Абдула Мемишев служи като пехотинец от 57-ми пехотен Драмски полк, в Беломорието, където участва в преследване на гръцки партизани. Впоследствие се сражва във Втората фаза на Втората световна война, на територията на Унгария, където е ранен. Записът е направен в неговата къща в село Триград.  

Казвам се Абдула Юсеинов Мемишев. Роден съм на 5-ти януари 1923-та година в Триград. Преди войната се занимавах със земледелие, и моите родители също – животновъдство, земледелие малко…   

Служих в 57-ми полк, 16-та дивизия. Аз съм служил млад войник в Гърция. 43-та година съм отишъл да служа, на 20 години. Гонехме партизаните. Около Кавала, Правище, Серес, Драма… Има една планина, Пърнарда се казва, в Гърция. Там ние ги заобиколиме, едни отдолу, други отгоре - в Големи Манастир, преди Пърнарда. Добре, ама тия закъснели [1], ние изпреварихме и ни усетиха партизаните и изчезнаха. Избягаха, заобиколихме манастира, той голем, колкото Триград, под една покрива стаи, стаи, стаи… Те избягаха към Солун, и ние влезнахме в манастира. Във всички стаи казани, 12 казана чай бяха сварили там да закусват. И нахвърлили всичко в огъня. И там от пиле мляко има, все едно военен склад,
 

Ние ги проследихме, ама почна да не може да се върви – Пърнар, нема пътеки, като дива гора е направо, конят не може да върви на командира! Един партизанин се покачи на един дъб, да наблюдава войската къде е и го забелязаха пак от нашите войски, друг полк, из другата страна и го раняват в рамото. Той си съблича ризката и се превързва. Фанахме го жив, да го върнеме към манастира. Добре, ама в манастира га отидохме, командира вика: „Кой ще го застреля?” Излезе един от наш’те войници и вика: „Аз, господин подполковник!” Пусна му един пълнител и го пресече… падна. Още е жив – отрязаха му главата. Са командира вика: „Мемишев, ти и още един, знаеш – вика – обоза къде е долу в полето, до де не сме тръгнали!” Коня и главата ми закачиха в един чувал, тя рипка на коня си, аз го водя. Рипаше главата в чувала! Страшна работа! И да слеза долу в едно селце, се казва Каламбак. Всичко блокирано, ни те пущат, нищо. Каза командира: „Като слезете в селото, в обоза – ще пуснете населението да напие добитъка!” Добре, ама наш’та полиция пак, обирали къщите там… Какво намерили – обират. Я им казах на полицаите: „Правите му сметка, каквото сте земали, командира каза всичко по къщите да си го отнесете! Да си го върнете!” И те се уплашиха, полицаите, и си разнесоха по къщите… И кога видоха, че аз ги защитавам, населението, от радост нема къде да ма клада, рукат ме да ме черпат… Викам: „Не, благодаря!” И така стана, след туй се върнаха войските и предадохме главата на фелдфебела.  

И сега от Кавала, Каламбака – ни дигнаха, партизаните да гоним. Товариха ни на едни камиони, заобиколихме ги. И са баш къде на мене се падна - гледам един партизанин с автомат срещу мене! И аз съм с автомат. И аз веднага ми дойде на ума, бутнах му цевта назад и викам: „Слизай!” И подмина и той ме наблюдава е тъй, наблюдава и не обадих нищо. Викам: „Не ми трябва са да стрелям по човека, к‘во е направил! Нито нещо зло направил, нито нищо!” И си премълчах. После като стана преврата, питат: „Абе, един войник, така и така направи, кой е, нека да се обади!” И аз си мълча. Викам: „Пак да ме не фанат: [2] „Защо не откри?!”” Откъде да се чуваш! И щяха да ме произведат голем човек, ама…  
 

Да са правили разлика, защото съм българомохамданин? Не! Не, не! Ние сме били като братя с българските войници. Неразделими. От Батак момчета – те ги убиха на Папазки мост, от Драма насам, партизанското време. На моста ги убиха насам. От Батак – все едно братя значи. Мене ме нема – манджата ще ми запази. Тях ги нема, аз ще я запазя. „Земляк, някой северняк закача ли те – обаждаш се!” Защита. Да не ме закача. Като братя. Ма га видях единия, че е умрял – толкова съм плакал, че не може да бъде. Прегръщах го умрел значи. На моста партизаните ги убиха 43-та година. В Горце. Ние бяхме в отпуска. Целия полк е вдигнат на акция да гони партизаните. Га отидохме в Драма, нема никой. Едни фелдфебели са останали. „Момчета – вика – стягайте се!  Дойде заповед, ще вървите към войската.” И качиха ни на два камиона. Добре, ама моста га минавахме, те пуснали едно отделение - нищо нема! Пуснали един взвод, пак нищо нема! А га брукнала ротата – и те [3] с картечница: „Прррр-Прррр-Прррр”. На моста ги постелили там. Та и това, от Батак момченцето – Пейчинов се казваше, е там го убиха. Ние пък с другия камион отзад пристигаме и там ги намерихме. Ние се оръжихме хубаво и те [4] избягаха, и ние минахме тогава по моста. Ама така ги оставиха (убитите) нам да ги пазиме. От София дойде комисия. Та провериха какво е, що е и ги качиха на камионите – всекиму вкъщи [5]. Кой откъдето е…  

Преврата там стана и се изтеглихме в България. Ама и наш’те много лошо правят в Гърция: върви, обира му къщата, изнасилва жена му, принудително избегват хората. Не че нещо да… И дойде един руски генерал в град Правище [6].И там вика: „Строена, българската войска ще се изтегли за България, партизаните ще слезнат, ще заемат властта в Гърция! Никаква пушка няма да се пука!” „Партизаните, като слязат – вика – те ще си намерят хората, пушка няма да противне нещо от войската!” Пък ние ги облекахме полицаите във войнишки дрехи. Те ще ги търсят. Вървиме е тъй, по осем души строени, от тая страна има и от тая партизани, е тъй гледат и фащат. Познават наш’те полицаи и ги фащат и ги влачат. Извлачиха ги и какво ги направиха не знам. И кат си вървиме, гледам един го карат с файтон и му пеят. Гръцките момиченца. И питаме: „Що му пеят?” „Щото, вика, беше добър българин. Такъв човек няма да пуснеме никога в България. Тук ще живее!” Кмет бил. Ходел от къща на къща: „Имаш ли да ядеш, немаш ли?” Пък беха гладни, ей! Корени копаеха, млечни корени, гилит от желека го ядеха! Глад! Оставихме си го там, от там сетно, ако си е дошъл – дошъл. Са го не пускат хората, бил добър човек. Ние се изтеглихме в Драма и си потеглихме за България. Тенекия ни чукаха - зънгар-дънгар… За подигравка, детища, гръцки. Ама има заповед, нема стреляне!  

Изтеглихме се от Зърнево. И са в Зърнево много българи наши има изселени в Гърция. Те обирали, взимали, земя взимали… Хубаво, ама стана преврата, бягат на България. И са нас ни пратиха в Зърнево, в селото, войници, по едно отделение: „Където намерите волска, конска каручка – да можем да помогнем на българите да префърлат границата.” И е определено в колко часа трябва да се прибереме и да минем границата. Ние където намериме и викат ни: „Мене дай! Мене дай! Мене дай!” Кому първо? И комуто дадохме, дадохоме, дето немаха – разплакаха се, нарамиха по една торбичка, и тръгнаха. Кога минахме границата – кокошки, кози, магарета, крави, царевица, префърлили и струпали там. Кога дойдохме в Неврокоп, пък вали един дъжд. А в някое село да влезнем под покрив, всичко се маскирало, затворило, нито свети нито нищо, все едно нема ни народ, нищо. И ние изтърпяхме там.  

В Неврокоп стигнахме в казармите, от там преспахме в казармите. През Пирин, сутринта, пеша, на връх Пирин пак преспахме една вечер, палихме огъне там, дървье. Прехвърлихме отатък – Марино поле [7]. Пристигнахме в Марино поле, там строяха линията за България, от Гърция. Осемнайсет локомотива и триста души трудоваци. И са от Гърция, както са изтеглили машини и локомотиви, не е свързано да се изтеглят за България и работеха там. И там само малко влакче, „Чайка” му викат, се движеше, превозва войски.  

И какво стана, мама му стара, машинистите сложили адски часовник - бомба, в един варел бензин. Машинисти от нашите, саботират. И са от Гърция изтеглени вагони с бойни припаси, военни, и са наблъскани един до друг и назад вагони, на границата. И са ние сме заели по осемдесет вагона за охрана, охраняваме вагоните и там има триста души трудови части – наши, български момченца. Работили там по баните, те му викат „Марикостинските бани”. Гара Марикостино… И експлодирва целата гара, 20 метра земята я вдигна у въздуха и нас като ни лашнаха вагоните назад, в Петрич сме гонили колелета от вагони… Те експлодирали там самолетни бомби, танкови мини, въоръжението на 16-та дивизия. Всичко във въздуха! И войниците, трудовачетата, всичките ги вдигна във въздуха, изгорили ги. Кат спряха вагоните, наизлезохме от вагоните – падат железа, един там, други там… Пак са подплашим насам, пак нататък. Мина командира с джипа: „К‘во става момчета?!” „Ми и ние не знаем к‘во става” Качихме се на джипа. Кога отидохме на гарата – нищо нема! Всичко е издухало във въздуха. И събираме парченца такива от трудовите части. Кому краченце, кому останал червете [8], ние намираме… Блокирахме пътищата, да са не движат народ до де пооправим работата [9], тогава пуснахме. И така… И гледаме ги около 10-15 дена и от там дойде заповед – айде пуснаха ни по 7 дена домашен отпуск, ше заминаваме на фронта.  

И сега дойдохме тука, то 7 дена. Баща ми, бог да го прости, чак до Михалково ме изпрати [10]! Пеша, пеша, то нема превоз, тогава пеша вървяхме. Вика: „Синко, аз съм воювал. (И той воювал е-е-е, на Балканската ли война, де да знам, забравил съм.) Вика: „Да ме не осрамотиш да избягаш! – Оти някои избегаха. – Отиваш – вика – на фронта, няма да крадеш, няма паднал ти е другара, няма да го обираш! Да му земеш пари, ако има, часовник, ако има, нема да пипаш нищо! Ако огладнееш да си гладен, ако намериш хлебец, ще земеш да хапнеш! Друго ти не позволявам нищо и ще видиш – жив ще се върнеш! Нема да пострадаш!” И вярно е било, които се лакомяха, значи ти си паднал и я дойда да ти обера всичко, айде след две три минути, няма го и него! Остава там. Баща ми такъв урок ми даде: „Нема да бягаш, ще изпълняваш на Родината законите, заповедта! Ниe в България живеем, въпреки, че сме българо-мохамедани, обаче ние сме заедно. Ще отбраняваме Родината. До капка кръв! Ако имаш късмет да се върнеш жив, ще дойдеш, ако нема – вика – там ще останеш!” И така стана.  Качиха ни на вагоните за Сърбия, Белград ни свалиха пеша. Там нататък развалено вече всичко. Минахме един път Белград през центъра и старци на столовете стоят. На пейки стоят. Пък ние заобиколихме града още един път. Още един път минахме през града. И старците: „Ебем мама му и бугари, осем милиона народ, девет милиона войска!” Ние се смееме. И други дивизии са минавали. Първа българска армия на генерал Стойчев, той ми е командир. Много умен човек, хас за офицер, хас за генерал човек. От там потеглихме, всичко развалено, пеша. Краката ти се подуят и пак вървим, все едно на живо месо вървиш! Пеша. Викам му на командир: „Абе, другарю командир, кога ще стигнеме фронта?” „Абе, с т’ва да се отървем – вика – по-лошо ни чака!” „Абе, лошо – викам – но дайте го да ни отървете!” То не може да се върви вече. Ей командира слама намираше да ни постели да седнем на нея да починеме малко. Командира, на нас на войниците! Слама от купите, слама взима на въже с коня и довлича. Язди коня, пък ние пеша.  

Постоим малко, айде пак фасул, един бял фасул. Цяла Унгария ядохме фасул [11]. На бойната линия излязохме, айде дохожда манджата. Ше се сурнеш на корем, няма да се изправяш, забележат ли те, ракети едни след други светят! През нощта. Да идеме да земеме храна. Забележат ли те, картечници косят, куршуми като пчели бузуникат. Когото закачи – айде на място! Осем мерача съм сменил с лека картечница! Убият мерача и аз го замествам. Друг пратят, айде и тоя. Зел картечницата и вика: „Дай са, ше се меря.” „Момче, недей се мери бе, ще те убият, е сега ще те убият!” „А, ебал съм му мамата!” Таап и айде, отзад мозъка му, кръв, всичко хвърчи. Каже ей тъй: „Хрр-Хрр” с гърди и хайде, свърши. Пък те снайпери оттатък го вкарват и точно в главата му пръснат. Пък аз съм зад него и мозъкът му хвърчи в устата, пръска ме! И цяла нощ в окопа с него (с убития). Аз съм заместник мерач, него го убият, аз го замествам. По цели камари гилзи стрелям… Довечера допълняющия ме вижда, че съм сам останал, пратят друг. 

Боевете протекоха не ме питай как са протекли! Да не дава господ никому. Винаги да е мир и спокойствие. Нема по хубаво нещо. Момчета, командири, ротни, взводни, отдельонни, всичко ни разположиха на линия. На бойна линия. В Унгария, град Сомбот и Мохач, е на тия градове. Почнахме действия. Почнахме да настипаме, пък те ни дочакват… Най лошо е да настипяш, оти не знаеш докъде ще стигнеш. Айдее първата ни изкосиха, изпадаха. Вечерта на вечерна проверка от наш’та рота 140 души бехме – 16 души са останали. Другите всички паднали на полето. Ранени и убити. Който останал ранен, свири му кръвта и рука: „Помооощ!” Кръвта му тече и рука: „Помощ, майкооо, татакооо!” А няма ни майка, ни татко. Нема никого. И какво, пак ни допълнят, вечерта пак на атака – айде! Пак ни вдигнат на атака. На бой с нож. И давай, давай, давай и по едно време срещнахме до едно езеро (Балатонско езеро ли беше, кое беше?) [12] отклонено от Драва, голямо езеро беше. Въртяхме оттук оттам, ма широко е много, не може да го преминем. И командира [13] вика: „Момчета, след мен, ходом марш!” В блато! И сме въоръжени до зъби, по шест нападателни бомби имахме на кръста, пълнители, картечници, науръжено, раници носиме… Минахме блатото, изцедихме дрехите, наврехме партенките, всичко мокро! Зимно време, сняг си вали, дъжд си вали, ужас работа! Вика: „Момчета, има едно селце с дига, немците са зад дигата! Ние трябва да напънем до дигата! И там – вика – стигнем ли, всякой един с прибежки, залепя се без шум за дига, залепяш се за брега на дигата и мълчиш! Всички бомбички нападателни ги отвърташ капачките. Чуете ли „Пали!”, веднага дърпаш запалката и мяташ, дърпаш и мяташ!” През дигата пък те са от другата страна. Стигнахме на врага, он [14] е казал заповедта - фърлихме ги вред [15]. И щом млъкнат бомбите, веднага скачаме, едни са мъртви, умират, други живи фанахме. И из един път скочихме, кой му ръка откъснали, кой глава от немците. Ръкопашен бой. Едни със щикове, с такова… Който те наръга някой, ще те наръга, ако наръгаш пък ти друг… Е това е ръкопашен бой! Ние сме от тая страна, те от тая. И като нахвърлихме бомбичките и вдигнаха на бой на нож. Е това е ръкопашен бой. То 60 години стана, съм забравил… Може да съм наръгал някой. Ко [16] идва към мене и я към него, та няма да му простя? Или на теб или на мен, който изпревари. После ги фанахме и се предадоха. Фатихме 900 души немци пленихме там. После ги закарахме и в едни лагери там ги заградиха, пазеха ги наши войници, докато ги предадем. На Съюза ги предадохме.  

Други път, в едно тежкокартечно гнездо сме трима човека. Като пада отпред един снаряд и пръстта го отцепва и ни затиска сичките, и тримата. Само главите ни видеха. Ако немаше по-наблизо, войници дойдаха с лопатките, та ни одриха, щяхме да изпукаме ей там. В Унгария, на Драва. Пак в един канал сме, на брега, наредени войници. Като пада един снаряд в канала, водата, дигна я нагоре, като се върна оная вода, ни смете в канала. До месо - гола вода всичко. Дойдаха други войници, та подадоха ръце, та излезохме. Иначе не може, дълбоко, канали са, няма за к’во да се фанеш  Ама и тогава ми замиляха едни момчета, въпреки, че са немци. От наше има много ядосани, особено северняци. И там имаше централа, тръби. Фатиха седем момчета (немци), у тръбата надолу живи ги набутаха! В централата, в турбината! Да се издавят, яд ги е на тях. То и то със заповед е отишло. Какво ти прави човека. Кога ги виде командира вика: „Заслужавате под съд! Бива ли – вика – такова нещо! И те са – вика – както и вие. Под заповед изпълняват. Пленили са ги, сега какво търсите от тях?” А те отдавна ги няма, тая широка турбина…      

На Драва Чехи и на Драва Полконе съм действал. Жертви, недей пита. На Драва Чехи ме раниха. Ни настъпвахме тогава, настъпвахме… Снарядите ги познавам вече – кой снаряд къде ще падне. Таман вече един снаряд падна и за се нахлупих да се закрия от него и то падна, там отзад мене и едно парченце – паат – в крака. И ония Васил [17], къде се случи и ме намери и вика: „К‘во става?” Викам: „Бързо да ми спреш кръвта!” Имах пакетче, превързочно, а то пропило – напълни се ботуша с кръв. Почнаха да ми намаляват очите, кръвта тече, очите ми намаляват. Не мога да гледам. Изтеглиха ме назад. Първо превързочна, то едно поле - съсирило се от кръв. Те не могат да смогнат да превързват ранени. Мене мои познати ме намериха, та ме изнесоха най-напред, та ми спряха кръвта. В едно село ни оставиха, в едни къщички - няма ни болница, няма ни дявол, нищо. Там ни лекуваха. Пък едни войници как бяха премръзнали, пръстите, та носа, ушите – капят му. На краката пръстите премръзнали - в едно песъчливо селище, бяха ги оставили там, ги хранеха на място. От студ. 15 дена, затвориха ми раната и пак ме пратиха на фронта. Тогава минахме Мур.  

Ние продължихме, река Мур минаваме сега, към Австрия. Една мътна, черна река… Ние сме много войска, Първа българска армия, е всичко насочено там. Качихме се на едни лодки, по 20 човека и те ни забелязаха и снаряди „Буум”, „Буум”! Айде пак, който може плува, кой не може – айде въз реката надолу! Нашата се не обърна, но ние я върнахме назад, таман да се качим, видохме какво става и обратно назад. Та си на брега излезнахме, та имаше един Васил, мой приятел: „Братко, рекъл, какво стана, остана ли жив ти? В наш’та лодка, вика, всички отидоха въз реката - 20 войника!” Той се па измъкнал. Га ме виде и ми се фърли и ми се уключи: „Братчед, жив ли си?!” Викам: „Засега, да. Намирам се още жив.”  

После минахме нататък Мур. Минахме Мур и въз една гора, ама е такива, дебели дървета, те ги пък минирали. Немците ги минирали с конец. Ти кат вървиш и закачиш някое, експлодира и дървото „Айдеее!”, кат те събори, то е грамадна работа! И дърпаш конеца, запалка дърпаш и избухне мината. Разбраха офицерите, нашите, командирите, че е минирано и отпред миночистачки пуснаха. Намери мина и звъни. И забиват колчета. Други пък момчета има – ходят, та ги обезоръжават [18]. Изкара му запалката, натъркали ги като хлеб ей там. После ги обират. Те са е такива – големи. И танкови мини има и единични мини има – като калъп сапун. Стъпиш ли – отиде във въздуха. Там не загинаха много хора, там минахме по-леко. Драва Чехи, там много народ измря. Драва Чехи, Драва Полконе… Едно Циганско село, помня, го попиляхме, до темелите, начи. Да нема здрава къща! Оръдията, авиацията, катюши дойдаха пак тогаз, намесихме се с руските войски. Като дойде една Катюша, като минахме Мур реката и се качихме на едно поле. Град Печ се казва. И са гледаме, ееей, че нататък дойде една Катюша и седи до нас. Тя на релси и като му издърпа, 32 ли снаряда е, 72-ли е, гледам целата полена възврела, „Бум”, Бум”, задими всичко. И веднага се измести на друга страна, избяга от там, оти пусна голем дим. И след малко оп от тяхна страна снаряди, айде праас, праас, където е била катюшата. Хубаво, ама тя избяга на другия край, ще му фане цървулите. Те руснаците, ех и тея катюши – опасна работа!  

И те минахме мините, излезнахме на Австрия. И са там привърши вече фронта. „Немците – казаха – паднаха, паднаха!” Като почнахме ние – радост… Добре, ама командира Стойчев [19] каза: „Искат момчета да ни оставят в Берлин окупация [20]. И тея войници като се разврякаха… три-четири души се самоубиха. Самоубиха се от мъка, защото казаха, че ше идеме в Берлин за окупация. Тогава каза генерал Стойчев: „Момчета, позволете ми да отида за България, до София, може да решим въпроса, да си се изтеглим за България.” И отиват за София, за България… Тя, войнишка партенка бърже се развива. Как са се научили, че се е решил въпроса, и още като иде с колата и хукна войската към него. И вдигнаха му колата нагоре, колата във въздуха му вдигнаха! Радост, че за България се е решило. Те, войниците се научат бързо, къде – как… И слезе Стойчев, вика: „Драги бойци, успехме! Ще се изтеглим за България!” Е-е-е, радост, радост. 

Кога тръгнахме за България, пеша вървяхме, чак до Белград. То всичко разрушено. В Белград се качихме на вагони. Кога наближихме София уж ни провериха патрули, като почнахме тея влакове от прозорците: „Трррр” [21]– ще скъсаме жиците. Ние сме набутали патрони в панталоните, скрили сме. Отиваме на София, казах ще стоиме два часа. Цяла София от едната страна, подаръци и от другата! Подаръци на фронтоваците. Наредили подаръци, ризи, гащета, обувки, кой каквото сака! А пък едни жени плачат: „Моя син виждали ли сте?!”, Моя мъж виждали ли сте?!” „Така се казваше!” Те писали: „Неизвестен”, „Убит”. Пак дошли да питат (жените), да излезе от някъде. Плачат, рукат. И ние се разплакахме. Я нищо не земах, само едно парченце торта имаше, та хапнах. Викам: „Само да не викат: Виж, подценява хляба!” И там стояхме два часа,  И от там се качихме в Пловдив, и там ни посрещнаха. Същата работа. Пловдив – Хасково. Там вече се разтоварихме. Върнахме се, дойдохме си е тука, уважваха ни всички хора, и властта и всичко.  

                                                                                 * * *  

А, в Унгария те местното население уплашени, всичко живо. Аз после, га привърши фронта, нашия командир ме назначи артелчик на пленниците. Та им давах храна. Па я бях в една квартирка - мъжа от Сърбия или от Хърватия и говори като български все едно, се разбираме. Жената – унгарка. Жената е гледала едно момиченце без мъж и мъжа е гледал едно момиченце без жена. Та са се оженили, събрали са се с двете деца. В тяхната къщичка артелна ми оставиха. И са вика хазяина: „Момче, гладни сме, нямаме нищо за ядене!” Пък аз имам хляб много, брашно, макарони, захар, всичко. Отидох, дадох му десетина-петнайсет хляба, вика: „То ще се развали, стига, стига!” И се разбира, все едно български говори. Дадох му рана (храна), накарал момичето едно кафе да свари, да пийнеме кафе. Я не рачих, не искам. И той се сети стария, вика: „Той го страх сигур, да го не отровим.” Та земаха, те пийнаха, момичетата първо, тогава и аз – изпихме едно кафе. Тогава му дадох захар един чувал, брашно. Той нема къде да го сложи. 

Викам на командира: „Я ще ида една вечер наряд на пленниците.” Он вика: „Щом желаеш, дай на готвача продукти и иди.” Дадох му продукти и отидох и аз наряд. И са вечером приказвам, ама на вратата, с техния домакин. Приказваме, пък дойдаха четири-пет души, се накрай еее има тоалетна, попитаха ни на вратата: „Може ли да ида да пикам?” Викам: „Може.” Ние си приказваме с техния домакин, вика: „Тия ше избягат!” То застанало едно, и другите се качват на него – оп! Бягат. Вика: „Избягаха!” Викам: „Прибирай се навътре, да не бягаш!” „Няма.” Викам си: „Да не каже на наш’те командири к‘во съм правил.” Минаха тези и кога дойде другия наряд - сменихме се, без да ги броят. Третия наряд идва и ги преброява – нема толкова души! Руснаци идват, да натоварят на Дунава плячка или за Съюза, или за България. И когато взимат от пленниците да товарят, да работят и когато се връщат, карат ги да пеят. Песни да пеят и да маршируват. От града някой се покаже, да види как пеят пленниците. И пратят два три войника там, хоп – айде в строя, пленник. Цивилни, които гледаха. От къщи са гледали, влизат войници, хващат го и айде в строя – пленник. „Еби му мат – вика – едни избегали, други наместили.” Попълват бройката, дето са избягали.   

И са, когато ги предаваме, дойде командира, пусна десетина-дванайсет души от пленниците. Нашия командир ги пусна. От плениците ги избра и ги пусна и само аз ги видях. Ще ги предаваме на руснаците, пленниците. Тези които са боси, разранени, не могат да вървят, са на артелната каручка. Конете вече не могат – претоварила се каруцата и не могат. И другите пленниците бая се отдалечават. Викам на каруцаря: „Знаеш ли какво ще направим? Да освободим конете, ще ги попитаме, до върбалаци минаваме, можете ли да бягате? Който може да бяга, слизайте, бягайте!” И ние с автоматите по въздуха „Пррр”, „Пррр”, „Пррр”. Командира с коня: „К‘во става?!?” Викам: „Избягаха, на шумата, ние, викам, някви изтрепахме, ама…” Ние по въздуха стреляхме, защо да ги убиваме, то му е достатъчна една мизерия. 

Руснаците, после се объркахме, заедно с тях действахме. Дойдаха „Катюши”, войски техни… Те се добре се отнасяха с нас, те руснаците ни защитаваха много. 

Ама те, от Америка ли от Англия ли, откъде, авиация отгоре, ей тъй – слънцето занича! За Берлин да бомбардират. И мине един полк и пак други отзад идват. Толкова авиация имат и американците…    

Командирите как се държаха? Много добре, ние сме доволни от командирите. Да ни предпазят: „Ше внимавате… Нема да се движите прави, ще се сурвате на лакътите, щото – вика – смъртта е неизбежна. Нашия командир беше поручик Ненков.  

Войниците към командирите много добре се отнасяха, много добре. Аз съм доволен много от наш’те командири. Не знам другите войници, обаче аз съм доволен. 

Помежду си войниците? Добре с тях. Всички бяхме добре.  

Психологически последици? На сън, на сън се столявам и действам по корем. 

Интервюто проведе Константин Голев