм това смеял да питам, но съм го питал. „Па – казва – какво да има нещо ново? Наш‘та войска вчера откъм Тимок се е изместила на нашата стара граница.“ А аз казвам така: „Па какво става с тия села [48]? На кого са останали?“ „Под сръбско.“А аз казвам така: „А-а-а – аз се правя – ние това няма да даваме, те са наш‘те села!“ А той казва: „Уя ми са наш‘те села! Нито са били, нито ще бъдат!“ А аз: „А-а-а, не! Не е, бре…“ Какво да не – силата е сила, войската се изтегля и сега нямаше вече тука войска. Моя воля, идвам без страх в къщи. Аз се представих, че няма да даваме, да не може да ми каже нещо този агент. Това е опасна агенция. Агенция знае всичко. На мен ми е познато какво е агент. Когато бяхме в България на отпуск – тези македонци, те пееха добре, пеят така: „Македонийо, Македонийо, някои не знаят чия е Македония, Македония е чисто българска земя!“ Пеят македонците. А този агент все шета измежду войската. И казва така – виж как добре е знаел: „Хуя ми Македония е българска, нито е била, нито ще бъде!“ Знаел е още като сме били в отпуска, че няма това да бъде! Че ще бъде югославско, както и беше. Виждаш – агенция много знае. Той веднага те разбира какво мислиш, агентът. 

Когато минах старата граница, какво беше тука? Сръбско. После, когато аз дойдох, побегнаха нашите, па се скриха в село. Побегли са от фронта. Които са били като мене в българската войска – били са и наборни, били са и запас, па са побегнали. И са се скрили в село. И когато аз дойдох, аз чух какво каза оня агент и моите се плашеха – майка ми и баща ми, имах и стар дядо – като се явих, като чуках на вратата: „А бре, защо си дошъл?!“ „Няма да ме криеш никъде – казвам на тях – аз утре излизам наяве, ние сме останали под сръбско!“ Аз им казвам на тях. „Па как знаеш?!“ „Рече ми агентът!“ Не знаеха в село. Аз на сутринта се облякох хубаво, имах въшки – оправих се малко.  

Сръбската власт как дойде? Сега ще ти кажа – има едни, които на Пирот са ги хванали партизани, па са ги повели при партизаните – 5-6,10 наши, от нашето село. Както съм аз, но аз не съм побегнал, аз съм дошъл с влака. А те са побегнали пеш, па са ги хванали партизаните. И дойдоха техните родители да питат за тях: „Къде е моя Анге?! Къде е моя Стан?!“ Той  [49] е бил пленник, той е роден 19-та година, бил е от последните войници в Сръбско и е бил пленник в Германия – 41-ва. Поле е бил запас в българско. И когато са побегнали от българско, партизаните ги хващат. И дойде майка му да ме пита: „Къде е моя Стан?!“ Аз съм чувал да се хвали: „А-а-а, моя Стан е бил пленник толкова години и се върна, а сега няма да се върне?! Вие сте се върнали!“ „Е, па сега не е имал късмета!“ Па върна се. Върна се и от българската войска. И са го хванали партизаните, и от партизанската войска се върна. 

И на утрешния ден се явихме като сърби, събрали са се всички, и бяхме на комисия в Зайчар за фронта. Как е дошла сръбската войска? Дойдоха партизаните. А тогава дойдоха партизани, партизанска команда, тук – в село. Що са рекли? Па нищо не рекоха, сега останахме да се биеме под Тито [50].  Да се биеме за Титова армия. Бяхме в Зайчар на комисия за годност, за Титовата армия. И така. 

Като се върнах? Па върнах се вкъщи. А, вкъщи? Земеделие. Да. Работил съм. После влезнахме във времето на Тито – Титовият ред. Па работили сме малко оскъдно, не е било баш, не сме имали рудници, не сме имали предприятия. После сме на петилетката, на Омладинската линия, по възстановяването на страната, не сме имали почти нищо, не беше това село, както е сега. Почнахме да работиме сами – пари нема откъде. Почнахме да се възстановяваме сами. Тук съм бил в селото, бил съм малко в предприятие, после се прехвърлих вкъщи, да се ремонтирам. Аз не съм имал пари да плащам на майстори, ами съм си работил аз. Ето това, което се вижда [51]  – това съм го правил аз. Аз съм работил малко в предприятие, докато се науча. Като се научих – отивам да си работя аз, както на мен ми се иска. Това е мойта къща. 

Да, през нощта се сещам как там съм бил, къде съм бил, какво съм бил… на мен ми е драго. Да, през нощта. На мен ми е драго да приказвам за това, но не мога, виждаш, че не мога. Не мога, нямам сила, сила нямам, изгубил съм сила. Па не ти е до приказване. Ето така. Български? А-а-а, всичко знам. Като чуя българи, всичко ми е ясно, всичко разбирам. И сега да мога да отвърна на човека на български… Аз това съм обичал, бре… Като видиш там – мразиш, па не може да мразиш ти, бе, оня народ, като си стъпил там. Ти мразиш, ама има да си изпатиш. Аз съм минал много добре в България. Аз бях картечар, бре, аз съм сглобявал картечница, тая „Шварцлозе“ образец 0712 – 12-та година въведена в наш‘та армия. „Шварцлозе“ – „Черна смърт“.

Интервюто проведе Константин Голев.